Христина Чопарова: Да се чуваме отвъд различността

Визията на Христина Чопарова
  • Да се случват повече градивни диалози между хората без сетива, родителите на деца със специални потребности, държавата и бизнеса, с цел да се търсят смислени решения.
  • Да изчезнат от ежедневната и официална реч думи като „увредени”, „глухонеми” и други негативни и неточни определения.
  • Хората със слухови и други затруднения да са мотивирани да съ-творяват ЗаЕдно с всички останали хора точно такова място за живеене, каквото го виждат в най-смелите си мечти.
  • Държавата и бизнесът да осъзнаят, че осигуряването на необходимата среда и технически средства е шанс за хората със слухови и други затруднения да бъдат пълноценни в ежедневните и професионалните си задачи и творчество.
  • Да се осигури подходяща аудио-визуална и архитектурна среда за ученици и студенти със слухови, зрителни и двигателни затруднения, за да бъдат мотивирани да се обучават в желаните специалности.
  • Да се ревизира понятието „достъп” не по смисъла на нещо налично, което е осигурено за ползване, а по смисъла на усвояване и разбиране чрез средства, съобразени със специалните потребности на хората. Съобщителни табла, субтитри в български филми, новинарска емисия и предавания за хора със слухови дефицити, включващи субтитри и жестов език.

На девет години да загубиш слуха си, но все пак да станеш журналист.

Христина Чопарова завършва Факултета по журналистика и масова комуникация към СУ „Св. Климент Охридски” през 2011 година с голям успех и грамота за принос в журналистиката. Това говори много за характера й и за изключително силна душа.

Ако смятаме, че на нас ни е трудно да се справим с действителността в България, представете си как е за хората в неравностойно положение. Освен тук-там някаква рампа за хора в инвалидни колички на входа на библиотека или метро, има ли друго, за което се сещате в помощ на тези, които ежедневно се борят да участват пълноценно в обществения живот? Според Христина няма много такива подобрения – или по-скоро никакви – и както обикновено, това не е само въпрос на липса на пари, а най-вече на незаинтересованост.

Да ви призная, в началото ми беше трудно да говоря с Христина. Нейният говор е перфектен, но очевидно моят не толкова… Обикновено тя няма проблем да разчита по устните на нейните събеседници, но Христина видя голям проблем да се оправи с моя холандски акцент : ) Въпрос на свикване. Тя с моя акцент, а пък аз с това, че тя спокойно се обажда по телефона, съобщава каквото има да каже, и после чака отговор с SMS. Отново се уверих, че ние – хората – сме най-приспособимите същества на планетата.

След като му намерихме цаката, говорихме много. Предимно за това, което можем да направим за интеграцията на тези, които в момента живеят извън обществото и не участват нито в социалния живот, нито в работния процес. Може би скоро ще има шанс за тези в неравностойно положение, обаче. С толкова много млади талантливи хора избягали в чужбина и при такъв недостиг на висококвалифицирани кадри, може би най-накрая вече ще се окаже, че не е фатален проблем ако човек разчита на инвалидна количка или не може да те чуе.

А Христина може да ни чуе, като и други хора със слухови затруднения. Затова създаде интернет сайт “Ние ви чуваме” с информация за хора както със слухови дефицити, така и за тези, които нямат такива. Да се чуваме един друг. Вече от личен опит мога да кажа, че не е трудно – стига да искаме.

Гордея се, че се познавам с тази борбена млада жена. Родом е от Ямбол – градът, в който започна и моята история в тази красива България. Понякога казвам, че на мен не ми е било лесно. Не ме ли е срам…

Патрик Смитьойс.

В няколко реда

Христина Чопарова е от Ямбол, но от 20 г. живее в София. Журналист с дългогодишен опит в печатни и онлайн медии. Възпитаник на Медицинска академия – София със специалност зъботехника и на Софийски университет „Св. Климент Охридски” със специалност журналистика. Създава специализирания сайт „Ние ви чуваме”  за хора със слухови дефицити през 2009. По същото време е автор на закритата вече онлайн гражданска медия BGreporter и блогър. През 2010 е главен редактор на CCS Magazine, списанието на мол Сити център София, и за кратко – сътрудник на в. „Култура”. През 2012 става редактор и коректор във в. „Тишина”, издание на Съюз на глухите в България. От 2015 до февруари 2017 е медиен експерт на СГБ и ръководител на Направление „Медии и връзки с обществеността”, както и на отдел „Международни отношения”.

Понастоящем е журналист на свободна практика. Пише на английски език за сайта Medium. Един от 34-те автора в сборника „Детство” (2016), които подкрепиха с разкази каузата на децата с диабет. Автор е и на научен труд „Новото в новата журналистика: Труман Капоти и Норман Мейлър”. Владее английски, руски и жестов език. Изучава италиански и мечтае за Тоскана.

Разкажи ни повече за себе си. Как се случи при теб тази среща с Тишината?

Вярвам, че макар и да не го осъзнаваме, идваме на този свят с предварително избран житейски сценарий, чрез който да научим важните за нас уроци тук и сега. Затова и поредицата събития, довели ме в света на тишината, само потвърждават това, че да съм без слух в този живот е мой избор и има за мен, както  и за всички, свързани с мен, особен смисъл.

Бях много хиперактивно дете, със спомени от едногодишна и със знания далеч над възрастта ми. Баща ми, който е бивш преподавател, се принуди да си крие книгите, тъй като за шестгодишните не се предполага да знаят сложни абревиатури и да задават твърде „учени” въпроси на масата за вечеря.

На 5 години, след лошо падане (в резултат на непокорството и прекомерното ми любопитство), се сдобих със спукан череп в областта на тила. Известно време след излизането от безсъзнание лекарският екип в болницата бе потресен, че ми нямаше нищо, тъй като зоната на удара е в областта на вегетативната нервна система и е можело да има доста зловещи последици. Лечението по онова време е било с антибиотиците пеницилин и гентамицин – нещо, което при закрита травма е абсолютно недопустимо.

Лекарска небрежност…

Гентамицинът е ототоксичен и при системно прилагане води до сериозни увреждания на слуховите нерви.

Така в първи клас вече носех слухов апарат поради намален слух,  който изчезна напълно две години по-късно. Бях на девет и една сутрин се събудих, без да мога да чуя гласа си. Първоначално си помислих, че съм загубила говора си, но майка ми, която тогава приготвяше закуската, се появи в стаята и ме попита защо крещя. Не чух и нейния глас, но веднага „разчетох” по движенията на устните ú какво ме попита. Измърморих, че съм сънувала кошмар и се натиках обратно под завивките.

Беше си кошмар наяве, но не исках нито да види сълзите ми, нито да срещам страха в очите ú. Дълго време не им казах, но родителите ми и по-малкия ми брат започнаха да се досещат. Викаха ме от другата стая, не реагирах. Изпускаха нарочно стъклени или метални предмети зад мен, не реагирах.

Накрая проведохме един откровен разговор… и започна ходенето по мъките. За тях. Традиционна медицина, врачки, баячки и какво ли не. Докато не ги помолих да ме оставят на мира и да приемат, че глухотата не е болест, която се лекува с медикаменти, а нов свят, в който трябваше да откриваме наново какво значи общуване и близост. Но в Тишината има не много, а всичко.

Завършила си масово училище в Ямбол. Как смяташ, необходимо ли е всички деца със слухови дефицити да посещават специално училище?

Бидейки „на равна нога” с деца с естествен слух, за мен бе предизвикателство да се науча да излизам от тишината, за да бъда в техния свят, както и да допускам тях в моя. Ако липсата на зрение дистанцира хората от вещите, то липсата на слух дистанцира хората от хора. Пред мен никога не е стоял въпросът да се доказвам или да се съревновавам със съучениците си по отношение на учебния материал. Стоеше обаче въпросът за комуникацията и обмена, за скъсяването на дистанцията.

Бях единственото дете без слух в цялото училище и своеобразна „атракция”. Имаше както детска жестокост, така и приятелства.

Училището е прекрасна възможност за учене на житейски уроци и самопроверки, за развиване на емоционална интелигентност и израстване отвъд границите на зримото.

В масови училища продължават обикновено децата, които са получили предварителна рехабилитация на слуха и говора в специалните училища, които в страната са само три – в София, Пловдив и Търговище. Аз не съм посещавала такова, тъй като слухозагубата ми е късна и не бе необходимо.

Насърчавам приобщаващото образование, тъй като интеграцията е възможна единствено когато има разбиране, приемане и взаимно желание. За да са налице те, трябва да се случи опознавателна среща на два свята. Не бива да се забравя, че слуховите дефицити са различни и всеки случай е индивидуален.

Дали да се посещава специално училище зависи както от родителския избор, така и от специфичните потребности и възможности на всяко дете. В живота няма универсални „рецепти за справяне”.

Най-плашещото, но и най-прекрасното е, че децата имат възможността да определят сами житейските си посоки и да се научат, че всяка помощ е просто временна патерица, докато заякнат крилата им. Различните са носители на нов тип комуникация, от която имат какво да предадат нататък.

Въпреки пълната загуба на слух, ти си дипломиран журналист – абсолютен прецедент за България. Как да мотивираме хората в неравностойно положение, че и те могат, че са равностойна част от обществото?

Всеки може, стига да иска. Вярвам, че невъзможни неща няма, има единствено неизпробвани. Изпитвах неудобство да бъда обект на специално отношение, поради което и колегите ми в университета разбраха, че съм без слух, едва на втората година от следването ми, при това съвсем случайно. Колежка ме бе повикала по име след една от почивките между лекциите, за да ми върне папка с рисунки. Не съм реагирала на повикването и първоначалният ú извод бил, че „съм се направила на тежка”. Въпреки демонстрацията, трудно ми повярва. Тъй като не се напрягах в разчитането по устни, бях активна в дискусиите по време на лекции, колегите ми – дори след като се убедиха, че наистина съм без слух – отказваха да приемат този факт. Липсата на слух в този случай не ме откъсваше от тях, и доколкото в комуникационно отношение нямахме проблеми, не смятах, че изобщо бе нужно да знаят.

Специалното отношение създава бариери, вместо да ги премахва. Пътят на мотивацията започва преди всичко с освобождаване от страховете. Истински свободните не отглеждат страхове, а ги трансформират в решимост.

Да си глух журналист у нас все още се възприема като куриоз, тъй като малцина от младите хора със слухови дефицити записват висше образование, и още по-малко – в комуникативни специалности.

Липсата на академични условия като  субтитри, презентационни екрани и мобилни устройства за транслиране на речта в текст демотивират.

В държавите, където законово е признат жестовият език, тези условия са налице и не е изненадващо, че там има юристи, лекари и всякакви специалисти със слухови и зрителни дефицити, без това да е изненадващ или любопитен факт.

България има още какво да постига в това отношение, тъй като е ратифицирала Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и следва да изпълни изискуемото към хората в неравностойно положение.

Необходимо е и самите хора със специфични потребности, както и обществеността, да обръщат внимание на това, което е налично, а не на онова, което липсва.

Не на последно място е нужно и да се извадят от употреба думи като „увреждане”, „инвалид”, „глухоням”. Словото лекува и красотата му е нужно да замести грозните и неточни определения, които не свързват, а създават разделения.

Хриси, ти си пример за всички в нашето общество за това как човек може да бъде това, което иска, да вижда красивото въпреки грозотата и да бъде отворен за света. Вдъхновяваш много хора. Смяташ ли, че всеки има шанс, независимо от положението си, да бъде полезен на другите?

Достатъчно е просто да си. Има толкова космическо присъствие в само тези три букви – СЪМ.

Фотограф: Ваня Филипова

Понякога не е нужно нищо повече. Много време и много извървени пътища трябват, за да надмогнеш болката от различието, да се приемеш и да видиш себе си като част от света. А всички сме, независимо от положението си. Светът никога не може да отхвърли част от себе си, и ако е налице усещане за отхвърляне, значи приемането още не се е случило. Стоплящо е да знаеш, че вдъхновяваш хората, защото това е живото доказателство, че се случва обмен, че нещо е докоснато, погалено, прегърнато и то вече не е същото.

Често ми казват, че съм Обич. Ние от това сме направени. Радвам се, че имам дом в толкова много сърца, а когато отляво имаш място за целия свят, навсякъде си у дома.

Знаеш ли… не бих определила себе си като пример, тъй като животът на всеки предоставя уникални пътища за самооткриване. Хората не бива да са като някого, освен като себе си. Аз мога единствено да споделя опита си, и ако някой пожелае да се опре на този опит или да го ползва за да провери дали за него работят същите инструменти, чудесно. Ако не пожелае, пак чудесно. Тук всеки разполага със свободата да изразява себе си по начин, който усеща като правилен и свой. И да предава нататък опита си. Срещам наистина много „светещи” и „летящи” хора, които вярват в заедността. Тук сме, за да се научим да правим живота си и света едно по-хубаво място, независимо дали имаме или не някакви дефицити.

Вярвам, че в съ-един-е-ние можем много, и особено защото различията ни обогатяват.

 Основател си на сайта „Ние ви чуваме“, първият специализиран сайт за хора със слухова загуба в България. Кое наложи да създадеш този сайт и как се издържа той?

През 2009-та мой приятел, който се занимаваше с управление на блогове, предложи да направим такъв със специализирано съдържание. По това време бях студент в специалност „журналистика” и затова в домейна фигурира думата „репортер” (www.repporter.com). Съдържанието обаче бе малко проблематично, тъй като не познавах много хора със слухови дефицити и можех да споделя единствено собствен опит. Да споделиш себе си публично обаче изисква доста смелост – нещо, за което тогава ми липсваше готовност, затова първоначално започнах да правя съдържанието на блога с преводи от английски на материали от чуждия печат, като постепенно включих и собствени преживявания.

След седем години и над 200 статии, колегата ми прехвърли собствеността върху блога и превърнах „Ние ви чуваме” в сайт, който си има свой облик, лого и днес е достатъчно разпознаваем. Все още расте и има какво да предложи. Успя да запази обаче основната си цел – чрез информационните си функции да бъде мост между тихия и звучния свят.

С поетесата Ивелина Радионова. Снимки: Личен архив

Ползваме се с огромно доверие у нас и в чужбина, което много ме радва, защото това е, което единствено има значение. Показател за това доверие са поканите за мероприятия, на които за нас е удоволствие да бъдем, личните благодарности от хора със слухови дефицити, както и постоянно нарастващия брой на членовете на едноименната ни група във Фейсбук.

Дори на откровените плагиати не мога да се разсърдя, защото щом ни копират, значи сме си свършили качествено работата. „Ние ви чуваме” е некомерсиален сайт, не се издържа от реклами и винаги се е правел изцяло на доброволен принцип.

Екипът е от хора, всеки от които е професионалист в своята област, но безвъзмездно отдава от времето и усилията си, когато е необходимо за каузите, с които се ангажираме. Всичко е на доброволни начала – аз съм и автор на материалите, и преводач от/на английски език, и фотограф, и репортер. Правя колажите, както и рисуваните изображения за публикациите, когато липсват подходящи снимки за тях. Борис е оператор и графичен дизайнер, СЕО и техническа поддръжка на сайта. Здравко е автор на логото ни, Ани извършва техническа корекция на текстовете от английски език и превежда по слух, а Силвия е психолог, чиито съвети са от полза и за родители на деца със слухови дефицити.

Би ми се искало да имаме повече автори на текстове и публикациите ни да са по-чести. Това е единственият минус, тъй като „Ние ви чуваме” все пак е медия и следва да е съобразен с актуалността на събитията. Всичко останало е въпрос на добра организация и желание. Чувствам се благословена с толкова всеотдайни и коректни хора, с които чудесно се сработваме.

Има ли българското общество възпитание към различните? Считам, че не трябва има особено отношение, а по-скоро подаване на ръка при трудност, когато се налага, както при всеки един от нас. Ти как смяташ?

Абсолютно съм съгласна с теб. Различен не означава по-добър или по-лош, а просто друг. Наскоро имах удоволствието да бъда гост на Международна конференция по сляпо-глухота „Виж тишината, чуй тъмнината”, проведена в Пловдив. И знаеш ли, Патрик, това е изцяло нов свят! Моята област на компетенции включва предимно хората без слух, но сега за пръв път имах възможността да се срещна с хора с двойни сензорни дефицити – без слух и зрение. И видях уникални същности, които преподаваха най-важния урок по човечност.

Видях и чух хора, които се справят превъзходно с работа с компютър, спортни игри, взаимопомощ. Също и прекрасни социални педагози, водачи, преводачи. Наблюдавах демонстрации от италиански и норвежки специалисти. Прояви на воля, дух, приемане и разбиране, каквито не се срещат всеки ден. И Боже мой, каква жажда за живот, за опознаване!

Докато гледах как изписват името ми с тактил на ръката на тотално лишен от слух и зрение човек, а той разбира и се радва искрено, едва успявах да удържам сълзите си. И не заради наличието на дефицит, а заради неподправената му емоция, докосването до този нов свят на сензитивност.

Българското общество е много толерантно към различните като цяло. У хората има вроден инстинкт за подпомагане, просто е нужно то да става по правилния начин. С деликатност, зачитане на личното достойнство, с мярка и уважение. С обич. Можем го. Живеем обаче в свят на дуалности и където има красиво, има и не толкова. То обаче е просто огледалото, в което се отразява онова, което има нужда от корекции. Мъдростта е в това да го видиш и да работиш за промени, вместо да го осъждаш.

Кое  е най-наложителното, което трябва спешно да се направи за хора със специални нужди? Всички управленци се оплакват, че за да ги наредят тези неща, излиза скъпо.

 Убедена съм, че онова, което ни свързва, е сензитивността не само като отговор на всяко докосване на околния свят до нас, но и като нашето собствено умение да обменяме помежду си този опит. Хората в Тишина и хората в Тъмнина пребивават в различни светове, където има не много, а всичко. Има и какво да донесат оттам, за научат онези, които приемат слуха и зрението за даденост, че съществуват много други начини да виждаш и да чуваш. Начини, които носят нови и интересни послания, и които изграждат онези мостове на близост, толкова нужни между хората с липсващи сетива и останалите хора.

Да бъдеш без слух или зрение е вид посланичество, което има тук и сега своята мисия, и особено днес, когато се изменят много от представите за общуване, за свързаност.

Все пак трябва да започнем от някъде. Кои са мерките, които трябва да бъдат взети за да улеснят живота на хора с дефицити?

Преди всичко, наложително е да не се генерализира. Хората със специални потребности са хора като всички останали, но потребностите им са индивидуални и общият знаменател единствено води до това, че спрямо тях се употребяват грозни и уронващи достойнството им изрази като „инвалиди” (невалидни, тоест), „хора с увреждания” и др., като по този начин биват третирани като нещо излишно и непригодно.

Необходимо е да се създават условия за хората със специфични потребности да работят, да се обучават и да имат достъп до всички сфери на живота.

Фотограф: Асен Великов

По моему, нужна е цялостна ревизия на отношението, в двупосочен аспект – и на самите хора към самите себе си, и на обществеността към тях. Съществуват законодателства, които уреждат и правата на хората със специфични потребности.

Жалко е, че човещината трябва да се постановява със закони, но след като са налични, следва да бъдат спазвани. В крайна сметка силата на една нация си личи по отношението към по-слабите. Тази слабост обаче доста често е илюзорна и по-слабите са всъщност доста пъти по-силни в морално отношение.

Била си и медиен експерт на Съюза на глухите в България. С какво точно се занимаваше и защо вече не си там, където се предполага, че е средоточието на хората със слухови дефицити?

Това е много дълга тема. В СГБ бях привлечена като редактор и коректор на в.”Тишина” почти веднага след дипломирането ми, а при смяната на ръководството през 2015 бе създаден и медиен отдел – направление „Медии и връзки с обществеността”. Оглавих го като експерт медийна политика, понеже новият шеф държеше всеки да заема поста, който отговаря на компетенциите му. Като журналист аз имах такива и по европейско законодателство, медийно право и международни връзки.

Така започнах да завеждам и отдел „Международни отношения”, тъй като освен всичко останало се оказа и че единствено аз в цялата администрация имам нужните познания по английски език, за да водя дипломатическата кореспонденция с ръководствата на международни организации. Отделът официално нямаше щат и година и половина изпълнявах какви ли не дейности без никакво заплащане: превеждах цялата постъпваща документация – писма, поздравителни адреси, покани, пресрелийзи, документи и формуляри, подготвях делегати за участие в генерални асамблеи.

Когато помолих председателя на СГБ да разгледа въпроса за увеличение на работната ми заплата или да хонорува отделно тези работни ангажименти, той отказа с довода, че останалите служители „щели да надигнат вой”, и дори си позволи да третира работата ми в международния отдел като доброволчески труд, макар че в СГБ няма и никога не е имало наредба за доброволчество. Ако се „открие внезапно” такава след тези ми изказвания, не бих се учудила.

Като медиен експерт организирах събития, занимавах се с цялостната дейност по отпечатването на в. „Тишина”, както и с координация на останалите медийни звена в направлението – фейсбук страницата и сайта на съюза. Ангажирана бях и в процеса на заснемане на видеоклипове с жестирана информация, за които правех сценария и репликите, бях и режисьор, и заедно с оператора монтирахме клиповете и ги субтитрирахме. И всичко това – отново без възнаграждение.

Бях обект на доста завист, вербална и невербална агресия и дискриминации от страна на преките ми подчинени, както и някои други служители с нормален слух, които трудно работеха в екип, имаха проблеми с егото и  не понасяха, че глух човек е йерархично над тях. Самият председател обаче беше с манталитет като техният и не можех да разчитам, че с всички сигнали за нередности, жалби и заявления ще защити правата ми като служител. Той самият създаваше конфликт на интереси и двойните стандарти не му бяха чужди.

Всичко това доведе и до ескалация на негативите му до степен, че бидейки аз крайно неудобна, той реши да съкрати щата на медийния отдел, понеже нямаше други основания да ме отстрани.

Реално закри работещ, ефективен отдел и служител без служебни нарушения, който освен това е с ТЕЛК и под защита от съкращаване по чл.333 от КТ. Не ми бяха дадени поисканите по официален път основания за съкращаване и имаше нарушение на устава на организацията при вземане на решението за закриване на медийния отдел. В момента СГБ с настоящия си ръководител е подведен от мен под съдебна отговорност за груби нарушения на кодекса на труда и за дискриминация. Когато през февруари т.г. получих заповедта за освобождение, се почувствах… свободна. За мен това бе възможност да развивам потенциал там, където наистина има какво да обменяме. СГБ е институция с история, но с изключително лошо управление и за жалост с подобни практики върви към тенденцията на тотално загубване на доверие като национален представител на хората без слух. Радвам се, че вече не съм служител в тази институция. Животът продължава.

Насърчава ли българското законодателство работодателите да наемат хора в неравностойно положение на работа? По-важното е, самите тези хора имат ли желание и възможност да работят? Един нечуващ човек може да се труди в селскостопанското производство, в леката промишленост, защо не и в ITиндустрията.

Хората с ТЕЛК са с намалена работоспособност, но не са лишени от способността да извършват някакъв труд. На фона на всички реформи, държавата едва ли не бе разглеждана като някакъв цербер и робовладелец, който кара болни да работят. Всъщност не бива да се забравя, че човекът се е формирал чрез труд и реално трудът не е единствено средство за доходи, а смисъл и цел.

Хората със специални потребности са достатъчно обезсърчени от обстоятелството, че техните дефицити ги поставят в неравностойно положение спрямо всички останали и в някаква степен ги обричат единствено на получателност.

Затова заетостта за тях е по-скоро мотивация за развитие и самочувствие. И е хубаво сами да избират в коя сфера се чувстват най-работоспособни, вместо друг да определя къде им е мястото. Разбира се, изключения винаги има, както и хора, които ползват дефицита  си за оправдание да не работят.

Аз също съм кандидатствала по обяви и съм била на интервюта. Убеждавах се, че потенциалните работодатели все още са в стигмата на остарели схващания и са склонни да се втренчват в липсата на възможност да говориш по телефон, отколкото в доказаните ти компетенции и опитности. И това изглежда толкова нелогично на фона на технологиите, които днес предоставят възможности за комуникации, които дори не изискват да разговаряш.

За мен отказите са индикация, че не там трябва да се случва обменът и не са мястото, където ще се получи заедност в името на нещо добро. Очевидно е, че и в работодателските среди все още се наблюдава липса на готовност да приемеш различието, да му гласуваш доверие. Доколкото се наблюдава някаква готовност, засега тя е предимно теоретична. Да се случва и на практика е все още пожелателно. Предстои да се расте и в тази посока.

Повечето от хората със специфични потребности са развили умения и компетенции въпреки наличието на физически или сензорен дефицит, и се справят не по-малко успешно. Така че не бива да им се отнема възможността да извършват тези компетенции и е радващо, че се насърчава и социалното предприемачество за хора с дефицити. В сферата на информационните технологии вече има реализирани хора без слух, които буквално са факири в областта. Един от тях дори разработи уникално по рода си и единствено за България мобилно приложение с компютърна анимация за образователните нужди на деца със слухови затруднения. Много ме радват хора, които използват времето си градивно и съзидателно, те са съ-творци и нагледен пример, че човешкият дух и креативност нямат граници.

Как могат по-лесно да бъдат интегрирани хората в неравностойно положение  в работния процес?

Ще посоча пример от моята практика, тъй като – както бе казал Хенри Дейвид Торо, човек е склонен да говори от първо лице, но със същата лекота би разказвал за някой друг, ако го познава толкова добре, както себе си.

Малко преди дипломирането ми като журналист, започнах работа в стоматологичен кабинет като дентален асистент. Имах единствено опита си като зъботехник  и никакъв – като стоматологична сестра. Въпреки това кандидатствах и на събеседването със стоматолога той ми заяви, че адмирира смелостта ми да опитам в по-комуникативна област. И тъй като всеки опит се изгражда, ще ми предостави възможността да проверя лично за себе си дали ще се справя или не на такова работно място.

За пръв път срещах толкова иновативно мислещ работодател и веднага усетих, че съм на правилното място. В рамките само на ден се наложи да усвоя всички познания за това как се води регистър на пациентите с латински названия, какви разтвори се използват, инструментариум и техника. Стоматологът работеше с маска, но това не е представлявало комуникационен проблем. Инструментариумът бе близък до зъботехническия, а процедурите не бяха безкрайно много. Преди да дойде пациентът, провеждахме инструктаж каква е интервенцията и аз вече знаех при всяка от тях какви инструменти и в какъв ред се използват. След това бе нужно единствен път докторът да свали маската си – обикновено в началото, за да помоли за упойката, приготвена от мен предварително. Оттам нататък бе лесно и пациентите дори не разбираха, че асистентът на доктора е без слух.

Получавах дори благодарствени мейли от пациенти – с признания, че на моите грижи дължат преборването на страховете си на стола. Няма невъзможни неща.

Снимка: Личен архив

Облекчаващо би било за хората със слухови затруднения да им се осигури необходимата среда и условия. Всеки от случаите е индивидуален и е необходимо да има преди всичко желание за съвместна работа, едва след това могат да се изработят и индивидуални подходи в зависимост от характера на самата работа.

Наскоро четох интервю на зам. министъра на труда и социалната политика Султанка Петрова, в което тя сподели, че ТЕЛК стана бизнес, масово хората си вадят фалшиви документи за инвалидност. Как може да спре тази порочна практика според теб?

 Реално погледнато, тя не би могла да спре, и отговорът е в думата „порочна”. Порокът е онтологично явление и в каквато и сфера да се наблюдава, той е израз на дуалността, в която живеем. Докато има честни хора, ще има и нечестни. Хората със специфични потребности, които са осъзнали смисъла на това да ги имат, са приели себе си и не се чувстват увредени, не си задават въпроса защо на тях се е случило, нито се изживяват като жертви на съдбовна несправедливост.

Затова е цинично, че някой би пожелал да се води „човек с увреждане”, за да получава дивиденти от състояние, в което реално пребиваващите не биха желали да бъдат.

Има и хора, които са с дефицити, но умишлено си ги утежняват със същата цел. И това е особено тъжно, тъй като месечната финансова помощ според групата инвалидност е нищожна сума, недостатъчна дори за покриване на житейски или медицински нужди.Където са намесени финанси обаче, за съжаление често са налице и морални девиации.

Имах и много ползотворна среща през м. Май т.г. с д-р Петрова, по време на която получих уверението ú, че вече е прието условието за срока на удостоверяване. Така на хората с необратими физически и сензорни дефицити няма да се налага да ги освидетелстват през три години и ще остават с пожизнени ТЕЛК решения.

В Холандия, около новините в 20.00 часа, често има кратки клипчета, 30 секунди информация от социалното министерство как ние като общество можем да помогнем на хората в неравностойно положение. В момента, например, тече една кампания за подпомагане на хора с Алцхаймер и как да направим така, че животът на болния да стане по-лесен и приятен, ако имаме такъв случай до нас. Малки неща, но са от голямо значение. Ако в България има подобна информация, би ли помогнало това и не ли е за това националната телевизия?

Живеем в интересни времена и много неща се променят. Все по-често чувам изказвания на хора, че не гледат телевизия. И наистина, телевизията днес не е това, което бе, и от посланик се превърна в място, където всички говорят и никой никого не слуша. Но телевизията днес все още е масовото средство, чрез което новините достигат до всеки дом. Много зависи обаче какви новини.

Нужна е промяна на парадигмата, че лошата новина е приоритетната новина. Затова доверието стана масов дефицит, а вниманието – почти нулево. Краткостта е вариант за задържане на вниманието в тези условия на нечуваемост, и подобни информационни емисии биха били от полза на широката общественост да се запознава постепенно с приобщаването и правилната комуникация с хора със сензорни и двигателни увреждания.

От друга страна, за самите хора без слух е проблематичен достъпът до новини и предавания.

„Ние ви чуваме” през 2009 и 2010 година имаше отворен диалог с БНТ и СЕМ по темата за субтитрирането в реално време. Субтитрирането обаче, според отговора на СЕМ, е въпрос на бюджет и добра воля и е по-скоро пожелателно, отколкото задължително за съответните телевизии да го правят за аудиторията си със слухови затруднения.

Едно е ясно – когато има взаимно желание за промяна, ще се появят и начините тя да се случи. Всеки човек, с дефицит или не, опознава света по свой начин, и всеки от тези начини е уникален и интересен.

Прекрасно е да се случва споделяне на тези светоусещания. И няма никакво място за страхове. Само за обич и разбиране.