Асен Великов: Красотата на нашия фолклор е визитната картичка на България

  • Да възродим българският дух и самочувствие чрез красотата на фолклора.
  • Да сближим отношенията си със съседните държави на Балканите чрез фолклора и народните традиции.
  • Да се използват снимки и видео материали от българския фолклор за реклама на България в чужбина.
  • Да се запази автентичността на фолклорните фестивали.

Първата ми среща с Асен беше в старата фабрика на Ведатекс в Княжево.  Преди 20 години купувах тонове прежди от там за моето производство в България. Още при влизането се върнах в спомените, предизвикани от специфичния мирис за текстилната промишленост и шум на машините. Асен е предприемач. Собственик на една семейна текстилна фабрика. Бивш колега, един вид.

С него говорихме много за проблемите на малките и средните предприятия в България. За недоверието от страна на чуждестранните партньори, за проблемите с работниците и пазарите. За липсата на организация, или по-скоро за липсата на желание да се организират нещата по-добре. Да си малък предприемач в България е цяло геройство – приемете го това от мен.

Но причината да ходя при Асен, бяха изумителните снимки, които се въртят по социалните медии. Защо и как ги прави, той ще ви разкаже в интервюто, но ходейки с Асен по различни фолклорни фестивали, научих няколко много важни неща. Неща, които Асен ги откри много преди мен, през окуляра на фотоапарата си, свивайки света до абсолютната есенция…

Той е почувствал, че фолклорът е от огромно значение за българите. Видял е преди мен, голямата красота на българските девойки в носии от родния им край. Нищо не е случайно, наистина когато българите са облечени в народни дрехи, тогава изпъкват най-красивите им черти. Асен вижда не само откровена радост и щастие, но и гордост. Той усеща, че фолклорните събирания дават именно преживявяне на единност и свързаност в една система, която е създадена да отнеме автентичността на хората. Коренът, за който напоследък много се говори.

Делото на Асен е изключително важно, защото показва най-хубавото от България. Реално погледнато, не знам дали в момента има друг човек, който прави такъв уникален пиар за страната ни. Дано някой ден хората от външното министерство разберат огромната значимост на делото му и му дадат карт–бланш, като отделят средства за тази позитивна и красива реклама за нашата България. Има нужда… Има крещяща нужда.

Но има нещо друго, което е още по-важно от положителната реклама за страната ни. За стотици хиляди българи в чужбина постовете във фейсбук и снимките на Асен са капка радост всеки ден. Мил спомен за България. Момент на размисъл. След времето, което прекарах с Асен ми стана ясно, че не разумът, а емоцията един ден ще върне българите на родната им земя.

Патрик Смитьойс

Асен Великов е роден в град Левски, Плевенско, но живее в София. Като ученик посвещава голяма част от времето си на народните танци, свири на цигулка и мандолина, играе баскетбол и хандбал в отборите на училището и града. Завършва текстилно инженерство в Техническия университет в София. Женен е с три деца.

Доколкото разбирам, фотографията ти е хоби, а какво е основното ти занимание?

Имаме семейна фирма за производство на пуловери. Започнахме наново 2000 година след неудачно съдружие и успяхме да създадем една малка фирма, произвеждаща качествена продукция насочена към европейския и частично към нашия пазар. За българския пазар произвеждаме предимно униформени облекла.

Има ли въобще смисъл да мислим за производство на текстил в България или този бизнес е на изчезване?

Има. Турция тръгва по един много опасен път на ислямизация и западните им клиенти започват да бягат от там и да търсят нови производители. Така че, това е шанс да се съживим малко, но у нас не останаха работници. Трябва спешно да се направи държавна програма, българите от чужбина да имат стимул да се върнат в родината си, но не само сегашните емигранти, а и тези, чиито прадеди са емигрирали през турско робство, като бесарабските и таврийските българи.

Как ти плащат фирмите?

Всички плащат до 20 дни. Само с една фирма минахме на авансово, защото ни размотаваха. Обаче, като български клиент, западните фирми ни искат авансово плащане за преждата. Причината е само една – има масово недоверие към България. В Турция цената на машините е с 20 % е по-ниска от тук. Ние нямаме браншова организация. Ако имахме работеща браншова организация и всички текстилни предприятия успеят да се обединят, щяхме да плащаме поне 2 пъти по-ниски лихви към банките, да купуваме суровините по-евтино и с 90 дена отложено плащане, да инвестираме в производството на спомагателни материали (сега ги купуваме от Турция), тоест машините щяха да са по-евтини. При тези условия можехме да имаме целогодишна натовареност в производството и един работник в текстилната промишленост да взима 1500 лева заплата, а не да търси работа в чужбина. И нали разбираш, че това важи не само за текстилната промишленост в България. Всеки индустриален сектор в държавата страда от този хаос. Няма план, няма стратегия. Всичко е на самотек при нас.

Как попадна в света на фотографията?

Детската ми мечта да снимам осъществих като студент в Техническия университет в София.  Зaпoчнax c пeйзaжи, нo пocтeпeннo се нacoчиx ĸъм „Coциaлнaтa фoтoгpaфия“, ĸoятo в oнези вpeмeнa бeшe тeжĸa и cивa. От 1989г. до 1991г. съм снимал само митинги, скачане по площадите. Документирал съм част от историята – „героите” на прехода, които се оказаха предатели и лъжци. За известно време прекъснах заниманията си. Преди седем години, с появата на дигиталните фотоапарати старата тръпка излезе на преден план със снимането на пейзажи, птици и улични портрети. Така че, ако през 1980г. съм се докоснал до фотографията, то смятам, че сега вече съм се влюбил в нея.

Но сега вече снимаш  други сюжети…

Преди 4 години случайно попаднах на Лазаровден в Бистрица. Хареса ми излъчването на хората и там снимах за първи път фолклор. След това повторих, но още не беше силно като идея, докато не дойде етно-сватбата на Виктория и Денислав изпълнена в сюжет по „Време разделно“. Отидох от любопитство, попаднах в една друга среда, която не съм очаквал. И там вече се запалих по фолклорната тематика.

Ти си попаднал в тази сфера, защото на теб фолклорът по принцип ти беше при сърце?

Не бих казал. Покрай фотографията започна. Да видиш 1000 човека на едно място с народни носии е наистина впечатляващо. Не знаех тогава, че има такива събори, 2 дни – събота и неделя, със сцени, надиграване, надпяване и самата сватба, като кулминацията. Успях да направя хубави снимки на младоженците и когато видях, че те са харесвани и споделени, имах стимул да продължа да снимам.

Това ти е тръпката – виждаш през обектива, че този фолклор наистина прави хората много щастливи, че имат нужда от това или…какво?

Моето желание не е да щракна някаква статична ситуация. Привлича ме да хвана емоцията и ритуала. Обичам да хвана момента, в който моделът или не ме вижда, или малко преди да ме види – тогава вече емоцията се чете и по погледа. На такива места е пълно с красиви хора. Покрай тях лека-полека станах и психолог, вече знам кой как ще реагира.

На снимките ти хората са усмихнати и лъчезарни, как скъсяваш дистанцията?

На фолклорните фестивали и събори хората са такива. В интерес на истината, това е другото нещо, което ми харесва – независимо кой какъв е в нормалния живот, те се променят в момента, в който попаднат в тази обстановка. Влизат в друг свят, и той не е театрален, а по-скоро умеят да бъдат себе си.

Важен ли е фолклорът за българина ?  

Според мен да, дори много. Фолклорът е идентичност. При нас имаме закачки във всяка една област – в Северна България има нещо от румънците, в македонския край – нещо гръцко, долу в Родопите са се смесили Странджа и Родопа. Толкова малка държава сме, а имаме 7 етнографски области и всяка от тях има отделно подобласти. Особено шопската и македонската са  много пъстри.

Расте ли този интерес или вече сме на някакво пресищане?

Страх ме е да не преминем на другата граница. Вече започва да става модерен и да не стигне до там да се изражда. Но мога да кажа, че познавам хора, които са се запалили преди година и половина по фолклора и им личи, че са щастливи.

Целият този фолклор в Холандия го няма, знам го със сигурност. В Германия има райони, където си имат собствени обичаи, както и в Австрия. Французите не са толкова запалени, но на мен ми направи впечатление, че тук на Балканите фолклорните традиции обединяват всичките тези народи: Сърбия, Македония, България, Румъния…

Може да се каже, че е така. 500 години сме били под една нехристиянска окупация и реално фолклорът и религията са били това, което ни е помогнало да оцелеем като нации. Сега във всяка една от тези държави, местният фолклор и традиции се възраждат по един хубав начин. Засега ми харесва, само се страхувам да не минем границата към кича. Има интерес и когато е спонтанен е хубаво да остане такъв, но да не се изроди – да не стане комерсиален.

Осъзнаваш ли, че тази дейност е много важна за един народ, който още търси своята идентичност, своето място в Европа? Тъй като българите все още нямат тази увереност, която имат другите европейски народи.

Смятам, че е важна и го виждам. За кратък период от време, покрай фотографията станах приятел на много българи в чужбина, които носталгията ги предизвика да гледат все повече снимки от фестивали с носии, ритуали и традиции. Имах щастието да ме поканят на фестивал в Лондон. Отидох на място и видях, че България е жива. От малки  започват да играят хора и се събират всяка седмица. Със собствени средства  си окомплектоват носиите и си плащат залите, които ползват. Търсят връзка с България, като сформират фолклорни групи и организират събори.

Значи ти показваш красотата на това, което са изоставили тук?

Да! Даже в началото имах чувството, че в чужбина се следи повече това, което снимам, отколкото в България. Пишат ми групи от цял свят, от Аржентина, от Австралия, от Палма де Майорка. В последствие, като отида на събор у нас виждам, че хората са много топли и ме поздравяват, което ми подсказва, че това ги интересува и съм на правилния път.

Добре, щом констатираме, че има страхотен ефект не само върху българите в България, но и върху тези в чужбина, а знаем, че имаме огромна нужда от тях да се върнат, то тогава твоята работа е забележителен инструмент за тази цел.  

Надявам се все повече да се прибират, на тях малко им трябва да се върнат в България. А това малкото е въпрос на държавна политика. Всеки се бие в гърдите как ще върне българите в България без да има програма как ще го направи.

Заслужава си държавата да отдели пари за екип от хора, готови да покажат красивата светлина на България. На фона на целия бюджет на държавата, това струва съвсем малко, а ще има огромен ефект…

Такава беше идеята на фотоизложбите в рамките на проекта „Различната България“, осъществени с подкрепата на издателство City info guide на Людмила Младенова,  представящи красотата на българката и българската носия пред гостите на страната ни на летищата „Варна” и „Бургас”. Друго е впечатлението като слезеш от самолета и видиш усмихнати, красиви жени, деца и мъже в български носии. Виждал съм фолклорни състави от чужбина, но те нямат нашата пъстрота.

Показваш красивата България, но знаем че сме и най-бедната държава в ЕС. Какво ни трябва като народ, за да тръгнем напред?

Много малко трябва. Навремето са го казали японците – всяка една нация си има елит- този елит статистически е между 3 и 7%, средно 5%. Важното е точно този елит да се впрегне да работи за България. А при нас се случва така, че хора, които сигурно са с IQ много под средното за България, ни управляват. Това е лошото. Не искам да говоря за майката и бащата на нацията, защото ме е срам. Ето тези 5% трябва да влязат в ръководството и управлението на държавата и тя ще се оправи. Трябва да има ценз за гласуване. Не може хора, които нямат завършен 3-ти клас, да имат право на вот и да променят изборните резултати и бъдещето на децата ни, продавайки гласовете си.

Като работиш толкова, какво ти дава фотографията?

Съчетана с фолклора, фотографията ми е отдушник. От понеделник до петък ние де факто оцеляваме, борим се с икономиката и реалния живот. Събота и неделя отивам някъде, където си почивам. Срещам такива хора като мен, които също са избягали от сивото ежедневие. Защото ние работим в ситуация, в която българското производството е поставено в условия на оцеляване… Една от мечтите ми беше да имам собствена фабрика. Не можах да купя сграда, защото все имаше някои, които плащаха по техния си начин. Тези, които успяха по времето на Иван Костов и псевдодемокрацията да се обогатят, те са добре, не се занимават с производство. Те са рентиери. И съответно наше задължение остана да обслужваме тях и банките.