Лилия Костова: Вярвам в силата на „Кубратовия сноп“

Визията на Лилия Костова

  • Достъпно здравеопазване с акцент върху превенцията.
  • Образование, съчетано с възпитанието за здравословно хранене и здравословен начин на живот.
  • Градско и архитектурно развитие, при което обликът от миналото се уважава и поддържа. Внимание върху запазване на зелените площи.
  • Монтиране на слънчеви панели на покривите и изграждане на малки централи за биогаз от отпадъци. Намаляване на отпадъците чрез максимално повторно използване.
  • Развитие на велосипедната мрежа в страната, като насърчаване на велосипедния туризъм и възможност за алтернативно придвижване в градски условия.
  • Развитие  на селските райони (и връщане на младите хора в тях), с акцент върху производството на плодове и зеленчуци.
  • Развитие на националните ни медии в посока защита на обществения интерес.

Гледайки телевизия днес, човек трудно може да повярва, че през последните 30 години имало и читави хора, които са влезли в политиката. Все хора, които са искали да променят България – за тях и техните близки. Почти всички са се отказали обаче, отчаяни и огорчени от машината, която не позволява чист човек да оцелее в политиката.

Често се чудя, дали тези, които са показали, че са готови да инвестират личното време, опита си и енергията на обществото, биха са ангажирали още един път? Примерно, когато усетят, че вече не са сами срещу вълците. Биха ли се включили пак, когато съмишлениците са много и имат доверие един на друг?

Лилия е един от тези хора – от читавите. Тя е човек на консенсуса и разума. Понякога спорим с нея, защото вярва, че Доброто ще дойде, когато сме готови за него. Аз пък смятам, че няма лошо в това, малко да му помогнем и да изкореним плевелите по-сериозно, иначе няма къде да пусне корените си.

Личностите, имащи капацитета да променят страната, често са хора, търсещи хармония. Логично е, защото само едно общество, където хората  се съобразяват един с друг и със средата в която живеят, има шанса да процъфтява за дълго време. Може би този стремеж за хармония е само за похвалване, но проблемът е, че при нас има твърде много играчи от другия отбор. Тези, които не бягат от конфликти и агресия, за да постигнат своите лични цели.

Другия момент, да не кажа проблем на тези хора, имащи потенциала да променят България, е да не се вслушват в позициите на другите, камо ли да работят заедно. Казват ми, че е особен дефект на българите. От времето на траките още било. Не знам… Години наред съм се чудил и ядосвал, но май човека е оправдан да е подозрителен, след като в историята на неговия род има 5 века турско робство, 45 години комунизъм и 30 години лъжи, натиск и манипулация. Но оправдан или неоправдан, проблемът си го има.

Затова държа на опита на Лилия. Тя е била вътре в кухнята на ПП “Зелените”, партия с прогресивни идеи и ценни личности, но също така партия жертва на различни хорски недостатъци: част от тях причинени от самите членове, друга част от външни лица, които не позволиха Зелените да станат силна партия.

Да чуем от Лилия, къде закучиха нещата, какво можем да научим от техните грешки и дали има начин да накараме хората да видят в другия – съмишленик.

Лилия Костова, близък приятел и лакмус за моралното дело.

Патрик Смитьойс.

В няколко реда

Родена в Благоевград през 1977 г., но живее в София. Лилия Костова е журналист по образование и един от основателите на ПП „Зелените“. Работила е в политическа фондация, в сферата на шоубизнеса и компютърните технологии, както и за една от най-големите световни корпорации. Понастоящем е учител с немски език в частна детска градина и се чувства щастлива от досега с човешките същества във фазата, когато са най-непосредствени и сензитивни.

Все още вярва твърдо в огромното значение на честната журналистика като коректив на обществото и продължава да пише като хоби.

Двамата с теб сме идеалисти. Представихме си един друг свят и съответно много дърпахме и бутахме да променим нещата, но кой знае колко не се е променило. Явно промяната в България става бавно. Разочарована ли си?

Най-разочарована бях през лятото на 2013 г. Тогава бях направо смазана. През месец май същата година бях кандидат за народен представител на „Зелените“ в Кюстендилска област.

Беше ми много трудно, защото за първи път правех такова нещо; всичко беше ново за мен, включително и да шофирам, да ръководя доброволци, да се представям като някакъв важен човек. Да не говорим, че ако имах някакъв опит с избиратели, те бяха сред хората в София, а в провинцията мисленето е коренно различно. Там хората не вярват на никого, който се занимава с политика, и главно ме питаха за някакви сувенири, ако имам да им дам; за някой и друг лев дори.

Ако случех на някой интелигентен човек, който да разбира нещо от зелена политика, той беше толкова аргументирано обезверен, че успяваше да обезвери и мен, вместо аз да успея да му вдъхна надежда.

Спомням си, че след тази предизборна кампания и след тъжните резултати от нея спах като пребито куче три дни. Но след като се наспах, се събудих с надежда. Защото в „Зелените“ все пак, въпреки жалките резултати се беше събрал един силен отбор.

После Орешарски предложи Пеевски за шеф на ДАНС, започнаха протестите и аз отново имах надежда. Имах надежда дори, когато започнаха преговорите на „Зелените“ с Реформаторския блок. Толкова надежда имах, че дори се включих в преговорната група на „Зелените“ с останалите партии от блока. И точно тогава дойде големият шок.

Защо?

Защото видях онова, което Обама закле американските граждани да не проявяват след избирането на Доналд Тръмп за президент. Видях онова, което ме отчайва повече от всичко: политическия цинизъм.

Цинизмът може да е чудесна защитна реакция срещу политическата арогантност, простотия и нагла шуробаджанащина. Но цинизмът не е двигател на промяна. Той е двигател на оцеляване в статуквото. И случилото се с Реформаторския блок го доказа. Само дето той дори не оцеля в статуквото. Защото политическата наглост и простащина в България са толкова големи, че нивото на цинизъм за оцеляване скача отвъд границите на всяко нормално човешко съзнание.

Видях и други неща, ама за тях дори не ми се говори. Само ще ти кажа, че след втория рунд преговори се прибрах вкъщи и си измих всички прозорци. На трети рунд така и не ме поканиха.

Преди да говорим какво не е станало и защо не е станало, кажи според теб какви са били най-големите успехи на тези, които наричам “будните”, или “прогресивните” или “мислещите”… Всъщност, как ги наричаш ти?

Най-големият успех е, че такива хора все още има. На фона на огромния натиск самото им съществуване вече е достойно за възхищение. Защото течението на упадъка е толкова силно, калта е толкова дълбока, че всеки, който успява да се опази от нея, да опази ума и сърцето си чисти, да опази действията си чисти, вече е герой.

Може да ти се стори безумен компромис, но за мен дори и хората, които са чисти на повече от 50% в деянията си, вече са приемливи и достойни за уважение хора. Предвид общото ниво на падение. И да, бих ги нарекла „чистите хора“. Като се замисля, аз затова съм и отишла без колебание при „Зелените“.

Много ми е мръсно на мен в България. Искам да я изчистим тази държава – от боклука във всеки смисъл на тази дума. Но не чрез кръв – пролятата от хора човешка кръв не създава чистота. Напротив.

А за техните неуспехи през последните 25-30 години, какви са?

Най-големият ни неуспех – не успяхме да се обединим.

Оказа се, че най-организирана в България е организираната престъпност. Всички останали не сме в състояние да застанем заедно зад нещо наистина голямо и значимо, което да ни помогне да се отървем от тази същата организирана престъпност, която ни мачка вече толкова години.

Била си на всеки един протест и си опитала да организираш „Зелените“ по някакъв начин. Била си именно сред тези хора, които имаха най-голямо желание да променят ако не света, поне България. Защо не са успели да яхнат вълната и да прокарват тази промяна, която всички чакаме? Липса на визия?

Надценяваш ме, Патрик. В България има твърде много протести, за да бъда на всеки един от тях. Освен това за мен протестите са крайно средство, когато всичко друго е изчерпано. Това е другата причина да отида при „Зелените“ – вместо просто да критикувам чуждите некадърни решения, аз бих предпочела да съм в позиция, решенията да зависят от мен.

Снимка: Личен архив.

Именно затова съществува политиката, затова на гражданите е дадена възможност да се организират в партия – за да участват във вземането на решения.

Не ми харесва тази българска, или по-скоро Байганьовска нагласа: „И едните, и другите са маскари“. Тази нагласа обслужва най-вече статуквото, което чрез страх, изнудване и дребни суми може да си пазарува гласоподаватели сред това изгладняло, измъчено, отчаяно, живеещо ден за ден население.

Колкото до „Зелените“ и техните желания, сещам се за поговорката: „Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш“. За времето, през което аз бях там, бях свидетел как много от желаещите промяна не са в състояние да изоставят егото си в името на общото. Егото е пагубно, когато става дума за смислена обществена дейност.

За съжаление виждаме на сцената все по-егоцентрични лидери, и не само в България. Погледни държави като Турция и САЩ: в момента лидерите там слагат в джоба си нашия премиер по егоцентризъм.

Но да се върнем на „Зелените“. Това неизоставяне на егото доведе дотам да не може да изградим обща визия по повечето въпроси. Това, заедно с липсата на опит и на знания за много неща, се оказа решаващо тази партия да не може да порасне.

Но има и още нещо. „Зелените“ се опитват да изправят гръбнак в едно общество, където определени хора имат точно тази задача – да пречупят гръбнака на всяка зараждаща се солидарна демократичност. Солидарността в изграждането на демократични принципи е пагубно за властващата в момента посредственост, която обаче е достатъчно хитра, за да може да се пребори за политическото си оцеляване. С цената на всякакви нечестни средства.

Тя не мисли, че някой ден ще трябва да плати тази наистина висока цена. Та… като се сетя колко яростно съдих зелените хора в тази обстановка, сега малко се срамувам. Толкова могат – толкова правят.

Ако искаш нещо да промениш в политически план, ми се струва че трябва поне 10-15% участие в Народното събрание. Кои теми са ти присърце и могат в същото време да мобилизират достатъчно гласоподаватели, защото са достатъчно актуални или болезнени за достатъчно хора?

Икономиката, глупако!* България е държава със затихващи функции, където в момента се оцелява с дребни (или едри) далавери.

Аз не се сещам за дори един смислен голям бизнес с наистина много работни места, с който България да се гордее. Ако има някакви интелигентни млади хора, те работят най-вече в аутсорсинг колцентрове, защото знаят езици. И аз съм работила на такова място – каквото и да си говорим, не е нещо, с което може да се гордееш.

Сферата на ИТ технологиите е единственото, с което България реално може да се похвали, но нали сме наясно, че няма как всички да станат програмисти и тестери? Ако погледнем назад в историята на България, тя е страна най-вече земеделска и на леката промишленост.

Моята майка живее в печално станалото известно наскоро Кочериново. То се намира в Кюстендилска област и си спомням как преди 1989 г. по хълмовете му навсякъде имаше черешови дървета. Спомням си и ябълковите градини в съседна Рила. Сега тези хълмове са голи, обсипани с боклуци от разрастващата се циганска махала и се продават.

Сърцето ме боли да гледам тези табели. Сърцето ме боли да гледам как се пълни с боклуци водонапоителната система на селото. Там, където преди е имало градини със златни зеленчуци, сега вадите се пълнят с отпадъци.

И един любопитен факт – тази напоителна система е строена от германците по време на Втората световна война. Комунистите са я запазили и използвали. Антикомунистите обаче в омразата си съсипаха дори и това…

Та… според мен темата, която може да накара избирателите да повярват на някоя партия, е тази партия да се погрижи в България да има възможност за труд и този труд да бъде достойно заплатен. Не може да говорим за минимална работна заплата от порядъка на 200 евро в държава от ЕС, или за минимална пенсия от 100 евро. Това е подигравка със собствения ти народ – грях, за който политиците ще си платят скъпо и прескъпо.

Фотограф: Ваня Костова

Защото аз вярвам абсолютно, че нещата не приключват в този живот и че ако отплатата се отложи за следващия, лихвите са непоносимо високи.

Защо навсякъде по света голяма част от прогресивните хора, тези, които търсят справедливост, разумно икономическо развитие, добро образование, респект към природата – с две думи най-интелигентния път за напред – често изглеждат като аутсайдери? Най малко при тях модата е на доста заден план, но често изглеждат като хипстери или ходят със саморъчни плетени пуловери и миришат на чубрица. Не ли е време за малко повече сексапил или пиар в тези сфери? Ако искаш повече хора да ти симпатизират, колкото и да е кофти, външният вид е важен.

Абсолютно си прав, външният вид е много важен. Ако искаш доверие, трябва да изглеждаш като внушаващ доверие. От друга страна, толкова измамници изглеждат като внушаващи доверие хора.

Трябваше избирателите да са научили вече този урок, че добре облечените бизнесмени, пардон, политици,  често са с мръсно бельо, в преносния смисъл на тази дума.

Някои качествени вестници в държавата пишат за мен, че кльопам България заедно със зелените. Други се чудят от къде са ми парите – дали от Сорос или от някой или друг еврофонд. Затова ми е криво, когато чета за зелената мафия или зеления октопод – протестни мрежи от “зелени престъпници” с цел само да рекетират правителството или инвеститорите в нашата крехка икономика. Теб смея да питам, защото знам, че ще ми кажеш истината – има ли такова нещо? Толкова упорито се пише в тази насока, че на моменти и аз започвам да се чудя…

Виж, Патрик, и на мен никой не ми казва такива неща, защото знае, че веднага ще го изклепам в публичното пространство.

Но това, на което винаги съм се чудела при „Зелените“ е, защо никой не пита кой как се издържа при нас. Идва един Владислав Панев, който е финансов брокер. Или един Иван Велков – имотен брокер. Тези хора въртят нечии пари. И не е много ясно чии пари въртят. Но единият става председател на партията, а другият – първия общински съветник на „Зелените“ в София.

Спомням си как на едно национално събрание попитах вечния председател на предизборния ни щаб Христо Генев от какво се издържа. Той спомена някаква фирма, за която се оказа, че няма никаква дейност в търговския регистър. Когато повторих въпроса с този нов факт, се надигна едно всеобщо негодувание, че едва ли не се меся в личните работи на хората… Въпрос на разбиране е.

И да, тези хора са добре облечени, определено. Разбира се, когато медиите на Прас-Прас пишат за зеления октопод Тома Белев, ми става наистина смешно. Томата е от породата на зелените с ръчно плетените пуловери и като си представя как къта милиони от еврофондовете под някой прокъсан дюшек, се чудя как може разумен човек над 12-годишна възраст да вярва на подобни истории…

Предвид всичко, което се случва в държавата, как виждаш бъдещето на България, погледнато от твоята гледна точка? С хиляди идеали, с твоя опит, с твоя мироглед? Знам, че е много общ и труден въпрос, но дай едни прогнози за след 10-15 години примерно и една за след 50 години.

Аз виждам два сценария за България: един песимистичен и един оптимистичен. Песимистичният е да не успеем да се отървем от срастването между мафия-политика-съдебна власт и това раково образувание да ни убие като нация.

Другото е да стане чудо и да успеем да се отърсим от мафията.

Снимка: Личен архив.

Или не чудо, а по-скоро усилна работа върху себе си и малките неща около нас. Да се погледнем ясно и да си видим недостатъците. Но да не се вглеждаме в тях твърде много, а да се съсредоточим върху силните си страни и от тях да дойде чудото.

Всъщност, когато прочетох този въпрос, една песен зазвуча в съзнанието ми: „Една вера имаме, един живот живееме: България цела да е, секой да я знае.“ И като се замислиш колко много българи са пръснати по света, и на колко от тях им е мъчно и се чувстват прогонени от родината си, и колко рядко се чуват новини от България по света, това е актуална песен дори и днес. И е песен, която може да хване много хора за сърцето.

Дори и сред тези, дето строят сгради монстъри из широкия център на София, на които все пак в огромен размер се вее българското знаме. Ако успеем да намерим общ език с тези хора, да седнем и да се опитаме да се чуем и разберем едни други – ето за такова чудо говоря. И вярвам, че то може да се случи…

Всички знаем за Кубрат и неговия сноп пръчки, с които е демонстрирал на синовете си нагледно своята мъдра поука. Една простичка заръка. Колко много мъдрост и сила е съчетана в нея, а на нас е оставено само да я следваме. Няма нужда човек да се замисля кой знае колко, за да осъзнае, че по единично всеки един от нас е слаб. Ако ще да вложи всичките си сили в дадено нещо – то пак няма да се получи без помощ от приятел, роднина, познат, случаен човек на улицата. Честичко да се сещаме за дълбокия смисъл на снопа пръчки на Кубрат, тогава ще направим живота на другите, а и нашия собствен по-лесен.

Може някой ден прогресивните и по-съпричастните хора в държавата все пак да решат, че искат заедно да работят в една и съща посока и са готови да се слушат един друг, да оставят егото на заден план и т.н.  Изброй 3 или ако имаш вдъхновение – 5  неща, които те трябва да направят, за да накарат останалите да им обърнат внимание, да слушат и – евентуално да им се доверят?

Истинност, Доброта, Търпение.

Това трябва да носят в сърцата си тези хора и да се ръководят в постъпките си от тези принципи. След разочарованието си от „Зелените“ реших да спра да гледам как да оправя света около себе си, а да подредя вътрешния си свят.

И намерих най-подходящото, бих казала вълшебно средство за това – една китайска практика за усъвършенстване на духа и тялото, нарича се Фалун Дафа или Фалун Гонг. Практика, която комунистическата партия в Китай преследва вече 18 години. Когато през юли 1999 г. преследването започва, заповедта на лидера на ККП Дзян Дзъмин гласи: „Съсипете репутацията им, разорете ги финансово, унищожете ги физически.“ Впрегнати са огромни човешки и финансови ресурси, за да се случи това. Дадените срокове са три до шест месеца. Но ето че 18 години по-късно тези хора не само не са изтребени и пречупени, а все повече от тях подават жалби в китайската прокуратура с искане Дзян да отговаря за извършените срещу Фалун Гонг престъпления. Преследването официално не е спряло, но все повече съдии в Китай отказват да съдят Фалун Гонг практикуващи, защото няма за какво. На сайта clearharmony.net четох как една китайка е била освободена от затвора, само и само да не превърне всички затворници във Фалун Дафа практикуващи.

На пресконференция в БТА след незаконното задържане в Сърбия през декември 2014 г. на седем български граждани, последователи на Фалун Гонг, заради проведения в Белград икономически форум между държавите от Източна Европа и Китай. Снимка: NTD TV

Ако силата на Истинност-Доброта-Търпение може да надделее над един брутален комунистически режим с мощна икономика, нима не е в състояние да направи чудеса и в малка България?

Сещаш ли за нещо по-силно от тези три човешки качества, за да се създаде доверие? Разбира се, изглежда лесно и красиво, а на практика понякога е изключително болезнено. Но пък изтърпяването на тази болка е пречистващо, така че… да, Истинност, Доброта и Търпение са трите неща, които един стремящ се към промяна човек е добре да носи в сърцето и ума си.

Между другото, на китайски думата за ум и сърце е една, там не правят разлика между двете. Още нещо, което може да научим от тази древна цивилизация…

 

*Мотото, с което Бил Клинтън печели президентските избори на САЩ през 1992 г.