Вени Марковски: Не бива да се предаваме

Визията на Вени Марковски
  • Всичко започва от съдебната система. Не може да има здраво общество, ако то е създало болна и неработеща съдебна система. Или по-точно: работеща по поръчка прокуратура.

За жалост, моите разговори с българи в чужбина как те биха могли да бъда полезни при един опит да извадим каруцата от калта, в която се намира България, често свършва със следното заключение: Патрик, разбери, ние не сме избягали от България, избягахме от българите.

Вени е полезен кадър. Само му прочетете  CV-то. Сигурен съм, че и той би помогнал и се надявам в един момент да успея да го убедя. Но засега само се мъчих от него да изцедя някой съвет или визия за посока, както му е реда в Свободни. Не успях. Прекалено скромен или мъдър, не знам. Мислих да не публикувам неговото интервю от липса на послание. Но после реших, че Вени може би най-интелигентно ми е обяснил, какво куца в нашите или вашите отношения.

Повечето българи, установили се в чужбина, гледат на Родината с романтично-носталгичния поглед на отминалото безгрижно детство. Други въобще не обръщат взор към България, нямат време, особено онези ангажирани със сериозна работа. Течението на буйната река, из която сърфират, ги носи към непознати и любопитни брегове и не намират и миг за поглед назад. Малцина са тези, като Вени Марковски, които съпреживяват за България, които продължават да упорстват да променят манталитета на „нашенците“ – същият, онзи андрешковски манталитет (на селския хитрец, който не плаща данъци), който толкова ни дразни, когато го виждаме у другите, но и който ни кара съвсем безскрупулно да подаваме банкнота в протегната ръка на катаджията, когато ни хване да говорим по телефона, докато шофираме без колан на червено.  Този манталитет „нашенците“ често се опитват да прилагат и в чужбина,  да “изиграят”, да “прецакат” системата, като си мислят, че чужденците са балъци, а нашенци са хитреци и така се провалят…

Именно към „нашенците“, а не към българите е насочено критичното му отношение, за това че „нашенци“ все очакват някой друг да оправи проблемите ни, а не се заемаме сами да си ги решим, обикновено с оправданието: Ама аз нали им плащам данъци, те трябва да чистят.  Според Вени, в това отношение „аз” – „те” и се състои проблемът, който не можем да решим вече толкова години.

Много интересна съпоставка прави между разклатените плочки на тротоарите и състоянието на обществото: „всичко това започва от разклатените плочки, които издават, че цялата ни обществена система се клатушка.“

Все пак Вени дава едно разумно (според мен) решение: „Да образоваме хората, за да може нашенци да намаляват. Това е спасението: повече българи, по-малко нашенци. Повече хора на XXI век, по-малко байганьовци.“

Патрик Смитьойс.

В няколко реда

Вени Марковски е  един от двамата създатели на първия в София Интернет оператор. Съосновател и председател на УС на „Интернет общество – България“. Бил е член на борда на директорите на международното „Интернет общество“, на Интернет корпорацията за имена и адреси, на международната организация „Компютърни професионалисти за социална отговорност“, на Нов симфоничен оркестър и др. Автор на множество публикации в родните и чуждестранни медии.

Понастоящем живее в Ню Йорк, но често посещава България. Сред хобитата му са играта на тенис и карането на ски.

Първият и най-горещ въпрос: Човек с такова CV, който е създал и продал една от най-известните фирми свързани с “нови” технологии в България, интернет доставчика BOL.bg – по презумпция има страхотни възможности в IT сектора в България – what the … are you doing in America?

Аз заминах за САЩ през 2005 г. по лични причини, които нямат нищо общо с тогавашния ми Интернет-бизнес в България. Не съм се откъснал от страната, но навън има също възможности за реализация; пък и не съм единствен – ето, първият ни служител в БОЛ.БГ, Николай Горчилов, сега е в Индия и развива Интернет бизнес там.
Това, което правя в САЩ е, че пак си работя същите неща, както и в България; просто местожителството ми е в Ню Йорк – градът, който (като мен) не спи.

Вени Марковски говори пред ОС на ООН по случай приключването на преговорите за WSIS+10. Декември, 2015г. Автор: UN Photo/Evan Schneider

Няма да те питам много как живееш в Щатите. Някои хора ще те намразят…

Не съм сигурен, че ще ме намразят точно или пък само заради това. Истината е друга, разбира се – аз пътувам и работя много, а за нашенци тежката работа не е основание за завист. Но в социалните мрежи се вижда, че бай Ганьо мрази на принципа ‘Га не мразим, не мо’ем заспим (“Когато не мразя, не мога да заспя”). Оказва се, че има хора – озлобени, мразещи, изпълнени с негативни емоции, които обаче се преструват успешно; ето, наскоро един такъв нашенец не издържа и избълва порция злостни думи по мой адрес във Фейсбук. Познавам го бегло, нямам спомени да съм имал някакви кой знае какви отношения с него, затова излизащите изпод клавиатурата му змии и гущери бяха неочаквана изненада. Не е неприятна, а просто е изненада. Аз, естествено, не се разсърдих, но се учудих – ненормално е човек да носи в себе си години наред злобата си, а да ме поздравява, да прави мили очи и да си общува с мен… Ненормално и тъжно е. Не мога да си обясня такова поведение – може би защото не са ми познато такива чувства – аз не мразя, не завиждам, не злобея… Напротив –  усмихвам се и ми е винаги интересно и забавно… Ти можеш ли да го обясниш?

Затова да те питам за България. Често идваш насам. Защо? Само да видиш приятели и роднини, или имаш още проекти в България?

Идвам, разбира се заради приятелите и роднините, но и защото изпитвам чувство на дълг към България…

Моля?

Да,  това е страната, дала на семейството ми подслон един месец, след като съм се родил. По онова време югославският комунистически диктатор Тито вече е осъдил дядо ми на затвор през 1948 г., а след това и на пет години концентрационен лагер (1956-1961), лишил го е от граждански права, а към сина му – моя баща, както и към майка ми югославската ДС (УДБ) е имала такова отвратително отношение, че те са били принудени да емигрират. България дава подслон на семейството ми; няма как да не съм ѝ благодарен.

С дядо си, Венко Марковски, академик на БАН и народен деятел на културата. Декември, 1987г. Снимки: Личен архив

Но как съчетаваш това чувство с описания случай по-горе?

Няма връзка между двете. Нашенци, които злобеят, не са българите, които са приютили семейството на един зловещо измъчван от комунистическите палачи поет. Това е все едно днес аз да се хваля с това, че българите били “четвърти в света” по футбол през 1994 г., само защото тогава съм правил ИТ-центъра на Българския футболен съюз и съм се познавал с Вальо Михов. Заслуга за постижението си имат футболистите, треньорите, ръководителите на БФС, както и клубовете, в които те играеха. Ние сме само зрители. Да се гордеем с техните постижения или да се срамуваме – и двете са признак на комплексарщина, на комплекс за малоценност. Е, сега вече някои нашенци може да ме намразят още повече – ще си кажат: “Не стига, че го мразя, че му го казах, но той се преструва на много цивилизован и не ми отвръща по същия начин! На какъв се прави тоя, бе?!”

Добре, да се върнем към темата. Много съм се интересувал за развитието на IT сектора и се ядосвам, че твърде малко пари се инвестират в IT образования и всички науки свързани с него. Също се ядосвам, че все още прекалено се набляга на оutsourcing. Няма достатъчно български продукти и софтуерни решения. Как виждаш ти този сектор в България. Дай кратък анализ на сегашното положение, проблеми, предимства за “made in Bulgaria”, нашите предизвикателства и някаква стратегия за бъдещето.

Има много предимства за “произведено в България” – страната е в ЕС, има ниски данъци, разполага с качествени хора, които работят или ръководят прилични компании. Има мои колеги, които продължават да развиват бизнеса си в страната; не всички са като мен, а и чужбина не е за всеки. Проблемът, който нашите сънародници трябва да разберат, е друг: България не е единственото място за подобен бизнес. Тя се конкурира със страни от цял свят и трябва да се стреми да е по-добра от тях. Винаги. Това ще рече ВСЕКИ един от нас да трябва да се стреми да бъде по-добър от другите, по всяко време. В ИТ-бизнеса има голяма конкуренция и България трябва да се бори за всеки клиент.

Възможно ли е ти и други български IT герои да се обедините в едно сдружение и да привлечете големи компании към България. Примерно, кметът на Елин Пелин, енергичен и много деен човек от сектора, ще ви уреди землена площ в Елинпелинско (близо до летището + чист въздух) и Apple, Intel, Oracle и други ще изберат България за R&D или за производствена локация в Европа. Може ли да стане?

Всичко е възможно, но някои неща са малко вероятни. Ето един пример – преди година помолих шефа на сравнително голяма щатска компания (над 7000 програмисти) да промени пътя си и да мине през България. Организирах му срещи с ИТ-бизнеса, както и с държавните институции. От бизнеса остана много доволен, но за беда дойде в България дни, след като Борисов бе подал оставката си и явно обстановката му се е видяла несигурна. Човекът реши да не инвестира у нас, а жалко – искаше да започне с 250 програмисти, които да станат 1000 до няколко години. Сметката е много проста – 1000 програмисти, на работа за щатска компания, носят в страната огромно количество пари.

А за тези компании… Защо да идват у нас, след като дори и да получат това, което ти казваш, ще им се наложи да живеят не в Елин Пелин, а в София. И за да отидат до Елин Пелин, ще губят часове наред всеки ден. Ще ходят по разбитите и мръсни улици. И, може би най-важното: ще ги гледат намръщено едни нашенци, които ще си мислят: “Тия, па! Какво ми се правят на интересни, все едно не сме виждали големи компании!” А някои не само ще го мислят, но и ще го изричат на глас, ще ги плюят и т.н.

Вече си в Щатите 15 години. Какво е най-ценното което си научил там? И какво могат българите като народ или България като държава да научи от американците?

Няма едно ценно нещо, няма и нещо, което да сме показали, че хем искаме, хем можем да научим, хем ще го приложим на наша почва. Пример – в САЩ може независим прокурор да разследва президента, а ФБР редовно вкарва в затвора  конгресмени. Как го виждаш това в България? А можеш ли да си представиш не просто кампания #metoo (англ., и аз също) срещу насилието от страна на мъжете към дамите, че и някой властимащ да си подаде оставката заради нецензурни шеги или груби подмятания по адрес на жените?

В резерват за соколи, щат Вермонт. Снимка: Личен архив

Дали тези неща са приложими тук? Ще дораснем ли дотам?

Не знам дали някога ще “ги стигнем американците”; Тодор Колев, когото имах честта да познавам и продължавам да уважавам, имаше цяла песен, че това няма как да се случи. Те изграждат демокрация 200 години повече от нас и все още имат сериозни проблеми. А у нас хората си мислят, че щом сме членове на ЕС, значи всичко ще се оправи. Ще се оправи, ако има мотивирани хора, които да използват членството в ЕС, за да направят страната по-добра.

Кое намираш като хубаво качество, талант или даденост в България, което ще бъде от ползата на американците?

Много талант има в България, но е факт че можем да го сравним на какво ниво е едва тогава, когато се конкурира с таланта по света. Има и много талант, който у нас не се признава, по същата логика, за която говорих по-горе: “А, бе, кой е тоя, бе?”. Как мислиш, защо хора като Тео Ушев, Герасим Дишлиев, Димо Райков са в чужбина? Не, че у нас няма талант – естествено, че има, но той се съревновава на малкото игрище, на черния терен. Черен, но не от чернозема, а от черната злоба и завист. Когато в продължение на 140 години държавата е била тази, която е “давала” храната, нормално е системата да е изкривена. Да не говорим, че нашенецът по принцип не иска да дава пари за изкуство, защото и той е свикнал, че държавата ще храни писателите, художниците, певците и актьорите… И така не е от социалистическо време, а от самото Освобождение 1878г. На думи много почитаме и уважаваме творците, но като опре въпросът до делото – например да си купим техните книги, веднага бием отбой.

Ти си с богат международен опит: работил си къде ли не по света; какво ще кажеш за пътя на България от тук нататък? Дай 3 или 5 неща които трябва да бъдат променяни. Как виждаш това да стане и кой ще ни помогне?

 Трудно е да се дават рецепти отдалече, а и нямам претенциите да разбирам добре  случващото се в България; ще ти дам пример – аз не се интересувам кой е на власт, искам който и да е на власт, хората да виждат, че страната се развива напред и нагоре, а не назад и надолу. Мнозина се чудят как така продължавам да помагам на България – водя инвеститори, участвам в конференции и т.н. А аз им се чудя на друго – защо някои или дори същите хора непрекъснато се оплакват, че това не било добре, онова било кофти, но самите те не се хващат да го оправят!? Защо искат някой друг да им го оправи? Ето, тази година отидох на почивка на Черно море, докато мнозина предпочитат морето в Гърция!? Излиза, че хора като мен – емигранти, не само покриваме търговския дефицит на страната с парите, които пращаме на близките си, но и като се приберем в България, харчим изкараните с пот на челото пари в чужбина… у нас! А нашите политически патриоти ходя на почивки в чужбина и харчат получените (често те не са изработени!) пари там.
Манталитетът на нашенци няма да се промени, но ако се промени съдебната система и вместо цацаратура има работеща прокуратура, тогава поне ще има усещане за справедливост. Днес вместо подобно усещане, има направо разбиране, че системата е калпава и управляващите никога няма да бъдат наказани за престъпленията, които извършват. Подобна липса на справедливост убива всеки порив за създаване на общност.

Изказване пред среща на министрите на далекосъобщения от Източна Европа. Май, 2010г. Снимка: Личен архив

За мен, може би защото съм юрист по образование, основният проблем на демокрацията в България е липсата на върховенство на закона.

Не мога да ви дам готови рецепти или някаква визия, защото това според мен не е работа на един отделно взет човек, а на политическите партии; ние – гласоподавателите – трябва да прочетем какво ни предлагат, да ги питаме как ще го реализират и да гласуваме според наученото. За съжаление, поради късата памет на народа, партиите не си правят труда нито да пишат кой знае какви програми, нито да ги изпълняват; нашенци все още гласуват първосигнално, като особена роля в този процес играят думи като „комунисти“, „Европа“, „Русия“ и т.н.

Ти беше кандидат за кмет по едно време; какво искаше да промениш тогава?

Това бе през 2003г., тогава казах, че имам само една мечта – да видя плочките по улиците подредени така, че човек да може да ходи по тях в дъжд и сняг, без да се страхува, че като стъпи отгоре им, те ще го опръскат с кал, защото са разклатени и събират вода под тях.

Е, това е майтап, нали?

Не, защо? Има връзка между подредените правилно плочки и асфалтираните улици (без дупки) и… състоянието на обществото, качеството на живот в държавата и щастието на хората. Подредените плочки означават подредено общество. Паркираните по тротоарите коли са признак, че обществото търпи някакви хора, които не се съобразяват с останалите. Липсата на условия за движение по улиците на хора в инвалидни колички, а и на бебешки колички, е достатъчно ясен знак, че обществото предпочита да не се затормозява с мисли за хората в неравнопоставено положение. Помисли си сега за домовете за “изоставени деца” и как обществото се отнася към тях? Да не започвам с другите, по-големи и по-значими теми – за отношението на нашенци към различните – роми, бежанци, евреи и т.н.

И всичко това започва от разклатените плочки, които издават, че цялата ни обществена система се клатушка. Хората поотделно са чудесни, но събрани заедно се оказват без опора. Ние поддържаме ред и чистота в домовете си, но за улицата ни е все едно. И винаги намираме оправдание, което най-често е “Ама аз нали им плащам данъци, те защо не чистят”. Виждаш ли – още в това отношение “аз” – “те” се съдържа проблемът, който не можем да решим вече толкова години.

Липсва връзка между държавата и гражданите ли?

Не само. Липсват много връзки. Например някои (много?) хора продължават да не разбират, че има връзка между труда и заплатата. Ние се шегувахме по време на социализма с приказката “Те ни лъжат, че ни плащат, а ние ги лъжем, че работим”, но се оказва, че и днес е така. Непрекъснато излизат проблеми – бедни шивачки работят месеци наред, а фирмите не им плащат. И т.н., и т.н.

Липсва разбиране кой с какво се занимава в живота. Автори изглежда не разбират, че у нас не можеш да станеш милионер от една песен, колкото и да е популярна. Ако една песен е много слушана или гледана в YouTube, тя няма как да направи автора, изпълнителя или продуцента ѝ богати. Впрочем, знаеш ли кой наш изпълнител има най-гледaните песни в YouTube?

Азис?

Точно така – стотици милиони са видели неговите песни. Ще кажеш: “Ама това е чалга!”, а аз ще те попитам – къде са тогава сериозните изпълнители, защо техните песни не се гледат като “Хабиби” – над 61 милиона пъти? Или като “Сен Тропе” – 49 милиона. Имаме неколцина супер-професионалисти, като Лили Иванова, например, която би трябвало да е пример за всеки музикант и изобщо – за всеки човек на изкуството. Жената е талантлива, но – подчертавам това “но” и се труди къртовски: ежедневно, всяка седмица, всеки месец, година след година. Концерт след концерт, диск след диск. Няма оплакване от лоши условия, няма жалби по адрес на музиканти, продуценти или осветители. Ние дори не се замисляме за труда ѝ, когато тя излезе на сцената и се раздава в продължение на два часа. Гледах я преди две години в Лондон и още не мога да се отърва от чувството, че съм видял човек от друга вселена. Бих искал да мога да пиша стихове, за да ѝ посветя някое стихотворение, от което да направи песен, но уви – не разбирам от поезия. Пробвах се, писах, трих, писах, трих – не става. Но си признавам – в няколкото разговора, които съм имал с нея, съм се чувствал изпълнен с щастие, ведър, засмян. И същевременно, ако отвориш сайтовете или вестниците – непрекъснато се намира някой да каже някаква глупост за нея. Т.е. нашенецът не разбира, че може да черпи от Лили Иванова сили, енергия, да се учи, да я гледа и да казва на децата си: “Бъдете като Лили, ако искате да успеете!”

Нашенецът не иска да се извиси до нейното ниво, а иска да я принизи до своето.

Сещам се за още примери с музиканти, при това най-различни – от Васко Василев до Мишо Шамара. От Александрина Пендачанска до Соня Йончева. Хора, от чиято кариера можем и трябва да се учим (е, някои се учим, разбира се), но вместо това нашенци четат глупостите за тях по нашите медии и си мислят: “Какво толкова, бе, и аз да имах такъв глас, щях да пея още по-добре”. Тази връзка между действителността и самомнението е ужасяваща. Погледни Григор Димитров или Димитър Бербатов. Върховно успели спортисти, но какво им струва това? Нашенецът не се замисля, че зад всяка победа има много пот, че и кръв.

Нашенецът гледа парите, които тези хора са изработили, но не вижда труда, който те полагат.

Никой не ходи на тренировките на Григор Димитров, за да види, че те са ежедневни, че той спазва режим, но не веднъж в годината, а всеки ден. Никой не се интересува от раните по краката им, от синините  и следите от бутоните по глезените на Бербатов. Не, но всеки е познавач и знае много добре как би трябвало да играят. За отношението към Стоичков пък не ми се говори, че нямам думи направо.

Ти ме разби – откъде тръгнахме, докъде стигнахме…

Не, това е нормално – защото нещата са свързани. Хората трябва да разберат, че с омраза нищо хубаво не могат да постигнат. От това, че завиждат, мразят и злобеят, те няма да станат нито по-умни, нито по-богати, нито по-малко дебели или по-малко плешиви. Омразата, завистта, чревоугодието, алчността, гневът, мързелът са сред най-лошите качества на нашенеца. Забележи – не казвам “на българина”, защото не е вярно, че българите са хора с такива качества. Не са! Такива са нашенците – байганьовците на XXI век. Българинът се справя чудесно, когато е в среда, в която съществува справедливост – и затова много българи успяват навън, ако приемат правилата на играта и започнат да ги спазват. И обратното – не успяват онези, които искат да “изиграят”, да “прецакат” системата, които си мислят, че чужденците са балъци, а нашенци са хитреци. Впрочем, това си личи и в народните приказки – положителният герой е Хитър Петър, а не Умен Петър.

И какво правим?

Не се предаваме, продължаваме да се борим и да образоваме хората, за да може нашенци да намаляват. Това е спасението: повече българи, по-малко нашенци. Повече хора на XXI век, по-малко байганьовци. Ще отнеме много време, но не бива да се предаваме или отказваме. Аз съм писал статия по темата, през 1997 г., звучи много актуално: Защо в България нищо няма да се промени в следващите 25 години. Остават още пет години, за да видим дали някои неща ще започнат да се променят. Но, предупреждавам те: аз не съм Ванга и може и да греша в предсказанията.

 

 

Пейо Майорски: Липсата на Закон за колекторските фирми ни връща във времената на мутрите

Визията на Пейо Майорски
  • Колекторските фирми да се подложат на лицензионен режим.
  • Да се приеме балансиран закон, който еднакво да защитава интереса, както на кредиторите така и на длъжниците.
  • Да се даде възможност първо на длъжника да си изкупи дълга и едва след това да бъде предложен на колекторските фирми.
  • Да се спре с постоянните лобистки поправки на ГПК, които никога не защитават потребителите, а целят да разбият и обезсмислят съдебното изпълнение като институт на правото.
  • Да се подобрят заповедното производство и изпълнителният процес, където са същинските проблеми.
  • Да се намери работещо решение за междуфирмената задлъжнялост.

Когато миналата седмица се видяхме с Пейо, забелязах бинтованата му ръка. Усмихнах се и го попитах дали е заради това, че е пребил някой нагъл инкасатор. Но, за съжаление не било от това. Наранил се е, докато приготвял закуска на детето.

Пейо защитава правата на потребителите и води борба срещу безскрупулните методи на колекторските фирми. Това е важна кауза, защото всяко второ семейство в България е жертва на тормоз от подобни фирми. Те купуват на сконтирани цени пакети с хиляди необслужвани кредити от банки и мобилни оператори. Фирмите, които раздават бързи кредити, често си имат собствен инкасаторски отдел. За тях един “нередовен” клиент е доста по-доходен от този, който редовно си плаща лихвите и главницата. Бизнесът с наказателните лихви и други безумни разходи, които инкасаторските фирми таксуват на техните “клиенти”, ощетява българския народ всяка година с няколко милиарда. А тези милиарди се плащат от най-неплатежноспособните хора в страната. Вкараха стотици хиляди българи в омагьосан кръг на безпаричие, безизходица и инерция. Няма по-парализиращо нещо за финансовото, менталното и физическото състояние на един човек от това, да е вечен длъжник.

Темата е много дълга. Нека Пейо разкаже. Но факт е, че правителството спешно ТРЯБВА да направи няколко неща по този въпрос:  а) Да сложи таван на лихвите по кредитите, особено за частните лица; б) Да регулира набъбващите такси и глоби при просрочие и при изпълнение;  в) Да сложи край на наглите практики и поведения на инкасаторските фирми и ЧСИ-та.

Не би трябвало да е много трудно, но най-вероятно и този бизнес процъфтява под закрила на някои влиятелни лица в Народното събрание.

Патрик Смитьойс.

В НЯКОЛКО РЕДА

Пейо Майорски е роден през 1981г.  в гр. София. Завършил е туризъм във Варненския свободен университет. Работи в туристическия сектор и в сферата на организиране на събития. Обича природата, както и да пътува из България. Бори се с незаконната сеч на горите в страната. Определя се като буден гражданин и постоянно си търси правата. Последната му кауза е борбата с колекторските фирми, които рекетират народа. Председател на Инициативния комитет за защита на потребителите. Женен, с едно дете.

С наближаването на коледните празниците все по-често попадаме на примамливи реклами по телевизията за лесни кредити. Какви са капаните на бързите коледни кредити?

Призовавам хората да внимават какво подписват, за да не се окажат след това в ръцете на рекетьорските колекторски фирми. Заемодатели гарантират бързо одобрение, дори и при лоша кредитна история за малки суми от 300 до 1000 лева.

В някои случаи офертата стига до 5000 лева. Небанковите институции, които прибягват до този тип кредитиране, обещават бързо одобрение само срещу лична карта. Те примамват и с томболи, от които могат да се спечелят мобилни апарати, лаптопи и телевизори.

Коледа на бърз кредит обаче не е добър вариант и гарантира връщане на много по-високи суми и тормоз от колекторските фирми.

Апелираме към гражданите да се запознаят подробно с условията и лихвите при тегленето на бързи кредити и не ги съветваме да вземат заеми от нефинансови институции.

Учредихте Инициативен комитет за защита на потребителите, какво искаш да постигнете?

Основната причина за сформиране на комитета е настояването ни да бъде направен закон, регулиращ дейността на колекторските фирми, чийто годишен оборот надхвърля милиарди левове.

За миналата година те са изкупили около 1 милион вземания, а само за първата половина на тази година са изкупили близо два милиона вземания.

Проблемът започва да се изостря и от факта, че кредитни институции като банките и доставчиците на комунални услуги също започнаха да се обръщат към тези фирми вместо към съда.

Какъв вид дългове най-често водят до сблъсък с колекторска фирма?

Това са основно малки потребителски кредити за 1000-2000 лева, чиито лихви нарастват твърде бързо, както и сметки към мобилни оператори.

Тази година обаче, и това са данни на Асоциацията на колекторските агенции в България (АКАБГ), 48% от изкупените дългове са към банки. Най-вероятната причина за този „бум“ са стрес тестовете за банковия сектор, които бяха извършени тази година. За банковия сектор това е най-лесният начин бързо да си изчисти кредитния портфейл от т.н. лоши или токсични кредити. На пръв поглед ще решите, че това не е тенденция, а е свързано с конкретна причина. Само, че данните показват обратното. И след стрес тестовете някои банки продължават да се обръщат към услугите на колекторските фирми.

По официални данни за тази година една от водещите банки в България е продала на колекторски фирми необслужвани кредити за над 130 млн. евро.

От Асоциацията на колекторските агенции в България също така обявиха, че 22% от дълговете, които събират, са на дружества доставящи ток, парно и ВиК. Те се похвалиха, че вече им прехвърлят задължения просрочени с едва 2-3 месеца. Очевидно все повече институции и компании предпочитат да се обърнат към тях, защото вероятно е по-лесно и това е наистина притеснително при положение, че в България голяма част от населението живее под прага на бедността.

Това, което ни провокира да създадем комитета, бяха опитите, покрай приетите наскоро промени в ГПК да бъдат вкарани предложения уж защитаващи т.нар. „малки длъжници“, но всъщност щяха да обслужат бизнеса на колекторските фирми.

В комитета участват хора от различни прослойки на нашето общество, които под една или друга форма са били обект на тормоз от колекторски фирми. Стартирахме кампания за събиране на сигнали срещу некоректни колекторски фирми, която ще е основно в социалните медии.

Призовавам всеки, който е пострадал от тях, да се свърже с нас на мейл: komitetpotrebiteli@gmail.com.
В София хората не се сблъскват толкова видимо с лошите практики на някои фирми, но в провинцията картината е съвсем различна. Стига се до заплахи и физически тормоз. Там заплатите се въртят около минималната. За да си покрият нуждите, хората често прибягват към бързи кредити. Рекламата им е заблуждаваща, тъй като единственото, което се подчертава е краткият срок, в който се отпускат парите – в рамките на час, а кредитната институция иска само лична карта. Тоест не е нужно да работиш някъде и тук възниква въпросът как кредитната институция си гарантира възстановяването на отпуснатия заем? От рекламните съобщения не става ясно каква е месечната или годишната лихва и най-вече каква е наказателната лихва при забавяне на месечната вноска. Наказателната лихва, често се изчислявана на седмична база, превръща кредита в огромна яма, която за обикновения човек с 400-500 лева заплата става невъзможна за запълване.

Но публично, популистки, всички са „загрижени“ за малките длъжници.

Преди известно време изпратихте от името на Комитета отворено писмо до омбудсмана, Мая Манолова, в което изразявате своите притеснения. Какво ви накара да се обърнете към нея и какво последва?

В периода след като БСП вкара в парламента предложенията на г-жа Манолова – между първо и второ четене – бяха извършени съществени изменения, които не отговаряха на многократно заявените от Омбудсмана намерения.

Това, което беше поставено на масата, щеше има обратен ефект, при това в рамките на година.

Лобизъм за кредитните милионери, големите компании и монополните дружества беше, например, предложението за премахване на таксата в срока за доброволно изпълнение. Кой обикновен човек може да плати целия дълг или дори половината от него в 14-дневен срок? Та нали ако можеше щеше да си плати за да си спести допълнителни разноски.

На практика единствено корпорациите, които разполагат с огромен финансов ресурс и нарочно са бавили плащания или са отказали да преговарят с недоволните си клиенти, поради което се е стигнало до съд, ще бъдат облекчени. При част от предложенията прозираха сериозни корпоративни интереси.

Изрази несъгласие и с предложението да има таван на таксите за „малките длъжници“, нещо което много хора очакват. Защо си против? Нима е справедливо за дълг от 100 лв. да плащаме 1000 лв.?

Ако дължите 100 лв. то разходите са следните:

1. Държавната такса за съда е от 25 до 55 лв.,

2. Юрисконсултското възнаграждение е около 300 лв.,

3. Адвокатският хонорар е 650 лв.,

4. Пропорционалната такса на ЧСИ е 10 лв.

Идеята на БСП и Мая Манолова, която беше доразвита в Правна комисия, е да се премахнат 10 лв. за ЧСИ и нищо повече!

За да има наистина облекчение за хората трябва да се мисли за намаляването на таксите на всички по веригата и тогава наистина потребителите ще усетят промяна.

Сега на практика някой яхва популистка вълна, защото както става ясно при малките дългове до 1000 лв. възнагражденията на адвокатите на ищците и юрисконсултите са най-голямото перо по увеличаване на дълга.
Простата сметка сочи, че при дълг от 100 лв. няма как разходите за неговото събиране по съдебен ред да са равни също на 100 лв. И тук е разковничето, защото се използва гневът на хората за прокарването на тази поправка, която ще доведе до няколко ефекта – ищците ще се откажат да си търсят парите по съдебен път, защото разходите ще надвишат дълга, който искат да си върнат, а участниците в съдебната процедура няма да имат мотивацията. Тогава ищецът ще отиде при колекторската фирма, която ще му плати на момента между 10 и 30% от дълга. И така „малките длъжници“ ще се озоват в ръцете на колекторските фирми.
На този фон, докато ние сме се хванали за гушите кой какви такси да взема при съдебна процедура и заповедно изпълнение, колекторските фирми работят без никой да ги безпокои. Те по собствено усмотрение си изчисляват юристконсултски и адвокатски хонорари, без да дават обяснение никому. Дори и на длъжника.

Никоя колекторска фирма не е готова в името на прозрачността и коректността да даде разчет на това, как се формира сумата, за която претендира от даден длъжник. Пита се в задачата: Защо нито Омбудсманът, нито народните представители не полагат усилия за урегулиране на този бизнес?

В момента действащи институции, като Комисия за защита на потребителите, например, не могат да предприемат действия срещу некоректни колекторски фирми. Те най-често са регистрирани като фирми извършващи финансово посредничество и не оперират при специален режим на дейност.

Можете да се оплачете само на полицията да се образува жалба и да стартира някакъв процес. Само че в малкия град, където всички се познават, колко души ще посмеят да се оплачат и да понесат последствията, както и тромавите разследваща и съдебна процедури? Тук е моментът да добавим и вероятността жалбоподателят да бъде подложен на натиск, за да оттегли жалбата си, защото както вече споменах, в малкия град всички се познават.

Може ли бъдещият кредитополучател да се обърне към вашия Комитет и да получи юридически или финасов съвет, преди да подаде документи за кредит.

След Нова година предстои експертите на Комитета за защита на потребителите да подготвят за гражданите малка книжка с финансови съвети, права и задължения при сключването на договори за услуги.

Само за два месеца от старта на кампанията за събиране на „Сигнали срещу колекторските фирми“ са събрани вече над 40 сигнала на граждани.

Има редица сигнали за физически заплахи. Също така за многократно увеличени суми над главницата, за които колекторските фирми не дават разчет как са натрупани.

Какво могат  да направят потърпевшите гражданите?

Всеки гражданин може да се обърне към Комитета за защита на потребителите за съвет или да подаде сигнал на имейл komitetpotrebiteli@gmail.com или във Фейсбук-страницата ни Комитет за защита на потребителите.

Кампанията за сигнали и нарушения на колекторските фирми на Инициативния комитет за защита на потребителите ще продължи до средата на януари 2018 г.

Изображение: facebook/Комитет за защита на потребителите

Какви са ти впечатления от хората, които се обърнаха към Комитета?

В голямата част става въпрос за погасени по давност сметки към мобилни оператори и малки потребителски кредити. Сериозните нарушения на правата на потребителите са свързани с претенции за неплатени задължения, които обаче те не дължат.

Има редица сигнали и за физически заплахи. Също така за многократно увеличени суми над главницата, за които колекторските фирми не дават разчет как са натрупани.

Така, например, за неплатена сметка от 92 лева към мобилен оператор, потребителят бива заплашван, че сумата вече е 500 лева. Като основен инструмент на действие на колекторските фирми е подвеждането на гражданите, че 3-годишната давност е подновена след като дългът е изкупен от тях.

Често потребителите биват подмамени от колекторите да погасят дългове, с изтекла давност, на разсрочено плащане при това с „отстъпки“. И тук е заложеният капан, защото когато се извърши дори и минимално плащане като първа вноска, това автоматично подновява давността и се приема като признаване на дълга. При тази ситуация колекторските фирми вече могат да предприемат всякакви съдебни действия за събирането на въпросния дълг.

От сигналите също така прави впечатление, че често колекторските фирми претендират за дългове от преди 7, 8 дори и 10 години като разчитат на това, че хората не пазят касовите си бележки или фактури. Имаме случай на гражданин, от когото колектор иска пари за непогасени, според тях, сметки от 1998г.

Колко е мащабен проблемът? Колко български семейства са потърпевши от арогантното поведение на тези фирми – „събирачи на дългове?“

Ще ти цитирам отново официални данни. За 2016г. колекторските фирми са изкупили 1.006 млн. дълга. А само за първата половина на тази година, броят им е близо двойно повече – 1.944 млн. задължения. Вероятно до края 2017г. цифрата ще надхвърли 3 милиона изкупени кредити от колекторски фирми.

Само този показател е достатъчен да се вземат мерки и час по-скоро да се приеме закон, който да регулира този бизнес. Още повече, че в редица европейски държави има такива закони. Има достатъчно богата база, на която специалистите могат да стъпят, като заимстват и използват опита на останалите. Тоест всички условия са налични за да имаме най-добрия закон в тази сфера.

Кои инкасаторски фирми са най-агресивни?

Не може да се посочи конкретно една или няколко фирми. Всички подобни фирми са много агресивни. Те тормозят гражданите по един и същи начин. Телефонният терор и този чрез изпращането на писма са с огромни мащаби.

Издава ли се лиценз на инкасаторските фирми за извършване на дейност по събирания на вземания от фирми и от физически лица?

Няма специален лицензионен режим, по който да работят колекторските фирми. Те са по правилата, описани в Търговския закон и нищо повече.

Често се регистрират като фирми, извършващи посредническа финансова дейност. Тоест, няма орган, който да следи какви практики прилагат. Те си имат свой етичен кодекс на Асоциацията на колекторските агенции в България, в която не членуват всички фирми извършващи услугата събиране на заеми. Този кодекс е изработен от членовете на Асоциацията и те на практика се „самоконтролират“. Те могат да ти звънят денонощно и никъде не можеш да се оплачеш.

В страните, в които има закони, начините на общуване с длъжника са ясно регламентирани.

Каква е тенденцията? Дали събиранията на вземания ще стане по-урегулирано?

Има обществен натиск, който се засилва и темата периодично се повдига в обществото, затова от същата тази асоциация започнаха от известно време да говорят с половин уста, че и те искат закон. Та дори твърдят, че техни експерти работят по изготвянето на предложение за такъв закон. Нали разбирате колко е нелепо това, някой сам да напише правилата, по които да бъде контролиран?!

Комитетът за защита на потребителите излиза ли с конкретни предложения, които могат еднакво да защитят интереса на всички потребители – кредитори и длъжници.

Ние ще настояваме да се включим в работната група, която ще изготви предложението за проектозакон, ако такава бъде инициирана от Омбудсмана. Също така ще внесем нашите предложения в парламента, когато започне работата по този проектозакон.

Искаме да се гарантират правата на всички – И НА КРЕДИТОРИ И НА ДЛЪЖНИЦИ. Всякакво залитане в едната или в другата посока цели единствено да раздели обществото ни, което със сигурност няма да донесе нищо добро за никого от нас. Всеки гражданин може да бъде кредитор или длъжник. Междуфирменото задлъжняване е воденичният камък на шията на бизнеса в България, а той създава работни места. Балансът, е основната философия, върху която трябва да стъпи един закон, касаещ защита интереса на кредитора и длъжника.

Развиваш бизнес като стопанисваш и животновъдна ферма. Защо се занимаваш с тази кауза?

Защото твърде много хора пострадаха и страдат от подходите на тези фирми, които често злоупотребяват, манипулират, лъжат и заплашват.

Това е доказателството, че мутренският бизнес се завърна 10 години след като станахме страна членка на ЕС.

Утре ще председателстваме Европейският съвет, а продължават да се погазват основните граждански и потребителски права.

Всеки от нас има отговорността да изрази на глас несъгласие и да се опита да промени България към по-добро. Мълчанието е най-големият бич за българите и парадоксът е в това, че сами си го налагаме – самобичуваме се. Аз не съм такъв и няма да бъда.

 

 

 

 

Диляна Маркосян: За справедливост – докрай!

Визията на Диляна Маркосян

  • По пример на Европейското право, задължително от всяка община да има легитимен представител, избран от Общественият съвет по правосъдие. Представителя трябва да упражнява правото си в съответния съд по подсъдност, като му бъде предоставен достъп и информация за дела, които са свързани с имотни измами на граждани от региона.
  • Да се възстановят публичните срещи в общинските центрове за среща на граждани с Директорите на Областните дирекции на полицията и  представителите на прокуратурата, когато служителите от съответните Районни управления са ангажирани с разследване на действия, които се  касаят за кражби и измами.
  • След  поредност от жалби подадени до прокуратурата на най-високо ниво, които са останали без резултат или не комуникират с истината, да се предостави възможността на потърпевшите за среща с Главния прокурор.
  • Активно гражданско общество и израз на недоволство, относно несправедливостта, която е резултат от работата на Правосъдната система в държавата.

Напоследък се срещам все с успели хора. Като че ли всеки втори носи диплома от Харвард, Принстън или Кеймбридж. Успешни българи, които са построили бизнес или каузи за уважение. Талантливи лица, упорити, които не са се замислили дори и за миг, когато се е появил техният шанс. Истински Свободни. Или?

Скоро пътувах до Роман, малко градче в началото на полето, което се нарича Северозападна България – най бедния регион в Европа. Там се срещнах с Диляна Маркосян.  При нея няма нито бизнес, нито пари, нито Харвард и пред нея не е имало нито един прозорец със златните възможности. Можем спокойно да кажем, че Диляна живее на ръба на съществуването, потънала в дългове. Проблемите й са толкова големи, че всеки един друг на нейно място, отдавна щеше да се гръмне.

Всичко започва, когато тя се опитва да отвоюва открадната наследствена земя в землището на село Синьо Бърдо. Открадва я фирма фантом, с Пълномощни и Декларации с фалшиви подписи, заверени от кмета на това село. Диляна  нарече вече бившия кмет на селото „диктатор“, а той я даде под съд. Сега семейство й ще остане на улицата, загубвайки делото за обида.

Твърдо мога да заявя, че през последните три години, през които все съм на път заради моите каузи, не бях срещал такава силна, непокорна личност. Една невероятна жена, вярваща в справедливостта и готова да се бори до край.

Етикетът “Свободни” с появата на Диляна получи изцяло нов облик. Поклон пред една Българка, която прави повечето „герои“ на днешния ден за смях.

Запознайте се с Диляна и мислете по време на коледните празници. Какви най искаме да бъдем, какъв е правилният път за нас/вас българите и най-вече, кои ще застанем зад тази забележителна жена и ще кажем Стоп – Стига толкова!

Патрик Смитьойс.

В няколко реда

Диляна Маркосян е родена през 1964 г.  в  гр. Мездра. Завършила основното си образование в с. Синьо бърдо, където израства и изживява детството си. След гимназиалното образование в гр. Роман завършва икономически техникум в гр. Червен бряг със специалност счетоводство, професия, която  упражнява и в момента. Съпругът е бивш офицер от БНА, имат син и дъщеря, както и двама внуци.

През 2010г. случайно разбираш, че нивите на майка ти в село Синьо бърдо, на  17 км от гр. Роман са прехвърлени на друг човек. Осъзнавате, че сте жертва на имотна измама. От там нататък какво се случва?

През 2006г. с изготвени фалшиви пълномощни и декларации в кметството на селото Синьо Бърдо са продадени 18 дка земеделска земя, собственост на майка ми и леля ми.

В разговор с кмета на селото Цветан Василев, той нагло ни лъжеше, че неговите действия са били напълно законни и лично ни насърчи да отидем в прокуратурата в Мездра да подадем жалба. След многократни откази за разследване от прокуратурата, накрая успяхме да заведем  дело срещу имотна измама. Полицаи и др. разследващи скалъпваха доказателства, за да прикрият действията на кмета, който допълнително беше закрилян и от много високопоставено лице в управлението на държавата. По този начин нямаше как да излезе истината наяве. Бях се амбицирала вече от цялото безобразие и започнах с медийни изяви и протести – дано бъда чута.

През 2013г. към делото за имотната измама се прибавя и дело за клевета, заведено срещу мен от тогавашния кмет на селото. Аз го нарекох „диктатор“, за което и сега мога да се обоснова. Вижте протокола от автентичния запис на медията, пред която дадох интервюто. Интервю с Медия +

Заслужена ли е присъдата ми за обидата спрямо кмета, която към момента е близо 17 000 лева? Безумието по решението на Врачанския съд е, че са добавили допълнителна глоба 1200 лева за въздействие сред обществото, като наказателна мярка.

Същият съд не прие факта, че по гражданското дело по продажба на земите, беше доказано, че кметът е заверил фалшифицирани подписи на моите близки. Същия, Цветан Василев, ме съди за отправената обида към него. Съда обаче отсече – това е друг казус…

Похарчените над 13 000 лева през изминалите 7-8 години само за адвокатски услуги, ме доведоха до невъзможност да платя исканите от наследниците на кмета обезщетения + допълнителните разходи, които общо възлизат над 17000 лева и така се пристъпи към опис на единственото ни жилището за обезпечение на искането им.

Понеже повечето от читателите на Свободни.бг, живеят в голям град или в чужбина, доста от тях реално нямат представа какво се случва по малките села в България. Има всякакви легенди за местните феодали. Моля, опиши няколко конкретни случая, как местната власт управлява малките населени места в България.

Не случайно в интервюто нарекох кмета диктатор. Например, при всяка собствена кандидатура по време на кметската кампания, той предупреждаваше жителите на селото, особено по-възрастните, че техният вот ще бъде установен още при пускането на бюлетината им в прозрачната кутия. Онзи, който не е гласувал за него, няма да има разрешително от кметството да си отсече дърва от собствената си гора, няма да му работи радиоточката, няма да почисти снегоринът пред дома му в тежката зима, няма да му свети уличната лампа и т.н. На един възрастен човек, в едно село в дълбоката провинция, колко му трябва?

Цветан Василев, кмет на Синьо бърдо през 2006 г. Възрастната жена пред репортерът на bTV Стоян Георгиев отрича в действителност да е подписвала документа, заверен от кмета. Кадри от репортаж на bTV, излъчван на 09.04.2013 г.

Има два потресаващи факта от неговото дългогодишно кметуване:

Единият е, че след пореден спечелен от него местен вот, беше изпратена селската духова музика  да свири погребален марш на портите на неговия опонент, загубил кметското място…

И друг един случай ще остане в спомените на съселяните. Кметът Цветан Василев беше свален от кметския пост на село Синьо Бърдо от Върховен Административен Съд по Закона за конфликт на интереси. На другата сутрин временно изпълняващия длъжността отивайки в кметството, на входа на сградата намира дървен погребален кръст и китка чемшир…

Съжалявам, че „вечният“ кмет на Синьо Бърдо вече не е на тази земя, за да застанем очи в очи и да си кажем грозната истината.

Ти си водила дела, много дела, първо за възстановяване на имотите и после се защитаваш в делото за клевета. Какво ти е направило най-силно впечатление? Говоря за съдебната система в Мездра или Враца, където сте водили дела.

Институциите в област Враца работят ръка за ръка – полицията, кметството, прокуратурата и вместо да осъдят реалността, те оневиняват престъпността.

На едно от съдебните заседания, когато влезе  съдията, аз с възрастната ми майка и леля ми станахме на крака да отдадем нужното уважение и почит към съдията.  Съдията минавайки покрай кмета, потупа го приятелски по рамото и му отправи поздрав с усмивка. Беше толкова унизително за нас.

На друго заседание защитничката на кмета, която е бивша ръководителка на Окръжна Прокуратура Враца, изнесе в защитата си някакви „факти и данни“ за мои изявления, относно действията на кмета, които аз никога и никъде не бях казвала. Това беше откровена лъжа за да се подсили клеветата. Естествено аз остро се противопоставих и поисках пълно разследване на думите на адвокатката му. Съдът не се съобрази с моите искания. Впоследствие, тези измислени „факти“ оставиха сериозен отпечатък в обвиненията по присъдата ми.

Твоят случай е един от най-фрапантните в България, имаше репортажи по националните телевизии, писаха за теб в няколко вестника, омбудсманът Манолова се изказа, че ще ти помогне, известни политици по време на кампании също те подкрепяха, кой ли не още друг. И..? Някой да ти е помогнал?

Не, за съжаление съпричастността и разгласата чрез медиите, не донесоха резултат, естествено не по тяхна вина. Аз изказвам моята сърдечна благодарност на всички журналисти, отразили нашият случай!

Екип на bTV заедно с репортера Стоян Георгиев идваха до Синьо Бърдо, направиха няколко репортажа.

Омбудсманът Мая Манолова беше поканена в студиото на bTV  да говори по темата, касаеща и моя казус. Предишния ден тя ми се обади по телефона, разпита ме за делото и ми отправи предложение за съдействие и подкрепа за съд в Страсбург. На другия ден в предаването на Антон Хекимян тя открито заяви абсурдността на моята присъда и ме оправдаваше един вид. Многократно след предаването я търсих, но останах с убеждението, че тя се крие. Остави поредното дълбоко разочарование у мен и голо обещание от нейна страна.

„Този случай е много показателен за това как за обида на властта можеш да си загубиш двете жилища“, коментира омбудсманът Мая Манолова в студиото на „Тази сутрин.” Кадри от репортаж на bTV, излъчван на 11.07. 2017г.

Моят извод е, че Мая Манолова си направи пиар на гърба на моята трагедия.

Има ли колеги, хора от селото или комшиите от твоя град, които да са съпричастни към болката ти? Би трябвало да не си единствената потърпевша на имотни измами в района. Защо другите не се присъединяват към теб? Заедно сте по-силни.

Има много потърпевши от подобни измами – и в селото, и тук в гр. Роман. Но всички казват, че не биха могли да упорстват като мен по много причини, че изглежда налудничаво да се борят със системата, която вече е прогнила.

Има и хора, които ми се радват, поне така го представят, пожелават ми късмет и успех, но дотолкова…

Двама-трима са тези, които и финансово и морално ни оказват истинска помощ и подкрепа. Дано не се обидят онези, които ще се припознаят в лицата, определяни за глупави и страхливи, че не излизат с имената си открито, за да защитят достойнството на българският гражданин.

Всички знаем, че преклонена глава сабя не я сече, но трябва да има някаква граница на търпимост. Защо хората са толкова инертни, защо толкова не искат да се организират срещу тези, които ежедневно ги тормозят? А децата на тези хора от малките села и градчета като Роман, когато виждат как страдат техни близки? Ако съдебната система не работи или ако работи само в полза на въпросните феодали, логично е хората в един момент да се саморазправят. Защо, ама хептен нищо не се случва в тази насока?

На мен ми е трудно да отговоря. Често започнах да си повтарям, че това не е моят свят. Искам да живея в държава, към която съм лоялна гражданка, с наистина защитени права, собственост и сигурност. Всички разбираме, какво е Европейска правова държава.

Младите хора бягат от България, защото са обезверени и разочаровани от цялата картина. Не казвам нищо ново.

И нашите деца пострадаха от моята борба. Изправени бяха на съдебната скамейка редом с мен.

През годините на водене на съдебни битки, се случи една трагедия в семейството ми – брат ми почина при злополука. Той нямаше наследници и майка ми, за която вече трябваше да се грижим, настоя да закупим малко жилище с парите, които Допълнителен пенсионен фонд изплати обезщетение за брат ми. Волята й беше, това да остане в наследство за децата ни, със спомен от вуйчо им. Децата ни нямаха възможност да дойдат за сделката, тъй като не живеят в Роман и аз го закупих на мое име. Но се оказа, че щом тази сделка е станала през времето, когато съм била подсъдима, се приема, че прехвърлянето на имота в полза на децата ни е престъпление от моя страна, въпреки че аз не бях осъдена по това време. И така децата се озоваха в друга съдебна сага.

Сега те също повтарят – Терминал 2 на летище София и нищо друго.

А ти? Защо ти реши, въпреки всички трудности, да се бориш? Жена на 53 години сама срещу цялата система? Не ти ли мина през ума да се откажеш в един момент?

Покойната ни майка така ни възпитаваше трите деца, останали сирачета още от малки. „Не правете лоши неща, защото няма как да се прикрие случилото се, истината когато е истина – тя си е истина“, учеше ни тя. И сега вярвам в думите й, но за съжаление в милата ни родина, но в ужасната държава, няма такова определение, като доказан факт.

Провокирали са ме много моменти през тези години на търсене на истината и няма сила, която да ме спре.

Спомням си, как се предадоха едни карирани листа с подписи върху тях, уж изпълнени от майка ми и леля ми, за да послужат пред съдебно-почеркова експертиза, а те категорично не бяха изпълнени от тях, но попаднаха в преписката на РП Мездра. Когато аз заведох майка ми и леля ми в РУП Роман да попитат разследващия полицай, откъде са тези подписи, той се държа изключително грубо с възрастните жени. Размахваше заканително пръст и ни подканяше да напуснем сградата, че всичко било свършено и нямало, какво да ни се обяснява, че нямаме работа там и пр. Отговорих, че ще легнем с бабите на тротоара пред управлението и няма да мръднем. Той се смееше нагло и недвусмислено показваше, колко го засяга това.

Журналист от БНР разговаря с двете измамени жени – Вела и Венета на площада пред кметството в с. Синьо бърдо. Снимка: Валери Леков © БНР

На молбата на леля ми, която е с диабет, да й разрешат да посети тоалетната, че нуждата и е неотложна, те отговориха, че това е само за служители на РУП Роман. След това не само срамно, а унизително за леля ми отношение, тя започна да плаче и си тръгнахме…

При последвалата среща при Директора на Областната дирекция полиция – Враца, който беше запознат добре с нашия  случай, но е трябвало да прикрива служителите си, защото самият той им е разпоредил как да действат, за да заличат следите на кмета, се повтори подобно поведение. И той грубо ме навика и ме изгони от дирекцията.

И още, и още много случаи, които подсказваха, колко сме жалки и нищожни ние, простосмъртните…

Сега дължиш общо 17 000 лева към наследниците на починалият кмет със допълнителните разходи. Затова съдебният изпълнител разпродава жилището ви в Роман, апартамента, който е на сина ти и едно лозе с малка виличка извън града. Приключи ли битката за теб? Какви варианти имаш още?

Процедурата е в ход от страна на съда. Каквото и да става, моя съпруг няма да напусне жилището ни. Това е всичко, което сме придобили по честен начин през 35-годишния ни брак. Съпругът ми, който е бил в командния състав на Българската армията, без провинения е бранил честа на пагона, сега вече инсулинозависим, няма да излезе на улицата. Ще се борим докрай, защото всичко е ужасно и брутално, а истината е на наша страна.

Диляна Маркосян в студиото на „Тази сутрин“, разказва как може да остане на улицата заради обиден кмет. Кадри от предаването на bTV, излъчван през септември, 2017г.

Що се касае мен, в момента съм със 100% запор върху заплатата, което също е недопустимо по Закон.

Диляна, какво трябва да се случи, за да престанат хората масово да се крият зад дувара и да наблюдават мълчаливо и да се спасяват поединично?

Държавата сме ние хората, с нашия избор, с нашето търпение и с нашето непримирение. Тук ще направя една въздишка дълбока. Не че на мене ми е лесно, но не ми е трудно, като смятам, че съм права.

Не ми се иска да поддържам тезата, че ни е робско мисленето, защото съм сигурна, че като моя случай, дори под турско робство, като сме били, едва ли е имало подобно нещо.

Истината е, че когато човек върши редното и законното, няма от какво да се страхува.

В моите мисли имам една житейска сентенция: „Щом човек е на тази земя и за него трябва да има място под това небе!“ Нека всички си намерим мястото в нашата Родина и да отстояваме достойно позициите си!

 

Георги Георгиев: С достоен главен прокурор решаваме 90% от проблемите в България

Визията на Георги Георгиев
  • Отстраняване на Цацаров чрез граждански натиск с добре организирани протести от хора, готови да отстояват целта до край.
  • Промяна на Конституцията и пряк избор на главен прокурор,  непозволяващ на управляващата мафия да си избере следващия слуга.
  • Обсъждане и приемане на Закон за лустрацията.
  • Промяна на изборния кодекс и въвеждане на граждански контрол върху изборния процес, осигуряващи честни и прозрачни избори.
  • Избори за Велико Народно събрание и старт на необходимите реформи, първата от които е съдебната реформа.
  • Работеща съдебна система със справедлив съд, затвор и конфискация на имуществото на управляващите ни през последните десетилетия – престъпници, мутри и мафиоти.

Георги е от Видин, на около 200 км от розовия балон, който се казва София. Няма друг човек в държавата, който да знае по-добре, че пицата на Дянков не беше само малка. За много хора, извън София няма никаква пица. За тях има само празна кутия.

Няма смисъл да изброявам проблемите в малкия град, особено в Северна България. Знаем си ги. Също така знаем, че най-големия проблем на тази “terra incognita” за Европа, са местните феодали и безнаказаността. Преди няколко месеца, докато снимах нов мой филм около гр. Тервел, мога да се „похваля”, че някакви образи взеха да стрелят по нас. Без предупреждение. Просто ей така. Защото снимахме нещо, което не беше удобно.

Кой не е чел споделеното от Георги в социалната мрежа преди няколко седмици? Съпругата му се нуждае от нов бъбрек, приета е и одобрена за трансплантация. Понеже Георги е твърде неудобен за някои, същите манипулират компютърната система на НОИ, след което името на съпругата му светва в червено, въпреки че Георги винаги е плащал осигуровките на семейството си като поп. Според системата обаче излиза, че здравните вноски не са платени и съответно правата й бяха прекъснати… Животоспасяващото лечение бе отказано и оказва се, че в 21-ви век, е твърде възможно човек да бъде убит, или евтаназиран, ако той или неговите близки представляват проблем.

Според Георги 90% от проблемите в съдебната система, реално са в прокуратурата. Както каза един друг съмишленик: Все още има много съдии, които с удоволствие ще обръснат клиента, но първо някой трябва да гo доведе… И ако приемаме, че 90% процента от проблемите в съдебна система са “прокурорски”, от тях пък 90% са в самия главен прокурор, защото всички останали са пряко подчинени на него… Независим прокурор в България няма – такава ни е системата.

Убеден съм, че неработеща прокуратура накрая води до саморазправа. Ако на един цял народ му отнемеш всичките инструменти да защитава правата си, той няма друг изход. Това трябва да се знае. В случай, че в един момент се лее кръв, да знаем кой носи отговорност. В момента най-важната цел на “БОЕЦ”, сдружението на Георги, е свалянето на Сотир Цацаров.

Чудя се… Ако живеех в малко село и кметът с неговите приятели-феодали-мошеници ми откраднат нивите… Ако затворят училището на моите деца… Ако местната колекторска фирма ме изнудва, защото не мога да върна 200% лихви върху 1000 лева, които съм изтеглил, за да се справя в джунглата на здравеопазването, въпреки че цял живот съм се лишавал от най-елементарни нужди, за да си плащам вноските… Ако бавят заплатата на съпругата ми с месеци наред и накрая заплашват децата ми (облечени в дрехи втора ръка), защото татко им посмял да пусне жалба срещу кмета или защото поканил телевизията да снима мизерията в селото…  Да не говоря за проблемите с дрогата в малкия град… Какви варианти ми оставят?

Не знам. Явно революция в България няма да има, но както на местно ниво феодалите живеят в техните си малки царства, така и трима души съмишленици са достатъчни да възстановят местната демокрация само за една нощ.

До там ли ще го докараме, Г-н Цацаров? Око за око, зъб за зъб?

Патрик Смитьойс.

В няколко реда

Георги Георгиев е роден във Видин през 1973г. Икономист  по образование, управлява малка шивашка фабрика. Председател на гражданско сдружение БОЕЦ.

Казва, че земята го зарежда, затова не трябва да губим корените си, от които черпим сили и енергия. Семеен, с 4 деца

.

За първи път разбрах за вас, когато попаднах на едно видео, как търсихте Делян Пеевски в хотел „Берлин“. Нямаше го тогава. Какво искахте от него?

Tази акция бе във връзка с предишна инициатива на БОЕЦ, с която номинирахме Делян Пеевски за „Лице на България“ по време на българското европредседателство. Идеята ни е, като сме най-корумпираната държава, то е редно и лице на България да бъде човека, който стана символ на модела „КОЙ“, символ на корупцията и мафиотизирането на властта. Пеевски се скри от БОЕЦ, но скоро ще има продължение на акцията ни, винаги водим битките си докрай. Ще го открием, този човек е депутат, ние му плащаме заплатата и осигуровките, в качеството си на граждани и данъкоплатци, а той се крие от нас. Не ходи на работа, не дава обяснения защо.

Намерихте ли го по-късно?

Ще го намерим, това е сигурно.

Стигнахте до извода, че с леки мерки няма да стане работата. Искате да изметете цялата банда, която държи България в плен. Кои сa ключовите фигури, които трябва да бъдат махнати и защо?

Трима души са на върха на мафиотската структура на властта в момента – Борисов, Пеевски и Цацаров. С цял антураж, класическа мафиотска банда слуги и съучастници. Контролират всички власти и служби, съдебна система, ДАНС, МВР и т.н. Под техен контрол са и всички финансови потоци в страната – национален бюджет, общински бюджети, европейски средства. Единствената им цел чрез властта е – източване на тези средства, осигуряване на безнаказаност за престъпленията им и репресиране на непримиримите и неприемащи властта на мафията, използвайки държавните институции като бухалки.

Имате ли някаква идея как трябва да стане това?

ОСТАНА САМО ЕДИН ВЪЗМОЖЕН СПОСОБ ЗА ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ НА ТОВА ЗЛО – ГРАЖДАНСКА РЕВОЛЮЦИЯ! И го казвам от личния ни опит. БОЕЦ опитахме всичко – протести, сигнали, демонстрации, акции… Доказано и с избори, референдуми, оставки и други политически инструменти не става. Изборите са превърнати в едно огромно престъпление, което само легитимира властта на мафията. Народът отдавна никого и нищо не избира. Управляват ни криминални престъпници и битката срещу тази мафия ще се води от гражданите на площадите.

Не им искаме просто оставките, за да се върнат след няколко месеца пак във властта, искаме тези престъпници да бъдат разобличени и отстранени от властта по такъв начин, че никога повече да не се връщат, а и да получат възмездие за престъпленията си. Нужна ни е стратегия, план за действие, консолидиране на гражданската енергия, ясни цели и готовност да ги отстояваме до край. БОЕЦ действаме именно по този начин – ясни цели, ясни аргументи и последователност в действията. Бой до дупка. Вървим по този път, още много работа е нужна, но сме обречени да победим. Мафията има власт и пари, но ние имаме чиста кауза и в това ни е силата.

Ти лично си преживял много. Публикацията за съпругата ти в социалните мрежи имаше над 4000 споделяния. Моля, обясни още веднъж с 5 изречения какво ти се е случило.

Когато се бориш срещу мафията и корупцията трябва да си готов да платиш цената за това. А тя е жестока, защото често близките ни плащат цената за нашата дейност. Минали сме през всичко – физически атаки, задържания, арести, регистрации, призовки, разпити, заплахи, запори на сметки, ревизии. Кофи с помия са изливани върху мен и колегите ми от БОЕЦ в свинските медии. Посегнаха на детето ми, на съпругата ми… Разбиваха дома ни, фирмата ни. Колегите ми също са подложени на всевъзможни удари. Всичко това показва едно – мафията се страхува от нас, това е най-точният лакмус и най-силното доказателство, че сме на прав път. И всички удари срещу нас само ни амбицират още повече. С право се страхуват.

Днес управляващата ни мафия посегна на съпругата ми. По най-бруталният, подъл и гнусен начин. Посегнаха на живота и.Тов…

Публикувахте от Georgi Borisov Georgiev в 29 септември 2017 г.

 

Имаш малка текстилна фирма във Видин. Бил съм в този бизнес и знам, че трудно се оцелява. Парите не са много. Хем парите са кът, хем има невероятен натиск върху семейство ти. Защо не „вдигнеш чукалата“ и да заминеш за Германия или Холандия. Със сигурност ще намериш работа и спокойствие.

Тази година фирмата ми навърши 20 години. Със съпругата ми от дълги години работим в семейната фабрика и осигуряваме работни места в най-бедния регион на Европа. Преди две години бе мината границата, бяхме подложени на зверски атаки от НАП, ИТ и всички държавни институции заради нашата дейност и гражданската ни позиция. Реших, че нито работниците ни, нито ние ще бъдем жертви и освободих всички заети във фирмата. Останахме само аз и жена ми. След като тя заболя останах сам, но продължаваме да се борим. Никога не сме мислили да напуснем България. Не мърдам от тук.  Личен избор.

Винаги, когато говориш за Видин и Северна България виждам, че ти е трудно. Говориш с голяма болка. Какво му е толкова специално на този край?

Ами, моят си е. Моята земя, живот, мъка, щастие, минало. Само дето гробищата станаха по големи от селата. Хората са смачкани, обезверени. Загубиха всичко. Загубиха земята си, парите си, работата си, децата си. Десетилетия наред корупция и грабеж доведоха този край до разруха. Има населени места, където процесът на обезлюдяване е вече необратим и те бавно се превръщат в паметници на престъпленията на политиците ни. И заради това също водим битките си. И прошка няма да има за боклуците разсипали народа и държавата ни.

Ти ли създаде БОЕЦ? Каква е идеята? Какво искате да постигнете и по какъв начин?

Създадох БОЕЦ през 2013г. по време на протестите срещу правителството на Орешарски. БОЕЦ излязохме на първият протест тогава още на 27.05.2013г. От тогава не сме спирали битките си срещу управляващата ни мафия и корупцията. Десетки протести, десетки сигнали, акции и инициативи. През годините натрупахме опит и се учим от грешките си. Анализираме действията си и търсим начините за постигане на резултати. БОЕЦ останахме почти единствената организация, която е активна на терен, сред хората и на площадите. Имаме ясен фокус в действията си – отстраняване на Цацаров, като първа стъпка в борбата с корупцията, реални реформи и работеща съдебна система, отстраняване на мафията от властта, лустрация и декомунизация.  Посланията ни са разбираеми, аргументирани, действията прозрачни и публични. Не се страхуваме и се надяваме, че чрез личният ни пример, излизайки открито в пряк сблъсък с мафията да покажем на хората, че страха може да бъде преодолян.

Търсиш подкрепа къде ли не. Виждаш, че е трудно да се оформи широк и силен фронт. На какво се дължи трудното обединение според теб?

БОЕЦ означава България Обединена с Една Цел. Целта е – гражданите да си върнем държавата. Нужно е консолидиране на силите на будните и непримиримите. БОЕЦ работим в тази посока. Бидейки сами, сме лесни мишени и ни смачкват един по един. Обединим ли силите си, няма какво да ни спре. Преди две години по инициатива на БОЕЦ бе създаден Граждански Конвент – съюз на гражданските организации. Събрахме се с други колеги и сложихме началото. Трудно е, нужна е мъдрост и визия. И безкомпромисност. Чрез нашата активност провокираме и другите да се включват в нашите акции, вкарваме напрежение в системата. Ние също подкрепяме инициативи на други сдружения и организации. Нужни са реални действия и то ежедневно.

Фотограф: Ваня Филипова

На 10 ноември БОЕЦ бяхме пред сградата на европейската комисия в София с искане за командироване на европейски прокурори в България, към които гражданите да подават своите сигнали за корупция, при които нашите институции не са реагирали. Подготвяме и още няколко акции, ще бъде гореща зима.

Как биха се решили тези проблеми?

Много от проблемите сами си ги създаваме. Сами слагаме бариери помежду си, сами се вкарваме в капаните на дебелите, сами пилеем силите и времето си в безсмислени действия. Затова казвам, че ни е нужна стратегия и ясен план. Това ще ни събере и води. Да поставим каузата отпред и всички да се редим зад нея. Често чрез нашите действия тестваме готовността на хората и става ясно, че мнозина са недоволните, а малцина са готовите да излязат открито и да защитават свободата си в битка за справедливост и възмездие. Събираме готовите човек по човек. Един е начинът да преборим мафията – гражданите да осъзнаем силата си и да повярваме, че можем да победим. Да не правим компромиси и да не отстъпваме докато не си подредим държавата. Без ченгета, комунисти и корумпирани боклуци. В България винаги е имало и има честни и кадърни хора, които да поемат управлението, но днес това не са ценни качества, на почит са корумпираните и послушните.

Всеки път, когато те питам дали вашите намерения са политически, все ми отговоряш, че това не е вашата работа. Не ли е това най-естествения път за вас. Да се опитате да отстраните това или тези, които пречат и после вие, примерно с БОЕЦ като политическа сила, да сложите нещата в ред?

Разбира се, че целите ни са политически. Няма по политическо искане от разграждането на една прогнила политико-мафиотска система. БОЕЦ водим своите битки на гражданския фронт и вярваме, че това е начина. Не сме обвързани с нито една политическа партия.  Партии има достатъчно, дори предостатъчно. Няма нужда от поредната партия, а от истинско гражданско общество, организирано и реагиращо на всяка неправда. Имаме своите инструменти да принудим политиците да изпълняват нашите искания, без да участваме пряко във властта. БОЕЦ не се борим за властта, а да отстраним мафията от властта. И дори след това постигнатото ще трябва да бъде отстоявано всеки ден, защото злото само чака народът да заспи…

Вие търсите справедливост и не ви е страх от протести и конфронтация. Не го криете, което е интересното. Може би и затова името ви е БОЕЦ.

Бойци срещу мафията, точно това сме. И не сме сами. Готови сме да водим битките си докрай и никога да не се отказваме. Обявяваме своите акции публично, реализираме ги и показваме какво сме направили. Прозрачно и открито. Сега стягаме Голямото. Редим стъпките си, организация и стратегия. Събираме съмишленици и съратници. Всеки ден бездействие ни струва скъпо, освен милиони откраднати, бездействието ни коства и хиляди прокудени българи всяка седмица. Младите бягат, а оставащите тук губят вярата си, мечтите си, надеждата си. Не можем повече да търпим мафията да убива народа и държавата ни. Ще излезем в пряк сблъсък, защото се борим за живота си, за страната си, за свободата си. Дебелите знаят, че края им наближава и затова стават все по нагли и агресивни. Страхът им няма да ги спаси. Ще плащат за всяко престъпление, за всеки откраднат лев, за всеки съсипан човешки живот, за всеки прокуден българин, за десетките години грабеж и разсипия, за обезлюдените ни села и осиротялата ни земя. Няма вечни диктатури, само стремежът на човек към свобода и справедливост е вечен!

Посочваш открито и смело имената на управленците, заради които сме още най-бедната и най-корумпирана страна в ЕС. Не те ли е страх?

Знам, че тях ги е страх и страхът им прозира през действията им. След всяка наша акция стават все по-агресивни и все по-нагли. Знам, че осъзнават, че краят им е близо и са готови на всичко за да запазят властта си.

 

Борисов и Пеевски са минали границата и за тях изборът е – или да държат властта на всяка цена, или тотален срив на цялата им прогнила мафиотска система на управление. Цацаров е само инструмент за тях за да пазят властта си. Между тях самите също има напрежение, защото ресурсът намалява, външният и вътрешният натиск се увеличават.

Борисов ще се опита да се освободи от Пеевски и това ще е края му, това ще е началото на жестока политическа и икономическа криза. Ще хвърлят държавата в хаос, за да се опитат да спасят кожите си и да унищожат противниците си. Но хаосът и анархията не са решения, те не дават отговори, те са хранителната среда на мафията.

Гражданското общество трябва да вземе инициативата и ние от БОЕЦ вярваме, че имаме силата да редим събитията и да не позволим отново да бъдем излъгани. Блатото трябва да бъде изринато до дъно и всеки да плати за престъпленията си. И тогава ще почнем да си редим държавата на чисто и здраво, без ченгета, комунисти и мутри.

Страхът може да бъде преодолян, важното е да не се отказваме и да водим битките си до край. Обречени сме да победим!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Дарина Григорова: България има историческата сила да помири ЕС и РФ, остава политическата воля

Визията на Дарина Григорова

За България и историческата й съдба образът, който изчерпва всичко, е: “цъфтеж над пропаст”, по думите на проф. Николай Генчев за българската култура.

Не гледайте в пропастта, пазете цветето, намигна Дарина:

  • не пипайте цветето
  • оставете ни на мира
  • сами ще се оправим
  • не пречете

За някого може и да съм наивен, обаче нямам никакво съмнение, че България е свободна да избира своя път.

Рядко влизам в дискусия с приятели и познати по въпрос, свързан с международни отношения. Дебатите по тази тема, съм забелязал, винаги водят до заключението, че всеки може да определя бъдещето на страната ни, освен самите ние… Казват ми, че зависимостта на България се дължи на това, че сме на кръстопът и на стратегическо място, че доста племена са минали през българските земи и всеки иска да вземе богатствата и земите й…

Стратегически места има доста на този свят и навсякъде е спокойно, освен там, където има нефт. Но нефт в България няма, а и без това скоро влизаме в ерата на Елън Мъск и на възобновяемите енергийни източници.

Според мен, всички тези насаждани разсъждения, че не можем да вземаме самостоятелно решения и че имаме нужда от по-голям брат, са си е чиста пропаганда. И такава пропаганда лесно намира почитатели в страна, където обикновено големите врагове са ни колегите, комшиите, или по една или друга причина останалите сънародници.

Продължавайки в този наивен дух, смятам, че да си свободен и да правиш собствени изводи, не означава да нямаш партньори и приятели. В Холандия има поговорка: По-добре да имаш добър комшия, отколкото приятел, който живее надалече.

Така че, нужно е да си сверяваме часовниците с комшиите ни: Македония, Сърбия, Гърция, Румъния и Турция. Да, и с Турция. Заедно сме по-силни и трябва да се разбираме помежду си, т.к. имаме много общо – все балкански държави сме.

Необходимо е да разберем, кои са партньорите, приятелите и съмишлениците на България в световен мащаб, не забравяйки, че вече сме пълноправен член на един от най-силните съюзи в света – Европейския. Реших да потърся експерти, които години наред се занимават с теорията на международните отношения и историята между България и нейните партньори: бивши, сегашни и бъдещи.

Започвам с една чаровна дама, доцент д-р Дарина Григорова. Преподавател в Историческия факултет на Софийския университет и почитател на руската култура.

Ще питам нея, защо българският народ се дели на русофили и русофоби, къде закуцаха българо-руските отношения и дали няма изгода в това да ги възстановим.

Все въпроси от един холандец, необременен от тежките соц спомени, но който забелязва, че 1/3 от територията на Европа и Азия се казва Руска Федерация и най-малко има търговска логика да търсим диалог.

Няколкократно говорихме с Дарина относно българския интерес в Европа и Русия. Накрая посмях да я попитам, дали има много обожатели сред нейните студенти. “Ще ти кажа”, отговори ми тя с широка усмивка, “но, след като ти ми кажеш какъв проблем имат западняците с руснаците?” Не можах да й отговоря. Ще трябва да помисля, но имам повод отново да се видим.

Патрик Смитьойс.

В няколко реда

Дарина Григорова е  родена през 1973 г. в град София. Завършила е история в СУ „Климент Охридски” с втора специалност френски език и литература. През 2002 г. защитава докторат по история. Има над 50 научни публикации. Нейни са книгите „Свобода и самодържавие”, „Руският либерализъм в края на XIX век”, „Евразийството в Русия”, „Империя Феникс”. Дарина Григорова е доцент д-р в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Главен редактор е на Алманах „VIA EVRASIA“.

Откакто разбирам български и започнах да познавам какво вълнува обществото в политически план, откривам, че има някакво огромно разделяне на проруски и прозападни. Минаха 30 години откакто официално прекъсна „Руската нишка“, но разделението никак не е намаляло. Разбирам, че много възрастни хора живееха по-добре преди 40 години отколкото сега, но и между младите има много руска симпатия. Защо този въпрос остава толкова актуален и не става ли все по-значим, или аз нещо си въобразявам?

Разделението е наш патент – почти като в анекдота за двамата евреина с трите мнения. Но не ти се струва. Прекъсната е по-скоро “съветската”, а не руската нишка, ако говорим за външен политически и идеологически белег. Бедата е, че младите живееха по-добре, но сега са стари и като ти разказват пренасяш неволно възрастта върху спомените им. “По-добре” в смисъл на интерес към тях от страна на държавата с грижа за спорт, култура, образование, самодейност всякаква – старата дума “читалище” във възрожденски стил, море и планина по 20 дни – в спартански условия, но накуп цялото семейство със своето и приятелско домочадие, без да се замислят за разходи. “По-добре” и като илюзия за европейския Запад, надничащ зад стената – Beatles и Щурците, ФСБ и Pink Floyd, огромна продукция на българска музика – от естрадна до класическа, високи критерии във всичко – медицина, академична йерархия,  артистичен свят – само театрите преброй и сега колко са затворени, армия и флот – да, представи си, имахме такива без чужди бази на наша територия. И спокойствие. Късно вечер или призори можеше да прекосиш София, без да се притесняваш от криминални попълзновения. Вратата на дома ни беше отключена, както и тези на целия вход в центъра на София – никой не се заключваше.

В никакъв случай не трябва да се идеализира, защото идеологическото покривало беше омръзнало на всички, химерите не издържат на времето, оттук и видимото за всички кланово обособяване на номенклатурата, която просто се трансформира след 10-и ноември, поглъщайки държавата – духът на болшевизма и духът на капитализма не си противоречат.

Русофилството се дължи на добри спомени ли? Или на разочарование от сегашния модел?

Струва ми се, че по отношение на Русия всеки българин има собствено мнение, но никога не остава безразличен, независимо дали е русофилия или русофобия. Връзката ни не може да се елементаризира до политически взаимоотношения, защото те са според интереса, били са всякакви – и положителни, и отрицателни, но това е на променливата историческа повърхност. Най-дълбоко е духовното братство – през кирилицата на св. Климент Охридски и Православието – духовната свобода, дарена на русите от българите през Византия. Това не може да се заличи, знаците на писмото, езикът на богослужението и до днес – църковнославянският, и споменът, пазен от Църквата, която се моли на всяка литургия във всеки български храм всеки ден за: “блаженопочиналия наш освободител, император Александър Николаевич, и всички воини, паднали на бойното поле за вярата и освобождението на нашето отечество”. Невидимо, непроменливо, като дишането.

Фотограф: Ваня Филипова

А колкото до разочарованието, това състояние не зависи от социалния модел – няма идеални общества, няма и вечно доволни хора – още повече днес в потребителската сугестия, която диктува модата на състезателното натрупване на вещи поредно поколение – а честотата на смяната им и географската мобилност с колекция селфита, са признак за престиж, трескавост, от която ожадняваш, а няма видимо утоляване, но не спираш. Оттук и много лесно може да се дестабилизира всякакво общество – и бедно по стандарт, и богато – въпрос на технология и местни специфики.

Не можем ли просто да сме приятели на всички. На Русия, на Щатите, на Европа и на други от останалият свят? Или това е много наивно.

Това е много симпатично, но трудно приложимо. В политиката няма приятелство, това е емоционална категория, има интереси – прагматична неизбежност. Оттук можем обаче да бъдем последователни в нашите интереси, като спазваме йерархията – първо българските, после европейските, не обратно.

Целият свят вече е разбрал, че независимо от това какво мислим за Русия, без нея  работата е трудна. Тя е голяма сила, голяма територия, голям пазар и на всичко отгоре е единствената държава в света, която може да се похвали с наличие на цялата Менделеева таблица в собствените си земи. Идея ли е, България, вече като „опитно поле“, да стане плацдарм на Европейския съюз за ново приятелство с Русия?

България може да бъде площадка на сближаване, на диалог между Брюксел и Москва, защо не и между Москва и Вашингтон? Ние познаваме Русия по-добре от западноевропейците, тук е нашето предимство на посредник, което не използваме, напротив, суфлираме партенката за “руската заплаха” и ставаме плацдарм на бездарни чужди външнополитически амбиции за “цялата Менделеева таблица”, защото е на руска земя – и така ще остане впрочем.

Какво може да спечели България с едно подновено приятелство с Русия?

Пазар и сигурност. Второто е по-важно, първото е по-очевидно.

А Русия, дали тя ще иска. Забравих това да питам първо. Какво мислят руснаците за България, освен че имат хубави спомени за нашите консерви?

Консервите и Слънчев бряг бяха съветски спомени. Сега има само туристически интерес и необяснимото за руснаците усещане за нечужбина в България. При какъвто и повод да ни посетят, това ги учудва най-много, пак от невидимото. Защото външно ние сме много зле, ако сравните с Москва, София е като след бомбардировка, с островчета европейски стил насред погром от нищета, която напира, набива се в очите – изкъртена мазилка, криви тротоари, угрижени и забързани, предимно в тъмни дрехи (или просто потъмнели от неволи) столичани, плюс половин България, дошла за поминък в града. Стратегически за Русия също е добре да е съюзник на България – заради Балканите, портата към Европа и Ориента, кръстопътят на всякакви коридори – от газ и нефт, до трафик на оръжие, древни артефакти, и прочее прозаични устойчивости.

По време на конференцията «Тероризъм и електронни медии», Международна академия за телевизия и радио IATR. Септември, 2017 г. Фотограф: Янина Алексеева

Как виждаш такъв процес? Как започва, с какви конкретни стъпки, в какви сфери най-бързо и ефективно можем да възстановим взаимовръзката и т. н. 

“С 400” – да последваме саудитския крал и неоосманския султан. Извън тази радикална шега, в която почти няма шега, най-добре е за начало да изчистим езика на дипломацията си от “руската заплаха” и прочее агресивна реторика, и да подходим към санкциите не декларативно, а реално – двустранни отношения за връщане на руския пазар за български стоки.

А за Европа? Какви облаги ще има за ЕС ако отвори врата към Русия? И другото, от какво толкова ги е страх?

Същите – пазар и сигурност. За страха ти трябва да кажеш, защото си представител на западноевропейска страна.

Всъщност, от какво най ги е страх европейците от руснаците?  Едва ли ще започне Третата световна война. Това е ясно. Сега няма да започваме разговор за Крим. Беше разбираемо, но не много елегантно. Но страхът, откъде е?

На мен пък с Крим ми се стори именно елегантно, или вежливо. Но това е друга тема. Страхът идва от невежеството – не познават Русия, познават внушаемите образи за нея, които стават гротески, но в масов нескончаем поток по официалните медии. Война вече има и тя е икономическа – санкциите. Военна зона в Европа също има – Украйна и гражданската война с непризнатите републики в Донбас, благодарение на покровителството на майдана от ЕС и САЩ, тук Русия не е инициатор, тя следваше събитията, бе предизвикана. Има и мигранти в Европа с неизяснен произход – около милион засега.

Снимка: Личен архив

Потенциален инкубатор на терористични актове – благодарение на Меркел и европейските й колеги. Няма нужда от Трета световна война, за да има локални конфликти със същите поражения. И за всичко това се търси виновник, и се намира в лицето на Русия, налудничаво, но трайно поощряване на скъсването на връзките Европа–Русия. ЕС, изолирайки се от Русия, от една страна, се провинциализира, между САЩ и транснационалните корпорации, а от друга, се варваризира между мигрантите, нетолерантните малцинства от прайда на дъгата и пълзящата дехристиянизация, за да не се “оскърбят чувствата” на новия европейски мултикулти човек.

Аз, като неразбиращ страничен наблюдател забелязвам, че всички санкции срещу Русия водят до една по-силна Русия с възобновено собствено производство и  с наново силна собствена промишленост. От къде е тази Европейска фикс-идея, че със санкции ще успеят да упражнят някакъв контрол върху тази огромна мощ и територия?

Това не е европейска идея, а е американски натиск върху европейската политика и засега е успешен. Да, санкциите имат положителен ефект върху руското производство – руснаците от зор ще се мобилизират и ще придобият икономически суверенитет, иначе поради наличието на споменатата от теб Менделеева таблица не се активизират, ако няма външна причина.

Лично аз мечтая за една България, която има смелост да избира свой собствен път. Не казвам, че трябва да напусне Европейския съюз, но не трябва и  да ставаме евтино фотокопие на друга Европейска държава. Според мен, притежаваме доста, за което хора от цял свят да ни търсят. Дълга тема е това, но въпросът е, че всеки път когато аз говоря за това, че България сама може да определи пътя си, отговарят ми, че сме били на кръстопът, на супер стратегическо място и големите сили никога няма да ни оставят на мира. Аз мисля, че има начин, но не правя интервю със себе си. 

На стратегически кръстопът сме, но това има предимства, а ние не ги търсим, по-удобно ни е да се снишим, както каза навремето Тодор Живков и веднага му отрязаха главата (политически). Великите сили имат противоречия, които могат да бъдат използвани в наш интерес, но това е политическо изкуство, изискващо мъдрост, чисто минало (безкомпроматно), пълнолетно съзнание (без парвенюшки мечтици) и жертвоготовност.

Но понеже ме питаш – прав си в най-важното – българите правят България, докато ни има, има и надежда. Малко сме, от малко можем да се удавим, но и с малко можем да се възродим, стига да поискаме.

Калин Василев: TarnovoRuns – идеята, чрез която може да променим себе си, града, света

ВИЗИЯТА НА КАЛИН ВАСИЛЕВ
  • Изграждане на безплатен здравен информационен център, който да се превърне в символ и притегателно място, за да се обучават гражданите на здравословен начин на живот.
  • Безспирни безплатни регулярни тренировки за всички граждани на града ни, финансирани от общински бюджет.
  • Създаване на мобилен екип ТърновоRUNS – Mobile, който да прави активизиращи кампании в по-малките съседни населени места, имащи крещяща нужда от посока.
  • Оборудване на училищата с вендинг машини за плодове, които да сервират сезонни плодове за учениците. Половината приходи да остават за ученическите съвети и техни проекти по избор.
  • Обучение и практически познания за гражданите относно ползите от велотранспорта. Създаване на поощрителна програма за „велошофьорски книжки“. Целогодишна поредица от събития и изграждане на първите 2 велоартерии в града.

Напоследък често се срещам с млади хора, върнали са от САЩ или Западна Европа, загърбили обещаващи кариери, за да се отдадат на каузата си в България. Много от тях трябва да изхвърлят златните си кредитни карти още с пристигането на летището в София, защото времената с 6-цифровите заплати свършват с кацането на родната земя.

Калин Василев, Калинбата изхвърля неговите карти отдавна. Той вярва в друг начин на живот. Обича да се усамотява в гората понякога, за да се зареди от природата като пише и мисли.

Интересното обаче при Калин е, че той не е от хората, които търсят да живеят на село, да произвеждат собствената храна и сами да образоват децата си. Той приема, че градската среда е удобен модел за живеене в 21-и век. Подходяща или поне засега единствената възможност, за да може човек пълноценно да се развива. Именно това ме впечатли най-много в него. Прагматизмът на Калин: търсенето на един оптимален баланс между градската среда и физическия и менталния “fitness”, които изглеждат достъпни за всеки.

На тръгване от красивия град Велико Търново, облечен в есенни цветове, на устата ми се появи една широка усмивка на устата. Сетих се за един герой от Алабама. Филмът, който направиха за него, стана мега-хит. Кой не е гледал Форест Гъмп?!

Представих си Калин като основателя на Bubba Gump Shrimp Company, как един ден тръгнал от дома си във Велико Търново и започнал да тича. Нанякъде, в търсене на промяна, да си изчисти главата от негативни мисли. Тичал българският Форест Гъмп, докато един ден медиите го забелязали и направили публикации за него. Не след дълго, първите съмишленици започнали да тичат след него и сега, 3 години по-късно хиляди хора бягат, играят йога, карат колело с него за по-здраво тяло и дух. Обаче, българският Форест Гъмп е доста по-различен от този в Алабама, на който голямата му мечта беше да има собствена фирма за скариди. Д-р Калинба, както му казват сподвижниците му, е доктор по Генетика, учил в престижния Carnegie Mellon University.

Също така е интересно, че напоследък много младежи като Калин, интелигентни и високообразовани, търсят място и начин да живеят по-пълноценен живот.

Не е ли това отново невероятен шанс за България? Да съберем такива хора от цял свят? Да привличаме с тях знания, култура, мъдрост и ценности? Как ви се струва такъв модел в сравнение с последните демографски прогнози, които чуваме всеки ден по телевизията?

Патрик Смитьойс.

в няколко реда

Калин Василев е роден през 1983 г. във Велико Търново. Завършил е Природо-математическа гимназия в града и продължава да следва бакалавър по „Биология и Химия“ в Gettysburg College, USA. При дипломирането бива удостоен с университетска награда за цялостен принос в катедрата по Биология.

От 2006г. до 2012 г. е предложен за докторантска позиция в един от топ университетите на САЩ – Carnegie Mellon University, в който участва в разработването на нови генетични биосензорни технологии. До началото на 2014г. прекарва пост-докторантска специализация в университета Кеймбридж (Англия).

През 2014 г. се прибра в България и създава неформална гражданска група „ TarnovoRuns“. Това е един иновативен организационен модел, място и общност, който дарява хората със здраве чрез провеждането на безплатни мероприятия от образователно, практично и мотивационно естество: тренировки на открито, бягания, йога, планински преходи, велоприключения, гостуване по семинари, консултации, кръжоци, информационни кампании, лагери и други.

Калин се интересува и от езици, от приятелства, от култури, от науки като биология, химия, физика, компютри.

Дошъл си от Щатите, учил си генетика там. Имал си обещаваща кариера пред себе си с 6-цифрова годишна заплата и то в долари. Но ти реши да се занимаваш във Велико Търново с организиране на спортни събития. Безплатни спортни събития, да доуточня. Само мога да предполагам как е със спонсорите и няма да ме учуди, че в личен план всеки месец си на минус. Говоря за финансите. Защо правиш всичко това?

Може би, защото съм човек вярващ в каузите. Моята кауза е човешкото здраве. Достъпно, отворено, приветливо, обединяващо! Искам да бъде за всеки. От големия до малкия, от богатия до този, който не може да си го позволи.

Снимка: Личен архив

Моята кауза е това да се случва у дома, в България. От доста години насам съм осъзнал, че истински щастливите хора са тези с истинска мисия. Аз открих своята. Никога не съм ламтял за много. Годините в чужбина и оскъдният стипендиантски живот ме научиха да бъда скромен. Загърбих една бленувана от мнозина мечта, но от моите преживявания аз взех всичко, което си бях начертал.

В Щатите ли си го научил това, да застанеш пред 200 човека и да ги надъхаш да тичат маратон или да карат 100 км на колело или винаги си бил такъв? Вродено ли ти е ораторството и организаторството?

Сега като се замисля, сякаш и от двете по малко. Определено бях дете, което обединяваше децата в квартала около луди идеи. Но моите способи се изграждат и изглаждат с години практика. В чужбина по време на моите 13 години обучение съм изнесъл десетки лекции и то пред високо уважавани и респектиращи учени. Да, има нещо от детството ми и вродени умения на изобретателност, но аз разгърнах всичко това с годините и опита.

Първо правило. Никога не се скривай. Впускай се с главата напред в предизвикателствата. Така съм и правел винаги. Възможност за лекция, вземам я!

Между другото, известен си много. Но за тези, които не са чували за теб, разкажи какво организираш в града и колко хора се отзовават на твоите събития.

Известен? (Усмихва се). Не бих използвал тази дума. Всичко започна с моето прибиране в България след 13 години образование в чужбина и желанието ми да въздигна здравното състояние на народа ни.

След премисляне на няколко идеи през 2014г. създадох ТЪРНОВОRUNS. Организация, която цели да организира безплатни мероприятия, учещи хората на здраве основно чрез превенция и грижа за нас самите. За последните три години имаме организирани почти 400 безплатни мероприятия и се навъртяха вече около 15 000 посещения. Нашите събития включват всичко, което главатите ни родят: над 250 тренировки, 40 йога срещи, 25 похода, 20 велосъбития, фреш партита, десетки тематични игрови събития, изнесли сме над 40 мотивационни лекции, и купища други неща, които вече не помня.

Снимка: Личен архив

Всичко е било безплатно! Стотици, дори хиляди хора са се докоснали до нас.

Каква ти е крайната или ако щеш, по-голямата цел? Да изградиш паралелно общество от щастливи и здрави хора ли?

Идеята не е да има отцепило се общество някъде там в Балкана. В никакъв случай! А по-скоро хората, които вече откриват по-осъзнатия, здравословен и обединен начин на съществуване, да бъдат модел и пример за подражание за останалите. Едно заразяване с позитивни действия.

Да отключваме импулс у повече хора: да искат да се хранят природно, да се движат като деца, да си помагат един на друг. Да се обединяват и да действат със съзнание към здрава, чиста родина. Крайната цел е да има толкова много от тези хора, че да не се налага ние да сме единствената светлина в тунела, а всеки да бъде посланик.

Мисля, че следващата твоя стъпка е един  мащабен “health center” – център за здраве, или?

Е да, това по-скоро е една физическа-видима цел, отколкото идеологическа. Мечтата ми е да успея да обединя мои приятели, контакти, граждани и общински структури около изграждането на един безплатен здравен информационен център. Защото истинското здраве (като идея и цел) има нужда от своя лъч светлина, от своята перла.

Един нов модел, едно ново място, което да показва, че промяната е постижима. Така както имаме „Туристически Инфо Център“ във Велико Търново, защото искаме градът ни да се развива в сферата на туризма, така  трябва да съградим и здравен инфо-център за хората, за да можем да ги образоваме на здраве. Плановете са готови, кампаниите са в действие. Скоро може да започнем набиране на средства.

Имаш ли бизнес модел за твоята кауза? Поне да може да финансираш дейността си и инвестициите напред, да има и за теб. След като има такъв голям интерес за твоите събития, може би е време за франчайзинг?

Бизнес модел имам детайлен и се опитвам да задвижа нещата. През последните 3 години участвах в много форуми и обучения за стартиращи идеи, което ми даде познания и насоченост в сферата на финансите. През последната година започнахме да организираме фирмени корпоративни събития, които са безплатни за хората, а на нашата организация се заплаща.

Снимка: Личен архив

Вече сме работили с няколко известни марки и фирми от България. Разбира се, ние все още се учим и финансовата подкрепа, която сме изисквали от нашите партньори е буквално в най-скромен мащаб. Що се отнася за франчайзинг, в никакъв случай. Нашият франчайзинг е идеологически и е подкрепа с познания и опит към всеки желаещ. Провел съм вече 5 разговора с хора в други градове, които искат да поемат огъня на надеждата и да създадат сходни мисии. Някои вече стартираха.

А някакво еврофинансиране? Имаш златен trackrecord (история). Предполагам, че именно за теб е лесно да привличаш субсидии за този забележителен проект.

Да, нещата, които създадохме са без прецедент в България. Но аз лично нямам и секунда време да се занимавам с европроекти. Първо, самата ни организация е много млада. Второ, аз вярвам във фокусираните действия. Избираш една цел и се бориш за нея. Моят избран път не е включвал силен натиск към европроектите.

Аз искам да изградя устойчивост чрез вяра и партньорства. Всички хора си мислят, че тези европроекти са светият граал на бизнеса. Скоро те приключват. В интерес на истината, нашата организация е била вписвана като партньор в два европроекта, които не спечелиха финансиране. Но не са само европроектите.

Аз съм участвал в множество кампании за спечелване на финансиране на млади идеи и резултатът е нула!

Трудно ли ти е да намериш съмишленици? Хора да ти помагат с организацията?

Да, много е трудно! Добри хора има десетки. Те са нашите доброволци. Но съмишленици, които искат да са ядро и отдадени ежеседмично, се броят на едната ми ръка – хора с идеи, с умения, с отдаденост, с дързост в действията си.

Снимка: Личен архив

Всичко при теб е свързано с движения, здравословно хранене и йога. Има няколко други  подобни инициативи, но те са насочени към живот на село. Те смятат, че такава промяна на живот и мислене е по-лесно във вид на затворено общество. Ти пък държиш на града. Защо? И защо във Велико Търново?

Аз не виждам смисъл от противопоставяне на нещата. Има смисъл и в двата подхода, и в двете идеи. Има смисъл и в двата подхода и идеи. Ние променяме малкия град Велико Търново, а затворените тип селски общества съживяват нуждата от фермерска продукция, създавайки самостоятелни  и осъзнати хора. Определено малки и големи населени места съществуват от хиляди години. Наивно е да си мислим, че бъдещето е само в съжителството в малки племенни общества. Но определено е и наивно да се мисли, че бъдещето е в мегаполиси с милионна популация. Урбанистичната наука показва, че просперитетът на един град расте само до определен размер. След прекрачване на тази граница големият град започва да трупа негативи, а не позитиви.

За мен Велико Търново има идеалния размер и локация. Под 100 000 жители, в сърцето на зеленчуковата долина.

С какво  привличаш най-лесно хората?

С откритост, с честност, с усмивка, с енергичност, с познания, с нужните за всеки позитивни думи на вяра. Нямам награди, нямам бонуси, не раздавам боклучави сувенири, нямам скъпи дрехи или тежък автомобил. Имам желание. Някои хора биха казали с харизма, но тя всъщност е всичко онова вече изброено.

Фотограф: Ивелина Чолакова

Кога почваме да тичаме в София? Има ли в другите градове на България подобни инициативи ? Има ли нужда от СофияРЪНс, например?

О, за момента няма нужда, защото в по-големите градове донякъде подобни каузи са стартирани. Но тези истински действащи каузи (организации, клубове, неформални групи) трябва да се знаят и силно да се подкрепят. Аз нямам планове за големите градове. В София, Пловдив, Варна, Русе, вече имат смели стъпки напред. Разбира се, те не са копия на нашата идея, но имаме няколко общи цели.

Моите мечти са насочени към търновския регион и всички онези малки градчета и села, в които нищо не се случва или е недостатъчно. Горна Оряховица, Елена, Дряново, Габрово, Павликени и много други около Велико Търново.

Има един наш приятел, друг Свободен. Казва се Петьо Костадинов. Той говори за масовия спорт и здравето на народа, предимно предимно по отношение на децата. Знам, че темата е дълга, но ако случайно те чуят в парламента, имаш ли някои идеи в тази насока? Обща държавна политика, която да кара младежите повече да спортуват?

Трябва да започнем с храната. Трябва да покажем алтернативните здравословни, но лесни за приготвяне опции. Трябва да се изгради стриктен контрол какво се допуска в и около училище.

Що се отнася за движението и мотивацията към движение на децата, доста часове обучения трябва да се вложат за учителите по физическо възпитание, а и да се насочи вниманието към самите учители. Методиките са остарели, а уж младите учителски кадри влизат в училище като едни морално и физически остарели и изтощени персони. Те не успяват да вдигнат едно училище. Нужни са забавна игрова методика, пример от учителя, селекция. Ние сме правили 3 спортни полудни в училища и сме вдигали всички на крака. Игри, забавни неща, модерна музика. Разбиваме – всеки път!

Снимка: Личен архив

Разбирам, че искаш да промениш социума. Имаш голям фен от Холандия, един мой приятел, с който заедно играете български хора. Той изглежда щастлив, когато е част от българския фолклор. Кога ти би бил щастлив? Когато хората правят какво?

Когато хората са добри един към друг. Когато се разминаваме с усмивка по улиците. Когато си подаваме ръка в нужда. Когато отивам в парка и виждам стотици родители да играят заедно с децата си. Когато на нашите събития се струпват куп желаещи и много помощници предлагат да организират допълнителни неща. Когато улиците на града ни са препълнени с колелета, а не с коли. Когато хората почистват кварталите си. Когато сме пример за държавите от Европа.

Кое е следващото събитие, в което всеки може да се включи?

Динамиката е винаги на ниво. Имаме десетки събития. По-добре е всеки желаещ да следи нашата Фейсбук страница TarnovoRuns – Групови Упражнения и Здраве.

Нашите редовни безплатни фитнес тренировки на открито са в събота и сряда. Подготвяме няколко похода, велосъбития, зимни събития. Всичко се обявява навреме. Желание има ли, ние сме насреща.

 

Даниела Пенкова: „Революцията няма да бъде излъчена“

Визията на Даниела Пенкова
  • Да се върнем към обществено управление на природните ресурси и най-важните сектори на икономиката
  • Да променим данъчната система по примера на развитите страни към прогресивни данъци върху доходите, гъвкаво ДДС и общо намаляване на дела на косвените данъци
  • Да се борим за законодателство, предвиждащо защита на работниците и търсене на отговорност от некоректните работодатели
  • Да се създаде държавна програма за подпомагане на работническите кооперативи

Проблемите в България не са наш патент. Тоест, повечето от тях не са. И както проблемите са еднакви на много места, така и решенията за тях. За това няма активист в държавата с по-голямо КПД от Даниела Пенкова от Варна, създател на сайта  www.dokumentalni.com

Заедно с нейния партньор и няколко доброволци превеждат документални филми от цял свят за тематики, които касаят и България: социални проблеми, корупция, разсипване на природните ресурси… Списъкът е дълъг. Благодарение на доброволните преводачи, всички тези филми стават достъпни за българите, които не владеят английски, руски, италиански или немски езици. Хората да се припознават в темата и да вземат нещата в свои ръце. Да действат. Реално протестите срещу шистовия газ набра сила от един филм, който Даниела преведе и пусна в социалните мрежи.

Пътувах до Варна да се запозная с тази забележителна жена и вече от няколко дни се възхищавам на това, как един борбен човек, без никакви ресурси и без особени, извънземни сили може да повлияе толкова силно на общественото мнение по всякакви за България важни теми.

Отново се утвърди факта, че информацията е най-силното оръжие за промяна и се радвам, че няма нужда да откриваме топлата вода. 99% от това, което трябва да знаем, някой друг вече го е измислил. Стига само да го обясним на език, достъпен за всеки и да популяризираме идеята в социалните медии. Щеше да е чудесно националните телевизии да излъчат тези филми, но за съжаление те много рядко пускат нещо, което е против интереса на олигарсите…

Обсъждайки с Дани проекта им, стана ми ясно, че тя и нейните колеги работят по него през нощта или през уикенда, защото нямат спонсори или реклами. Мечтата й е, да може да работи само по сайта и той да остане независим. Нужни са пари за това – 1500 лева на месец, минимален доход за двама преводачи. 1500 лева, за да може цяла България да види най-ценните документални филми на света. Само 1500 лева… Мечтаят да намерят 15 спонсора за по 100 лева на месец, но до сега им било трудно да ги срещнат. Не мога да повярвам. Аз се включвам за една година – 12 вноски по 100 лева. Приятели мои?

Патрик Смитьойс.

В няколко реда

Родена в София през 1975 г., в началото на 90-те заминава за Италия, където дълги години е успешен предприемач и работодател. Икономическата криза през 2008 г. я принуждава да затвори фирмата си, което се превръща в повратната точка на живота й. След труден период, открива утеха в документалистиката на социална тематика, която й помага да види света по нов начин. Тогава започва да прави български субтитри на филмите, които намира за особено ценни, а скоро след това създава сайта dokumentalni.com. В желанието си да опознае в дълбочина структурата и икономическата логика на днешното общество, записва и завършва икономика във Флорентинския университет, след което се прибира в България.

Понастоящем е преводач на свободна практика, автор на икономически анализи в български и чуждестранни медии, и лектор на международни конференции на социални, политически и икономически тематики. Член е на Сдружение „Солидарна България” и Автономен работнически синдикат. Не е членувала в политически партии.

Живее във Варна и като активист участва в множество инициативи за опазване на околната среда и в защита на правата на работниците. Сайтът dokumentalni.com продължава да бъде за нея страст, мисия и призвание.

Ударихте бингото с филма “Газланд”, преведен от английски език за шистовия газ в Добруджа. Тогава стана ясно окончателно, че вашата инициатива може да има  силен ефект. А преди това, имаше ли ваши филми, събудили обществения интерес по един или друг начин?

Когато през 2011 г. представихме „Газланд”, вече имахме в колекцията си около 140 преведени документални филма, повечето от които посветени на екологични и икономически проблеми. Макар и да описваха опита на други държави, те засягаха директно или косвено България. Трябва да призная, че до онзи момент никой от тях не беше предизвиквал подобен масов интерес, въпреки че различни групи активисти вече използваха наши материали, за да привлекат съмишленици към своите каузи. Сред тях можем да припомним филмите, посветени на разпространението на генно-модифицираните организми  –  една друга гореща тема, която също се увенча с известен успех.

Харесва ни да си мислим, че всички български активисти могат да намерят в нашия сайт филми, които да им бъдат полезни. Затова се стремим да покрием възможно повече наболели социални проблематики.

Вода за продан / Water Makes Money (2010). Филмът разглежда често катастрофалните последици от приватизацията на водата – благо, върху което частните компании спекулират или искат да спекулират.

Наистина ли Добруджа щеше да стане призрак върху опустошена земя? Нали вадят газът докато фермерите орат и сеят?

За съжаление ефектите от технологиите, използвани за добив на газ от шистови формации, са пагубни за околната среда.  Те могат да бъдат видяни от зрителите в множеството филми, които преведохме по темата.

Технологията „фракинг” изисква употребата на огромно количество вода, примесена с множество канцерогенни химикали, и оставя след себе си хвостохранилища, които са твърде скъпи и почти невъзможни за обезопасяване обекти. Добруджа действително рискуваше да се превърне в призрачна земя, подобно на множеството райони, станали жертва на подобен род „иновации”. Христоматиен пример е Тексас, откъдето започна треската за шистовия газ.

Налага се да превеждаме документални филми по важни теми за българите като шистов газ, ГМО, концесии на мини и вода. Защо нямаме филми от български автори по тези теми?

Това е може би най-големият проблем в момента. Докато на запад се наблюдава засилване на продукцията на документалистиката, засягаща сериозните икономически и социални проблеми, страните от Източна Европа сериозно изостават в това отношение. Не само в България, но и в другите държави от бившия социалистически блок почти няма автори, посветили се на тези тематики.

Лично за мен този факт е много болезнен, тъй като точно нашите държави най-силно страдат от ефектите на неконтролируемата икономическа система. Виждам две основни причини да не откриваме български автори в този конкретен диапазон на документалистиката.

На първо място, младите автори днес произхождат от една образователна система, която не се опитва да развива критичното мислене, а по-скоро предоставя готови отговори. Повечето от тях напълно оправдават икономическата система, в която живеем и която е основната причина за развитието на корупционни практики и търсенето на печалба за сметка на околната среда, клиентите, работниците и населението като цяло.

Втората причина е, че дори и някой автор да има мисленето и способностите да направи сериозен анализ на даден социален проблем, често се сблъсква с непреодолими финансови затруднения. Ако авторът не разполага с лични средства, за да реализира проекта си, трудно би намерил спонсори, тъй като често хората с финансови възможности са точно онези, които печелят от практиките, създаващи екологични и социални проблеми. А държавата не предоставя финансова помощ на независимите автори.

Има ли цензура в медиите срещу преведените от вас документални филми?

Не зная дали „цензура” е подходящата дума, но е факт, че филмите, които превеждаме, не представляват интерес за нашите телевизии. Тематиките, които засягаме, често са в разрез със защитаваните от тях идеи.

Днес няма дори една телевизия в България, като в това число включвам и държавната БНТ, която да се проявява като коректив  на политиците. Медиите се явяват по-скоро защитници на  интересите на една или друга икономическа сила и когато по случайност излъчват „критични” репортажи обикновено всъщност става въпрос за битка между различните олигархични кръгове.

Филмите, които ние представяме, критикуват самата структура на икономическата система, която по необходимост поражда подобни отрицателни герои –  дори и един от тях да бъде премахнат от сцената, веднага мястото му бива заето от някой друг. Но няма да чуете подобна теза в българския ефир, където системата се  приема за перфектна и се критикуват единствено някакви по случайност появили се „гнили ябълки”, сякаш елиминирайки тях е възможно всичко да тръгне по мед и масло. Затова нашите филми в известна степен са неудобни за националните ни медии.

Имаме ли национална телевизия? 

Отдавна БНТ прилича на частна, а не на обществена телевизия. Буквално не засяга главните проблеми на България като бедността, неравенството и разграбването на обществените ресурси. Експертите, които кани в предаванията си, са лобисти или про-правителствено настроени, затова трудно можем да очакваме сериозна критика на действителността. Както често обичам да казвам, дайте ми управлението на една национална телевизия, и до две години в България ще започне революция. БНТ се е отказала от ролята си на коректив на управлението. За съжаление, не можем да разчитаме на нея да подкрепи и излъчи „революцията”, както се казва в  заглавието на един от нашите филми.

Всеки българин се е затворил да си решава битовите проблеми,  заключва се  в домашните мъчнотии. Ние като идеалисти си мислим, че хората се интересуват от шистов газ или обезлесяването. От срещи с хора от улицата, установих, че на  2/3 от българите на вратата чука  ЧСИ или има болен роднина в болница и не може да се оправи със сметките и корупцията там.

Това вълнува обикновения човек и той няма капацитет за допълнителна информация, касаеща  мините или водите ни. Как да стигнем до хората с тези по-глобални, но съществени за България проблеми?

Този въпрос ме вълнува отдавна. Не е лесно да се занимаваш с екологични и общочовешки каузи, когато ежедневно си принуден да се справяш със сериозни лични проблеми, били те финансови, здравословни или семейни. Когато по цял ден се бориш за съществуването си, нямаш нито време, нито желание да се информираш по теми, които ти се струват далечни и предпочиташ вечер да седнеш пред телевизора и да не мислиш за нищо.

Затова смятам, че точно националният ефир има възможността и е отговорен да поднася повече и по-подробна информация за обществено значимите проблеми. Просто не виждам друг по-лесен достъп до информация, още повече, че у нас голяма част от населението вече дори не може да си позволи редовно да купува вестници. По мое мнение, националните медии обаче не изпълняват подобаващо тази основна своя функция. Например, колко сериозни журналистически разследвания са направени относно частните съдебни изпълнители? Представят се единствено някои абсурдни случаи, излъчени най-вече в опит да се привлече зрителски интерес, но анализи на феномена няма.

Има ли случай да се излъчили от вас преведен филм в национален ефир?

Случвало се е няколко пъти да използват субтитри от сайта. За съжаление, до момента в национален ефир са излъчени не повече от 10 филма, което действително е твърде малко. Ще отбележа, че никога не сме искали, нито получавали заплащане от телевизиите за преводите, които реализираме. Нашата цел е единствено филмите да бъдат гледани от повече хора.

Бих искала да отбележа и един много хубав опит с регионалната телевизия Стара Загора. Всяка сряда от 19 ч. в предаването „Блогът на Мавракис” водещият Йоргос Мавракис дава трибуна на различни български активисти и често излъчва наши филми, включително лекциите на американския икономист проф. Ричард Улф. Но Йоргос може да се похвали с пълна независимост спрямо собствениците на телевизията, които са му дали възможност сам да подбира темите, които представя в предаването си, и да изразява свободно своята лична позиция. Не зная дали изобщо другите телевизии предоставят подобна свобода на словото на водещите.

Ясно е, че най-много разчитате на интернет и социалните медии. При положение, че те са препълнени с информация, да привлечеш вниманието е все по-трудно. Според теб, какъв е правилният начин, важният като тема за българския народ филм да гръмне в медийното пространство?

От особена важност е темата да е разработена добре, което зависи основно от таланта на авторите на филма и от начина, по който са решили да поднесат информацията. Сериозните теми могат да бъдат представени с ирония и хумор, което безспорно е оригинален начин да се привлече вниманието на зрителите.

Според моите наблюдения, по-голям шанс да се превърнат в хит имат кратките клипове, затова е добре важните филми да бъдат представяни от интересни трейлъри. Макар да съм критично настроена към целите на политикономическата ни система, смятам, че има от какво да се поучим относно използваните от нея методи. Рекламата винаги е била силно оръжие, което бихме могли да използваме в интерес на гражданите, вместо в техен ущърб.

Как може да накараш обикновения човек, който никога няма да отвори вашия линк, да го направи?

Ние работим винаги с мисълта за обикновения човек. Смятам, че точно той е зрителят, до когото трябва да достигнем. Ако той разбере принципите, които създават и подклаждат определен социален проблем, би могъл да реагира и да намери решение.

Знанието дава на хората инструменти, за да се борят, дава им сила и самочувствие и ги превръща в незаобиколим фактор за развитието на историята. Аз самата се считам за обикновен човек и смятам, че след като моят собствен интерес е бил възбуден от определена тема, то и за всеки друг човек тази тема би била интересна. И за да отговоря малко по-конкретно на въпроса, просто се опитваме да представяме филмите с кратко и грабващо описание.

Оттук нататък всичко зависи от разпространението на линка, което често се прави от феновете на сайта, на които няма да се уморя да благодаря за тази им дейност. В крайна сметка, много по-лесно е да отвориш един линк, ако ти го препоръча приятел.

С какво по принцип си изкарваш хляба? Има ли бизнес модел dokumentalni.com? Колко време ви  трябва да преведете един филм?

Основно се издържам с работата си като преводач на свободна практика, а понякога пиша и статии на икономическа тематика за наши и чужди медии.

Dokumentalni.com се роди малко на шега. Идеята в началото беше да приютява субтитрите на филмите, които превеждахме в свободното си време, за да може българската публика да има достъп до социално значимото документално кино, което, както вече подчертахме, е почти невъзможно да бъде видяно по националните медии и в кинозалите. Дори не разбрахме как стана така, че вече разполагаме с 500 превода, което представлява една изключително богата колекция от филми на тази толкова специфична тематика. Оказа се, че в момента имаме около 50 хиляди единични посещения на сайта, което ни накара да се замислим върху възможността да изградим „бизнес модел” и да увеличим броя на материалите, които предлагаме.

Даниела с колегата Илиян Станчев. Фотограф: Ивелина Чолакова

Днес по превода на един филм работим около седмица и дори повече, тъй като го правим в свободното си време. Стараем се да поддържаме ритъм от един превод седмично, който обикновено публикуваме в събота или неделя. Поради огромния интерес, който проявяват нашите фенове, сега искаме да се посветим изцяло на сайта и да утроим публикуваните материали.

За целта регистрирахме фондация с нестопанска цел, която банално нарекохме „Документални” и която ще ни позволи да набираме спонсори и да търсим финансова стабилност. Освен това чрез фондацията ще имаме възможност да работим съвместно с други международни организации, които разполагат с интересни документални филми в архивите си и сега ще могат да ни ги предоставят за превод и разпространение. Надявам се скоро това любимо хоби да се превърне в ежедневна и пълноценна работа.

Може би е добра идея да направите нещо съвместно с националните телевизии. Вие имате познание – изгледали сте толкова филми по темата и сте много по-подготвени от един репортер. Направете нещо заедно с тях, използвайки материала от чужбина в комбинация с кадри от България. Тогава посланието става още по-силно. Хората да видят, че проблемът действително касае нас. Водили ли сте такива разговори?

Тази идея е прекрасна и много бихме искали да помагаме по всякакъв възможен начин. Наистина разполагаме с множество материали по всякакви наболели социални проблеми и бихме могли да се включим в съвместни проекти със знания и опит. С удоволствие бихме работили и с телевизии, разбира се, стига да го поискат. За съжаление, обаче, досега не е проявяван подобен интерес от тяхна страна.

Пък ако те нямат интерес, защо не го правите вие? Имам предвид ваши кадри или ваш коментар за българския проблем около силен тематичен филм от чужбина?

В момента се опитваме да привлечем вниманието на зрителите като в описанието правим аналог между показаното във филма и българската действителност. Наистина, един кратък клип би имал много по-силен ефект върху публиката от писания текст. Затова си струва да се помисли върху тази твоя идея. Вероятно коментарът е по-лесен за реализация, ще опитаме.

Вече сте превели 500 филма.  Има ли още за превод? От какви езици превеждате?

Филмите, които засягат нашите теми, са хиляди и с всяка година се засилва тенденцията да се продуцира документалистика на социална тематика. Само в момента има над 100 филма, които вече сме гледали и бихме искали да преведем. Превеждаме предимно от английски език, но работим освен това с италиански, руски, немски и други езици. Имаме връзка с преводачи от всякакви езици.

Живяла си в западно общество, учила си в Италия. Имаме ли нужда от „социално ангажиращи“ музиканти каквито ги има там?

Действително, в Италия най-оценяваните и популярни музиканти са социално ангажирани, например Джованоти, Васко Роси, Де Андре, Капареца, Банда Басоти, 99Посе и много други. Специално младите обожават протестната музика, която от своя страна формира критичното им мислене и оттам, социалната ангажираност на младежите. Тъй като специално създаването на музика е много по-евтино за авторите, отколкото реализацията на един филмов проект например, за мен представлява необяснима мистерия фактът, че в България почти напълно липсват такива музиканти.

Подобна музика със сигурност би набрала множество последователи сред публиката, която неизменно търси изразител на собствените си мисли чрез изкуството. За съжаление в тази ниша откриваме единствено ъндърграунд изпълнители, които трудно се вписват в разбирането за мелодичност на широката публика, макар че текстовете им са безспорно ценни. Но те си остават маргинални автори и сякаш им харесва да бъдат такива. Аз обаче продължавам да очаквам появата на някоя поп/рок група, която най-сетне да обедини мелодичната музика с критиката към обществените недъзи. Определено имаме нужда от това.

 Откъде е този хъс и тази енергия? Защо просто не се разхождаш по крайбрежието спокойно, неангажирана с трудностите на обществото? От инат ли е? Защото повечето си мислим, че сме безсилни.

За мен водещият елемент е страстта към това, което правя, примесена с безкрайното удовлетворение от усещането, че съм направила нещо ценно за себе си и за другите. Дори когато гледам морето, ясно осъзнавам, че човечеството го унищожава и искам да направя нещо, макар и малко, за да предотвратя това. Чувствам, че съм открила мисията на живота си. Или по-скоро, тя откри мен.

Фотограф: Ивелина Чолакова

Коя е новата тема, която сте захапали?

Новата ни тема всъщност до известна степен е стара. Отново искаме да повдигнем въпроса с управлението на обществените ресурси от страна на частни компании.

Приватизацията, концесиите и публично-частните партньорства са различни методи, чрез които се прехвърля публичната собственост към фирми, чиято цел е единствено увеличаването на печалбата в интерес на собствениците. От години се опитваме да привлечем вниманието към добивната индустрия и предизвиканите от нея проблеми с околната среда.

Сега решихме да преминем към една друга гореща тема, за която в България се говори рядко – управлението на водните ресурси.

В последните години светът се изправи пред водна криза, резултат от климатичните промени и свързаните с тях засушавания. Водоносният слой започва да се изчерпва и не малко анализатори прогнозират черни сценарии за „войни за вода”.

След опита с приватизациите и публично-частните партньорства, множество западни държави се завръщат към общественото управление на водата. По този повод представихме наскоро френско-германския филм на телевизия АРТЕ „Вода за продан”.

Проблемът засяга отблизо България и особено столицата, където „Софийска вода” беше приватизирана от френската компания „Веолия”. Темата е сериозна и дълга, тъй като засяга не само водата, но и например преразпределението на енергията. Надяваме се България да се възползва от положителния опит на другите държави и скоро да се насочи към необходимите стъпки за ренационализация на основните ресурси. Ние ще продължаваме да превеждаме материали по темата.

Да го направим заедно?

Разбира се, би било прекрасно! Бих искала да ти благодаря за всичко, което правиш за България и нейните хора. Посланията на твоите филми са много силни и вече оставиха свой отпечатък в историята. Например, смятам, че резултатът от референдума в Трън се дължи и на твоите усилия. Искрено вярвам, че когато се изправяме пред сериозни проблеми, е необходимо да търсим и създаваме съмишленици. Само чрез общи усилия можем да се справим със силните на деня, а „ЗАЕДНО” е любимата ми дума.

 

 

 

Иво Сиромахов: Когато човек е на власт, е склонен да оглупява

Визията на Иво Сиромахов
  • Пряка демокрация – референдуми по всички важни за обществото въпроси.
  • Мажоритарна избирателна система – гражданите да избират народните си представители, а не партийните мафии.
  • Намаляване наполовина на целия административен апарат – два пъти по-малко депутати, два пъти по-малко държавни и общински чиновници.
  • Електронно гласуване – всички български граждани трябва да имат достъп до избирателния процес, независимо къде се намират.

Много хора в България мечтаят да променят системата, но малко от тях имат средствата да го направят. Деветдесет процента от негативните коментари, които ще получа след публикацията на това интервю, се дължат  именно на това.

Иво Сиромахов – баща, писател, сценарист, журналист, телевизионен водещ, активист, бунтар и вече с единият крак в политиката.

CV-то му е дълго, но същественото е, че и той разбра – като всеки друг, на когото му пука за моралния фалит на България – единствените лостове за промяната са в Народното събрание. В държава, в която гражданската активност е синоним на действия на само 5000 човека от цялата страна, които в една или друга  конфигурация в понеделник се борят за спасяването на Пирин, във  вторник за справедливо здравеопазване, в сряда против корупцията и в четвъртък за съдебната реформа, всеки друг има основателна причина да не е толкова “активен”. Много от моите приятели не искат да го чуват, но гражданската активност в България е мираж.

Другата лъжа е, че големите събития се състоят от много последователни малки стъпки. Има ли по-добър пример, че това не е точно така от самия Иво и неговия сиамски брат близнак Слави? Опитали са по всякакъв възможен начин. С интелигенти въпроси, после с критика, с протести, митинги, концерти и накрая най-големия референдум в историята на България, но все с главата в стената. Били са пренебрегнати, даже плюти и най-срамното – тотално игнорирани от повечето техни колеги от други медии.

Със сигурност мислите, че вашите идеи не съвпаднат изцяло с тези на Иво. Неизбежно е. Но докато държавната машина работи на пълни обороти да се мразим и да ни скарват, помислете си за една минута. Може би по-съществената каузата на Иво е тази, като на всички нас и тя не е толкова сложна. Просто да живеем в една България, в която всеки има право да живее един достоен живот.

Възхищавам се на пътя, който избра Иво и се възхищавам на изключителния му професионализъм. Просто се възхищавам на хора, които правят нещата като хората.

Иво, при положение, че в България вече всички „парле ву франсе“ – пожелавам ти Bon Voyage!

Патрик Смитьойс.

В няколко реда

Иво Сиромахов е роден през 1971 г. в град София. Завършва театрална режисура в НАТФИЗ. От 2000 г. е отговорен сценарист в “Шоуто на Слави”.

Автор е на 19 книги и 9 театрални пиеси.

Много сте актуални в момента с новия политически проект, но нека започнем с нещо друго. Един общ познат ми подари една твоя книжка с детски приказки. Без да те лаская, през вечер четем от нея с моите дъщери, има много истини в тях. Каква ти беше идеята за да пишеш и детски приказки? Едва ли да убиваш времето, имаш достатъчно ангажименти.

Аз преди всичко съм пишещ човек. Писането ми доставя удоволствие, което не мога да сравня с нищо друго. Когато пиша, съм напълно свободен от всякакви условности, от всякакви рамки и правила. В телевизията все пак има някакви ограничения – зависим си от техническите възможности, от пространството, от парите, с които разполагаш. А когато пишеш, всичко зависи само от теб – можеш да стигнеш дотам, докъдето стига фантазията ти.

Писал съм разкази, романи, пиеси. Сега ми харесва да пиша приказки, защото синовете ми пораснаха и ми липсва детството им.

Гостувал съм при вас на Шоуто един път. Бях много впечатлен от перфектната организация и професионализма. От къде енергията и вдъхновението за толкова много години Славишоу?

Те са свързани. Ако енергията и вдъхновението не са организирани, ще се получи просто един вдъхновен, енергичен хаос. Нашата професия е много отговорна, защото всяка вечер трябва да произведем продукт, който достига до над 1 милион зрители. И не можем да си позволим никакви компромиси. Не сме хора, които ще кажат: “абе, защо да си даваме зор, то може и така…”. Просто обичаме работата си и това ни мотивира да я вършим по най-добрия начин.

Колко години станаха? Преди беше „Каналето”, „Ку-ку” и какво ли още не.

Аз съм в екипа от 2000 г. – времето на “Хъшове”. Но имам колеги, които са още от “Ку-ку”. Доста хора са идвали за малко и са си отивали, но основното ядро е непроменено. Когато правиш нещо толкова дълго време и публиката продължава да те следва, това може би означава, че се справяш добре.

Във всяко едно начинание ли сте сиамски близнаци със Слави? Не го познавам лично, но ми се струва, че работата с него не винаги е лесна, камо ли да си му сиамски близнак. Явно намерихте работеща формула. Каква е тя?

Метафората за сиамските близнаци е остроумна, но не е вярна. Ние сме много различни като характер, като темперамент, като светоглед. Всеки ден спорим, понякога на висок тон, но в крайна сметка вземаме онова решение, което смятаме, че е най-полезно за общата ни цел.

Със Слави се работи лесно, защото той е абсолютен професионалист и поставя работата над всичко. И ако я вършиш добре, няма как да имаш проблеми.

Като водещ в “Шоуто на Слави”. Снимка Личен архив

Ти си бил свидетел или по-скоро наблюдател на развитието на нашето общество за последните 20 години. Всички ключови лица са били на вашия диван, знаеш ли тези важни за обществото хора как са се развили през времето? Ставаме ли по-добри, по-интелигентни, по-конкурентноспособни, ако щеш? По-склонни ли сме вече да работим заедно? Има ли основание за оптимизъм или не?

Основания за оптимизъм няма, но няма основания и за песимизъм. Ако погледнем спокойно и рационално на социалните процеси, ще видим че развитието на българското общество не се различава кой знае колко от развитието на другите западни общества.

Навсякъде има криза на морала, навсякъде има проблем с нарастващата пропаст между бедните и богатите, навсякъде има огромно недоверие към политиците. Това доведе до Брекзит във Великобритания и до избора на Тръмп в Щатите.

Българите не сме по-лоши от германците, холандците или британците. Не сме с по-малко качества. Доказват го нашите сънародници, които отиват да работят навън и стават изключително успешни.

Проблемът в България е изцяло политически. Политическата мафия, която си подхвърля властта като парцалена топка, е единствената причина за корупцията, бедността, липсата на справедливост. Мислят си, че са безсмъртни и ще управляват вечно. Но и комунистите навремето вярваха, че комунизмът ще е вечен.

Когато човек е на власт, е склонен да оглупява.

 Половин България ви обича, другата половина не иска да чуе за вас. Сто процента доволни няма никъде, на какво се дължи това? Защо е толкова раздвоено мнението за Шоуто, за теб и за Слави?

Такъв е българският манталитет. Българите мразят чуждия успех. В Съединените щати успелите хора са изключително уважавани, родителите ги дават за пример на децата си. Тук е обратното. За всеки успял човек ще чуеш отвратителни неща. И за Григор Димитров, и за Димитър Бербатов, и за професор Александър Чирков.

Причините за това са завистта и мързелът. Мързеливият човек отказва да полага усилия да се самоусъвършенства и заради мързела си живее мизерно. Но обвинява за мизерията си успелите хора. Според него те непременно са постигнали успеха си по нечестен път.

От друга страна, ако много хора те мразят, това е сигурен знак, че си успял. Лузърите никой не ги мрази.

С Краси Радков на снимки на ситкома “Къде е батко”. Снимка: Личен архив

Вашия референдум имаше невероятен успех. Няма спор, че е важно всички да гласуват. Но защо смятате, че мажоритарният вот е по-добрият варианти какво би променил той?

Българските избиратели искат сами да назначават народните представители. А сега този избор се извършва от партийните лидери. Това е причината в парламента да влизат толкова много негодници. Ние говорим за предимствата на мажоритарната система от десет години. По тази система българите вече 27 години си избират кметове, и фактите показват, че кметовете са много по-почтени, честни и кадърни от депутатите. Е, има и изключения, разбира се. Сигурно бихте ми посочили двама или трима корумпирани кметове, но срещу тях аз бих ви посочил 200 корумпирани депутати. Резултатите от референдума бяха категорични – над 60 процента от българските избиратели искат мажоритарна система.

 Вие събрахте огромен брой подписи за свикване на референдума. Кои бяха най-активните съмишленици и беше ли трудно да ги намериш и мотивираш?

 Не сме карали никого да се включва. Просто хората прегърнаха каузата и я приеха за своя. Това не е “Референдумът на Слави”, както го наричаха жълтите медии. Това е референдумът на стотици хиляди доброволци, на седемстотин хиляди граждани, които участваха в подписката и на 3 милиона и половина българи, които гласуваха.

Всъщност, каква беше най-важната мотивация за вашите съмишленици за да се включат толкова всеотдайно?

Не сме мотивирали никого. Не сме казвали: Елате, подкрепете ни. Но се оказа, че на хората им е писнало. Искат промяна. И в крайна сметка ще я получат, това е вън от съмнение.

Фотограф: Ивелина Чолакова

Гледайки назад, имаше ли друг начин да се използва огромната енергия покрай референдума за да наложите резултатите да бъдат приети от парламента?

Ние действаме според законите. Може да са лоши закони, но са закони. Извървяхме целия път така, както е записано в Конституцията и закона за референдумите. Дадохме Централната избирателна комисия на съд, за това че се опита да направи държавен преврат, като наруши закона и отказа да брои невалидните бюлетини. Но съдът оправда нарушителите на закона. Не сме и очаквали друго решение – знаем как работят българските съдилища. Но бяхме длъжни да опитаме всички средства, предвидени в закона.

Протестите бързо отшумяха. Какво си научил от цялото мероприятие от гледна точка на готовността на хората да довършат мисията до края? Къде по-пътя се разпада ентусиазмът?

Да, на протеста ни пред парламента излязоха малко хора, но това не означава, че онези 3 милиона и половина българи, които гласуваха на референдума, вече са забравили за какво са гласували.

Недоволство има много в обществото. Това е ясно. Водата кипи. И това е ясно на всички, само че още не знаем накъде ще избие цялото това налягане. Въпросът е, какво може да накара всичките Българи още един последен път да повярват в нещо за да излязат на протест и активно да участват в тези промени. Ти какво мислиш по този въпрос?

Мисля, че всяко търпение има граници. Сега обществото изглежда спокойно, но това е привидно спокойствие. Нужен е само някакъв повод, за да избухне гражданското недоволство.

Аз нямам съмнение, че нещата ще се променят. Българите вече свободно пътуват по света, виждат как са уредени обществените взаимоотношения в другите държави, и трупат гняв, че тук не е така.

Много ме зарадва, когато говорихме по-рано и ти ми спомена, че сте пътували из страната за различни каузи и сте имали много разговори със студенти. Каза, че студентът днес е несравним с този преди 15 или 20 години в положителния смисъл. Всички мислим, че образованието в България куца, но явно не е съвсем така. На какво се дължи тази промяна и мислиш ли, че студентите могат да бъдат двигателят на необходимите реформи у нас, като в много други държави по света?

Срещнахме се със студенти от много университети – Пловдив, Благоевград, Русе, Велико Търново. Само в Софийския университет не ни пуснаха, защото ректорът издаде заповед, че в университета не можело да се говори за политика. Това е нонсенс. Къде другаде да се говори за политика, освен в университетите? Но ректорът на СУ е бивш политик, част от тази омразна управляваща върхушка. И вероятно се страхува за поста си. Да е жив и здрав!

Важното е, че видяхме едни будни, активни млади хора, които не се примиряват със ситуацията. Не искат да живеят в корумпирано общество и да търпят некадърни политици.

Поколението на днешните студенти не помни мрачните години на комунизма и в това е огромното им предимство.

Наблюдавахте много политически партии да се сформират през годините. Гледахте и провала на почти толкова партии. Сега и вие влизате в блатото, знаеш, че подводни камъни и крокодили има много. Какво си научил най-вече от грешките на потъващите?

 Партиите се провалят, защото са създадени с единствената цел да крадат. Те гледат на властта като на една голяма касичка, пълна с пари. И искат да се докопат до нея за известно време, защото повечето от тях са бедни и нямат качества да си изкарват хляба по друг начин.

Затова трябва да търсим за политиката успели хора, хора, които разбират властта като средство да служиш на обществото, а не на роднините си.

С колеги от БТВ на снимки на “Сървайвър” в Доминиканската република.

 Има една приказка в твоята детска книжка, в която всички цветя в градината се карат кое е най-красивото. Намират само кусури в другите. Че там има и Холандско лале е едно на ръка, но факт е, че изведнъж всички са доволни и са склонни на консенсус, след като градинарката ги погалва и им казва, че до едно са красиви и еднакво ги обича. Как ще приложим тази мъдрост в българското общество днес? Не ли е това спасението- да намерим в другия хубави и използваеми качества вместо само кусури?

Много се натъжавам, когато ходя по улиците и виждам само мрачни, навъсени хора. Да, на никого не му е лесно, всеки има своите проблеми, но толкова трудно ли е да се опиташ да се усмихваш, да бъдеш любезен, вежлив? Струва ми се, че ако положим малко усилия да бъдем по-добри един към друг, да се гледаме малко по-ведро, животът ни ще стане по-поносим.

 

 

 

Сърнела Воденичарова: В ход е събирането на българите за нещо много голямо и добро

Визията на Сърнела Воденичарова
  • Да изключим телевизорите, за да дадем възможност на ясната си и неподправена мисъл да заработи в наша и обществена полза.
  • Да търсим целево хора, заинтересовани от заздравяването на България.
  • Да се организираме и с много търпение, прощаване, неналагане и целеустременост да вървим към главното – вдигането на България на крака.
  • Да се направи народен запас от пари – лични средства на граждани, с които да плащаме дейностите по разгласяване на начинанието и привличане на поддръжници. Запасът е необходим, защото медийните канали са собственост на тези, които съсипват България – съвестните хора нямат достъп до тях.
  • В рамките на това ново движение на заинтересованите хора да бъде създаден фонд за изкупуване на земя (предимно земеделска) с единствена цел, опазване на българската територия от разпродажба и връщането й в ръцете на хора, които ще я обработват щадящо и с любов. Идеята е на адвокат Диана Зулчева.

Ако след 50 години нашите внуци и правнуци четат учебник по българска история и там пише, че през второто или третото десетилетие на 21 век е имало революция в България, няма да ме учуди, ако в този процес главната роля е играла банда Амазонки, чиято лидерка се е казвала Сърнела Воденичарова.

Тя е известна личност в борбата срещу концесиите, въглищния газ, неурегулираната продажба на земеделски земи на чужденци и олигарси, TTIP, CETA и прочие. Освен това е създателка на Народна Медия.

От първата среща със Сърнела бях впечатлен от красивата женска агресия, която излъчва. Майчинският й инстинкт да брани това, което обича, е почти плашещ. Тя е убедена, че България трябва на всяка цена да запази автентичността си. Това ще бъде трудно, защото глобализацията няма да подмине България толкова лесно. Но вярно е, че трябва да направим сериозна сметка. Mного е възможно, че скоро в цял свят хората няма вече да се впечатляват от нови молове и изобилие от ненужни стоки, а по-скоро от автентичност, чиста земя, чиста вода и чист въздух.

Говорят, че наведена глава сабя не я сече. Запознайте се с една жена, която не само никога няма да наведе главата, но няма и да й мигне окото в защита на децата и отечеството й.

Патрик Смитьойс.

В няколко реда

Сърнела Воденичарова е родена на 30 ноември 1977 г. в Ботевград. Завършва Руската гимназия в Пловдив, а после и магистратура по макроикономика в Пловдивския университет. Работи като репортер, водещ и редактор в БНТ, ББТ и Юниън телевижън. Ресорът й в БНТ е приватизация. В края на 2004-та напуска БНТ, за да се отдаде на частен бизнес.

През 2010 г. за пръв път участва в протести – срещу ГМО. През следващите години продължава да участва в протестите срещу АСТА, шистовия газ.

2013 г. е в ядрото на информационната кампания и акциите за спиране безконтролната продажба на земя на чужденци и олигарси.

От 2014 г. е един от двигателите за разкриване на договорите за 6-те най-големи концесии в България за добив на подземни богатства (злато, сребро, мед и над 40 други ценни метала) – в масираните действия участват над 1300 българи от целия свят. Заведени и спечелени на последна инстанция са над 20 дела срещу правителството. Въпреки съдебните решения и обществения интерес и до днес властта отказва да покаже договорите.

Работи за информиране на обществото и спиране на ТТИП и СЕТА – споразуменията между ЕС и САЩ и ЕС и Канада, които узаконяват господството на корпорациите над народите.

В организацията е и на отпора срещу волфрамовата мина над Велинград, продажбата на шофьорски книжки, промените в Закона за достъп до обществена информация и др.

Участва в инициатива за създаване на нов учебник по древна история на България, съдейства за разкриване на факти около древния български календар, генетиката на българите и произхода им.

Помага на хора в беда, участва в доброволчески дейности, разкрива и разпространява факти и събития, които масовите медии не отразяват.

Обожава семейството си. Със съпруга си Виктор Иванов отглеждат заедно 4 деца и 2 кучета. Питат я често как намира време за всичко общественополезно, което прави. Отговаря: „Не гледам телевизия, а времето за нея влагам в неща, които чувствам важни“.

Каква сила те кара да защитаваш интересите на България толкова всеотдайно? Откъде е енергията?

Когато дойде „демокрацията“, родителите ми от инженери, произвеждащи едни от най-качествените микрочипове в света, бяха превърнати в склададжии със символични заплати. Наложи се цялото семейство да работим по битаци, продавайки касетофончета и други боклуци. Садяхме, отглеждахме и беряхме фъстъци и лавандула, низали сме и тютюн, брали сме хмел – колкото да не мизерстваме. Мама ни водеше всяка неделя след битака на кино и това беше особено хубав момент за деца като нас на по 10-13 години.

Родителите ми не се предадоха, бориха се, правят го със сърце и мисъл и до днес – техният пример е най-силната мотивация.

Моята приятелка Биляна Манчева е другият сериозен вдъхновител. Тя спря ГМО в България, заедно с още няколко майки, увличайки хиляди хора. Разбираш ли, няколко жени с неколкомесечен всеотдаен труд и крайно впрягане на интелект, знания, находчивост, успяват от нулата да създадат обществено менние, гражданска активност и да докарат България до 97% против ГМО! Тогава и Бойко Борисов вече не е можел да откаже, особено след като са му изсипали няколко хиляди картички, направени от детски ръчички с молба да не бъде допускано ГМО в България.  Биляна е участвала и в спирането на „флуорирането“ на питейната вода, а след ГМО е седнала с още двама – Теодора Пиралкова и Тодор Кондев да създадат наредбите за здравословно хранене в училищата.

Ето от такива хора се зареждам.

Мъжът ми Виктор Иванов е третият фактор – с такъв мъж всяка жена може да бъде амазонка!

Част от веруюто ми е, че истината е най-добрата политика в дългосрочен план. Когато обяснявам на децата защо, им разказвам нещо от този род: твой приятел мляска и това те дразни. Ако не му кажеш истината, имаш два избора: или да преодолееш раздразнението си, или да почнеш да трупаш още и още неприязън, която в един момент със сигурност ще разруши приятелството ви. По-добре му кажи дружески как ти действа и ако приятелството ви е здраво, то само ще укрепне, ако ли пък не е е било истинско, ще се срине набързо и ще ти спести много мъки. При всички случаи печелите в дългосрочен план и двамата.

Разбира се, трудно е да кажеш неудобна истина, но само си представи колко хубаво ще бъде после и ще ти дойде куражът. При казването на истината, неудобството е само временно, а добрите плодове береш дълго във времето.

Затова ми е особено приятно да съдействам да излиза колкото може повече истина наяве.

Ако можеш да изброиш 5 най-страшни заплахи за България, кои са според теб. Какви са и защо представляват опасност за България.

Най-голямата заплаха е отказът на хората да участват в контрола на държавното управление. Вследствие на което до властта стигат най-некачествените хора, правят каквото си поискат и резултатът е налице – България днес не е суверенна държава, разграбвана е всячески – земя, вода, злато, природа, хора. Уж го знаем, но какво от това, след като не предприемаме нищо особено.

Затова са възможни безумия като това да оставиш напълно незащитена територията си от разпродажба (нещо, което нито една западна държава не допуска – защити от всякакъв род са в действие, а от нас се иска да отворим напълно територията си).

Изкупуването на земи около изворите е процес, който тече от години. Това означава, че в един момент ние българите няма да имаме свободен достъп до вода.

Източването на подземните ни богатства от частни фирми, пълната липса на контрол върху добива, очевидното съглашателство за това между правителствата и концесионерите – всичко това ощетява българите с по няколко милиарда на година.

ТТИП и СЕТА – споразуменията за „свободна търговия“ между САЩ и ЕС и Канада и ЕС – докарват друга беда. Корпорациите ще могат да участват в правенето на законите на държавите, а ако нещо не им харесва, ще могат да съдят държавите в частни съдилища с подбрани от тях „съдии“. Оставени без обществен натиск, депутатите в България, чинно приемат това положение, въпреки че могат да откажат.

Защото продажни същества управляват България, е възможна и вакханалията в училищата. Децата ни биват превръщани в послушни служители, които знаят езици, но не и историята си, не и как да създават, не и как да мечтаят за друго, освен за кариера.

Но всичко това подлежи на обръщане.

В този ред на мисли каква смяташ, че е редната стратегия за България по тези въпроси.

Всички стратегически ресурси и дейности: земя, вода, подземни богатства, добив и разпределение на енергия, образование, здравеопазване, трябва да бъдат под особения контрол и защита на държавата – как точно, трябва да реши народът и никой друг. Под държава обаче разбирам не шайка разбойници, готови да продадат и майка си, а нещо съвсем друго. Държавата е стабилна, когато съществените решения в нея се взимат от заинтересованите граждани. Защо не от политици или „експерти“? Защото са субективни, а и лесно могат да бъдат повлияни. Народът също се влияе, но не може да бъде купен, поне не лесно.

Много от другите „активни“ в обществото се оплакват, че народът се е заключил вкъщи и че нищо не може да го мотивира да излезе на протест. Какво мислиш ти по този въпрос? И какво би мотивирало хората да вземат по-активна позиция?

На първо място протестът бе превърнат във фарс – инструмент за временно сваляне на правителства най-много, но не и за постигане на промяна по същество. Хабене на твърде много енергия и надежди при нищожен резултат. Последните надежди на хората бяха разбити февруари 2013-а.

Освен това наблюдателните виждат как правителството не зачита решенията на съда – за 4 години над 20 пъти осъдихме предателството да покаже договорите на 6-те най-големи концесии за злато, сребро и мед – концесии, от които България губи безумно много.

Познайте какво направи кабинетът! Не само че не показа договорите, но и завъртя цялата 4-годишна съдебна сага в изходна позиция – пак говори за конфиденциалност. А съдът категорично, 20 пъти заяви, че конфиденциалността, фирмената тайна отпадат, когато е налице надделяващ обществен интерес.

Още много подобни примери има.

Как да вярваш, че по съдебен път можеш да постигнеш справедливост за национална кауза, когато изпълнителната власт не уважава решенията на съда?

Връщам се пак на въпроса ти: значи по съдебен път не става, по пътя на натиска на улицата също – постигаме единствено козметични промени. Сдруженията на родители, учители, работници и т.н. постигат също само козметични промени, независимо дали преговарят с депутати, министри, или протестират от безизходица.

Какво ни остава?

Хората не осъзнават силата си като част от нещо голямо, не вярват.

Представи си ако повярват, че заедно можем всичко, какви чудеса ще сътворим! Защото тази територия тук, наречена България, е изобилна – всичко си има. Дори и 29-годишното крадене не може да намали чувствително благините на тая земя.

Трябва само повечко решителни хора да се съберем и ще вдигнем България на съвсем друго ниво. Необходимо е нормалните, честни хора да си върнем управлението, за да имаме отново държава.

Текат вече такива процеси и в България, и сред българите в чужбина.

И трето, може и да е първо – изключването на телевизора събужда сетивата на човека. Когато не гледаш телевизор, не ти въздействат рекламите, „модерните ценности“ в шоу програмите, насочващите в девета глуха новини и актуални предавания. Имаш възможност да мислиш. Постепенно се възцарява чистата, светла, свободна мисъл. Опасното е, че може да измислиш нещо полезно… Затова добре прецени преди да изгасиш телевизора.

Говоря го това, защото бях в телевизора, знам как действа. Бях икономически репортер в годините на най-върлата приватизация – Костов и Царя. Ресорът ми беше „приватизация“. Помня как безмълвно се задраскваха цели репортажи и те оставяха да се чудиш как да се автоцензурираш, за да ти мине репортажът. Бях на 20 и нещо и ме дразнеше, че ми запушват устата. Но още повече ме тормозеше атмосферата на джунгла в телевизията (БНТ, но и в останалите е не по-малко зле) – ако ти не изядеш, рискуваш да бъдеш изяден.

Ето от такъв източник, от такива хора черпим информация за действителността и преобразуваме собствената си реалност. На какво основание очакваме да е добра и градивна тя тогава?

Друга драма е обединяването на хората. Според теб какъв е проблемът и дали виждаш решение за този проблем. Има ли кауза, или нещо въобще, което може да ги обединява, все пак?

Единствената обединителна кауза на българите е България – благоденстваща, устойчива на политическите ветрове в световен мащаб. Всички останали каузи раздробяват народа и той престава да бъде народ – така е в момента, народ няма, най-много малки групички дейни хора, чоплещи по някоя кауза. Тепърва почваме да градим народ. Отново.

Основният препъникамък за постигането на тая цел е взирането ни един на друг в кусурите. Ако е достатъчно честен, милее и е полезен за народа си, не се е въртял като фурнаджийска лопата от партия в партия, от НПО в НПО – заедно сме. Не ме интересува особено, че го гони тщестлавието или мирише на пот – това са второстепенни и третостепенни неща. Бенковски също е търсел слава, даже и власт, но е свършил гигантска работа. Бих работила и с човек като него, а ако не се траем заради прекомерно его, тогава се съсредоточаваме в различни направления и така два полезни вола ще са впрегнати, вместо един, и работата ще върви двойно по-добре.

Особено важно е какво е правил и прави човекът, за да прецениш дали да му гласуваш доверие. Слушайки патриотично говорене, много хора се полъгват и следват измамници, системни играчи, претендиращи за „народни“ люде.

И това е, защото хората не са свикнали да проверяват. Казват си: „Какво толкова, едва ли интуицията ми греши, виж как хубаво говори, колко честен изглежда, не може да е грешка…“. Тази безкритичност е пагубна.

Напротив – порови за тоя, дето много ти харесва, виж с какви хора е обграден, откъде са парите му, какви са делата му в годините – последователен ли е, променлив ли е, прави ли точно това, което говори, или има разминаване.

Преодолеем ли всеки за себе си тези 2 препятствия, ще станем малка армия от свестни хора, които могат да работят заедно и могат да преобърнат действителността – не от раз, а последователно, с разсъдък.

Преди няколко години създадохте Народна медия, популярен канал във Фейсбук. Откъде идеята, къде сте и как виждаш, че каналът ще се развие?

Знаеш ли колко малко са медиите и репортерите, които изобщо отразяват неплатените протести и акции? Ако пък изобщо отразят, повечето идват рано-рано, докато още не са се събрали хората, снимат групичка от 15-20 души и си отиват, а после коментарът е от сорта на: „20-ина души се събраха днес пред Министерството на земеделието с искане за удължаване мораториума върху продажбата на земя на чужденци“. Иди разбери за какво иде реч. Обикновено липсват интервюта, отсъства задълбочен анализ, няма вникване в целите на тия хора – що са си зарязали рахата и работата и са се изтъпанили пред министерството. И накрая 2,5 граждани наброяват разбралите за какво всъщност се борят тия 200 (не 20) души.

Ако медиите бяха отразили съвестно над 60-те протеста на шепа хора за златото на България пред Министерството на икономиката 2013-а и 2014-а година, възможно беше тая шепа да стане камара, лавина и току-виж да сме помели спокойствието на концесионерите, дето точат народните блага.

Знаеш ли колко медии вдигнаха шум за доклада на Сметната палата, където разследващите казват в подробна разработка съвсем ясно: „Липсва какъвто и да било контрол върху концесионерите в България“? Можеш сам да си отговориш колко.

Ако медиите бяха отразили надлежно безпрецедентните в историята на България 22 спечелени в съда дела за златото на граждани срещу правителството (наричам го „предателство“), можеше да обърнат хода на събитията. Знаеш ли какво направил директорът на новините в Нова (братовчед на един от нас) – дошъл, слушал какво му говорят съмишлениците, дълго и убедено кимал, обещал да изпрати най-добрия си екип, защото осъзнавал колко грандиозен е грабежът на подземни богатства, колко важно е това, което правим. Познай какво стори душицата! Ни репортер, ни камера, ни нищо – потънаха вдън земя. Преразказвам, защото нарочно не отидох на срещата с него – предупредих съмишлениците да не се надяват която и да било голяма медия да отрази каузата. Първо, кокалът е твърде сочен – милиарди годишно. Второ всички големи медии и част от малките са собственост на онези, които или държат кокала – концесиите, или другаруват с концесионерите. Такъв кокал не се пуска заради някаква си справедливост за народа…

С две думи: принудиха ни да направим Народна медия.

Народна, защото всеки може да снима и да праща, но не пикантни моменти от живота на политиците и „звездите“, а същински събития от значение за народа, които телевизорът не обича да показва. Наблягаме на преките предавания без сценарий – там нещата е трудно да се подправят, лъсват много иначе скрити за зрителя моменти.

За да стане пряко предаване от нечий телефон/устройство, човекът трябва да е редактор в страницата Народна медия. Имаме, разбира се, пропускателен режим, който дава достъп на честните, дейни, полезни за България хора. Дори и да не си редактор, можеш да пращаш видео- и аудиоматериали на info@narodna.me.

Ще ти кажа как виждам Народна медия в бъдеще: народната медия не е бизнес, няма и бизнесплан, тя е свободата да разпространяваш неподправената действителност (телевизиите и пресата забравиха що е това). Има обаче една подправка в Народна медия – човеколюбието, всичко се прави през неговата призма. И ако Народна медия се разрасне, това ще означава едно със сигурност – обществото от свободни, дейни, съвестни, човеколюбиви хора се разраства.

Спорихме с теб няколко пъти за това, че на хората им е писнало да виждат как не трябва и как са ни прецакали. Хората искат да видят идеи за „как от тук нататък“. Дай един твой кратък анализ по този въпрос.

Първо: издирваме се упорито и целево свестните хора, намираме се.

Второ: запознаваме се, събираме се и решаваме какво и как да направим.

Всичко друго е до болка познатата борба на парче, която добре окопалите се във властта няма да ни позволят никога да спечелим. Това и аз го осъзнах най-накрая.

Разбираш ли – все повече деца измират, защото „държавата няма пари за лечението им“. Пари за лукс има, но за децата не. Положението е тръгнало на унищожение. И да – знам, чувствам го, че няма да бъдем унищожени, но това ще стане не по чудо, а защото ние ще го подсигурим с общите си действия.

Знам, че си почитател на пряката демокрация. Народът да има по-силни лостове да спират диващините на народните представители. Много хора са за, но има различни виждания как такава директна демокрация може да поработи в България. Според теб какъв ще е най-удачният модел за нас?

Нямам готов отговор, още съм на етап издирване и запознаване с читавите хора. Запознах се с толкова стойностни хора, че знам – България ще я има!

Нека се съберем и когато го направим, съм уверена, че ще родим истинската форма, тази, която ще работи най-добре за нас. Казвам нас, а не народа, защото немалка част от народа обожава да бъде лъгана, омайвана с фалшиви обещания, коментира неспирно, но не желае да действа за промяна към добро. Убедих се в това, след като години работих почти денонощно за общественозначими каузи и отделни хора в беда.

„Нас“ е мислещата, съвестната, дейната, непримиримата, съпричастната част от обществото.

Не желая да живея в общество, движено от стремеж към пари и слава, себеустройване за сметка на останалите, безразличие към другите и общото, временно модерни ценности.

Затова работя по въпроса. И знам, че всеки има какво да даде, стига да реши.

След като си била свидетел на 29 години демокрация и през последните години си била по барикадите, според теб какъв е пътят от блатото, в което в момента се намираме?

Това, което ти си почнал – свързване на полезните за България хора, прощаване на дребните кусури и работа заедно, за да изградим една благоденстваща България. Левски го е казал ясно: „Кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправим и да вървим всички наедно“.

 

Иво Божков: Първата стъпка в реалната борба с краденето на обществен ресурс е Прозрачността.

Визията на Иво Божков
  • Всички общински бази данни и договори да станат достъпни за гражданите онлайн в четима форма.
  • Общинските доклади да станат достъпни онлайн, не само за общинските съветници, но и за гражданите – преди да бъдат гласувани.
  • Архитектурният план „Визия за София“ да бъде обсъден с бизнесмени, архитектурни гилдии и граждани – преди приемането му.

В България все още най-важната обществена информация се пренася в прашасали папки. Мениджмънтът на Дружество “България” не харесват ни надзор, ни наблюдатели. Обичат да вършат делата си в мрак. Европа все пак ги задължава да публикуват информация, засягаща обществения интерес. Правят го, но по възможно най-сложния и най-тромавия начин. А целта е една – обикновеният човек да не може да се ориентира и сам да се откаже от търсенето на каквато и да било.

Достъпът до обществена информация в България е пълен фарс. Сам съм се сблъскал с този факт няколко пъти. Вадят се от 9 кладенеца вода, за да ви убедят, че имат законовото основание да не ви предоставят информацията, която искате, защото засяга заинтересовани лица, фирмени тайни или още по-фрапиращо, че става въпрос за нещо, което касае държавната сигурност.

Иво Божков иска само едно. Всички дела в столичната община да са прозрачни и цялата информация да е достъпна за всеки. Просто да бъде качена на един интернет сайт, на 3 кликвания с мишката разстояние. Трудно ли е? Не. Напротив. Има хиляди готови IT решения за това. Между другото, не само гражданите ще се радват, но какво да кажем за самата държавна администрация? Тя би могла да работи 3 пъти по-ефективно,  ако всичко е качено в нета и достъпно онлайн.

За пореден път излиза, че осигуряването на прозрачност е само и единствено въпрос на желание. Прочетете за Иво Божков. Поредния Дон Кихот в държавата, борещ се за една прозрачност, която никой в управлението на търговското дружество “България” АД не желае.

Патрик Смитьойс

В няколко реда

Иво Божков е роден през 1982 г. в София, но израства в Тунис от 1991 до 1999 г. заради родителите си, които работят като лекари там. На 17 години отива в Канада и завършва СЕЖЕП (средно образование с хуманитарни науки). След това заминава за Париж, където специализира политология в Сианс По – най-доброто френско училище за политически науки там. Завършено е от осем френски президенти, включително и от настоящият президент на Франция – Макрон. От 2015 година е избран за общински съветник в Столичен общински съвет (СОС) и получава 1200 лв. за работа си в 3 комисии и участие в заседанията на СОС.

Какво те накара да се върнеш в България?

Това, което правя в момента…занимавам се с политика

Значи си тук от идеалистични подбуди…

Ами нещата се нагласиха лека-полека. Първоначално исках да стана дипломат. Първо отидох на стаж в българското Министерство на външните работи и видях как функционират нещата там. Като стажант, извън щатна бройка, се очаква някой да те покровителства и да принадлежиш към някоя политическа партия. Тоест назначението ти е политическо и не зависи от капацитета ти.

Коя беше твоята партия?

По принцип е ДСБ – моите виждания са най-близки до техните, въпреки че не обичам елитарни самозванци. В сравнение с други партии, там има повече идеалисти, които не очакват да бъдат назначени някъде и са обединени от кауза, а не от келепир. Обаче и при последното правителство се видя, че и в ДСБ има хора, които само и само за да си останат на поста, загърбват каузата.

Ти сега си година и половина в Столичен общински съвет. Има ли надежда за нашата държава?

Ако не бях оптимист, щях да кажа, че няма надежда. Винаги вярвам, че нещата могат да се променят, въпреки че редовно се сблъсквам с реалностите, които тотално ме обезкуражават.

Има ли инструменти в съществуващата законова рамка да вкараш нещата в релси?

Аз предлагам мерки, които ще гарантират повече прозрачност. Например детските градини се зареждат с храна и затова се подписват договори, които според мен задължително трябва да са публични, за да се знае каква е договорената стойност. Наскоро беше изтекъл благодарение на вътрешен човек един такъв договор, в който се оказа, че килограм банани се взимат на тройна цена спрямо пазарните цени. Консултирам се с адвокати и хора от юридическите среди по този въпрос, за да намерим формален начин да задължим властите това да се случи, но истината е, че всичко това може да стане веднага, стига управляващите да имат тази воля.

Тоест някой прави доста пари за сметка на общината.

Именно. Аз мога да отида в една детска градина, ще взема договора, въпреки че ще е трудно да ми го дадат, но ако имам вътрешен човек, ще се сдобием с документа, ще го покажем, ще стане скандал, но това не значи, че в останалите 20 детски градини няма да е същото. Затова се опитвам да въведа практиката всички взаимоотношения между публични и външни контрактори да се публикуват, тоест това да им е ясно предварително, и да не злоупотребяват.

Има ли шанс това да се прокара като политика?

Да, има, но без управляващите да имат тази воля става ужасно бавно. Например, отне година и половина, за да ги убедим да качват всички доклади на общинския съвет онлайн като облачна услуга, за да са достъпни по всяко време за общинските съветници. За да са видими и за гражданите ще отнеме сигурно два пъти по толкова. През 2015 година ни пращаха по мейл само докладите на комисиите, на които сме членове, а за да се запознаем с доклад от друга комисия трябваше да си ги искаме един по един, беше някакво безумие. Накрая след скандал по време на заседание на съвета, успяхме да ги убедим и стигнахме до настоящото решение.

Разбрах, че ти всъщност си теглил заем от банка, за да може да си рекламираш сам своята изборната кампанията за общински съветник, така ли е?

Да, така е. По този начин запазвам независимостта си.

Колко всъщност струваше тази кампания?

Бях кандидат и през 2014 година за парламентарните избори. Тогава си развих кампанията за прозрачност много по-добре от последната кампания. Тогава ми струваше около 10 хиляди лева, за да направя две инсталации за прозрачност. Едната беше къща построена от прозрачен плексиглас, която символизираше държавата/общината. Седях вътре по време на кампанията и чрез телефона си, излъчвах на живо разговорите ми с хората. Бруталното съвпадение беше, че минаха едни момчета от футболен отбор и откраднаха интернет рутера, с който излъчвах. Имам кражбата записана в моя YouTube канал. Всъщност точно това е, което исках да докажа, че когато има постоянна публичност, можем да хванем крадците лесно и да предотвратим кражбите изобщо да се случват след като всички ще знаят, че веднага ще бъдат хванати.

Обществото може да проследи криминалните престъпления…

Именно. При втората инсталация, построих стая с огледала и по средата имаше урна за гласуване. Когато хората влизаха и слагаха по един приоритет в урната, той се отразяваше в буквален и в преносен смисъл – това беше моето послание към хората. В случай, че бъда избран за народен представител, аз се ангажирах лично да поема отговорността да прокарам тези приоритети и в парламента.

Това са доста иновативни подходи. А защо не успя за парламента?

Имаше пак преференции, но трябваха 2000 преференции, а аз имах само 800.

За местните избори, вече нямах тези финансови ресурси за инсталации, затова се разхождах с брошурите си на различни места в София и отново излъчвах на живо срещите ми с хора и снимах клипчета, в които призовавах да ми се задават въпроси по теми, които смятах за важни. Приоритетите ми бяха: прозрачност в общината, зелена столица, както и архитектурно нов подход за столицата.

Всъщност ти си човекът, който инициира заседанията на Общинския съвет да се предават директно по Facebook, нали? Заседанията не се ли предаваха преди чрез други медии?

Предават се, това не може да се отрече, но материалът е умишлено неизползваем. Така е направено, че да се отбие номерът, като много от нещата вътре са точно така. Те казват: Ама ето, има го. Но то практически е неизползваемо. Аз публикувам тези заседания в моя профил във Facebook и YouTube  в добро качество, за да може да бъде видяно от повече хора и да може да бъде сваляно и изрязвано всяко видео от заседание. Колкото повече лесно достъпна информация има, толкова по-добре. Стремя се да съм очите и ушите на гражданите в общината. Сам трудно можеш да промениш цялата система.

Смяташ ли, че има някаква промяна в начина, по който гражданите участват и начина, по който самите заседания се провеждат?

Има, да. Аз започнах тази инициатива от четвъртото, петото заседание. Интересно беше, когато се обсъждаше наредбата за приема в детските градини за децата. Тя беше обсъждана на няколко заседания на комисията. Когато те заседаваха, аз излъчвах на живо с една малка камера от комисията. Не само от Общинския съвет, а и от комисията. Тогава цялата комисия беше много внимателна, имаше разбирателство. На третата комисия, която беше извънредна, не успях да отида и съответно не излъчих това заседание. Родителите, които ходеха на заседанията ми споделиха после, че председателите са се държали много по-грубо и арогантно с тях, отколкото когато се излъчваше. Тоест моите излъчвания ги дисциплинира по някакъв начин.

Имат в главата си една задна мисъл, която им казва, че те в момента се излъчват на живо и трябва да внимават какво говорят.

И всъщност говорят по начин, по който не биха говорили, ако това не се снимаше. Дори един път когато се гласуваше билетчето за градския транспорт, се изнервиха страшно много, когато разбраха, че съм излъчвал без да съм ги питал. Председателката каза, че разбрала, че сме излъчвали на живо. Гражданите питаха: „Защо, нещо лошо ли има?“, при което тя каза: „Не, не, но трябва да се съобщават тия неща“. Прави са, трябва да се информират, но е пример за отношението.

С този проект всъщност стимулираш гражданите да участват малко повече в политиката, която се провежда в момента. Какво мислиш за гражданската активност в държавата? Имаш такива наблюдения и за чужбина. 

Стимулират се, защото много хора нямат времето да бъдат в сряда в 3 часа след обед в комисия на Общинския съвет. Като го видят излъчено, те слушат, където и да са и могат да вземат позиция или да предприемат нещо ако не са съгласни. Това помага на гражданите. Забелязвам, че има пунктуална гражданска активност за конкретни теми – тоест няма някакво гражданско общество, което цялостно да се вдигне, да се отбранява. Има конкретни казуси, където хората се организират и то все повече. Например сливането на детските градини не беше консултирано с родителите. Те дойдоха на комисия, казаха, че не са съгласни, че не са били известени и сливането се премахна. Друг казус е например този с паветата. Тоест конкретни организации или граждански групи се организират по конкретни казуси и това, което виждам е, че общината се съобразява или ако не се съобразява, я е страх, защото се чувства притисната. Софийският общински съвет просто не иска да се създава напрежение, затова много често отстъпва. Въпрос на осъзнаване е, повече хора да станат граждански активни.

Значи изводът е такъв, че повече гражданска активност и участие в тези процеси може да доведе до промяна.

Категорично. Въпреки че често, когато са в играта много пари, промяната е все още проблемна. Мога да дам един пример. Станах общински съветник и ноември месец влезе доклад за гласуване на 5 милиона лева. Дават се на една от фирмите за почистване на улиците от падналите листа. Това прави по 166 хиляди на ден за почистване на листата в София извън сумата, която тази фирма вече получава за това. Тоест едни 5 милиона бяха дадени след изборите на фирмата за сметопочистване, за които много хора имат съмнение как са похарчени.

Няма кой да брои листата, които са събрани.

Няма как да ги преброиш. Те разбира се са писани като извършен труд, но дали това е така зависи от моралния интегритет на фирмата изпълнител. Аз публикувах това нещо, статусът ми се видя от 40-50 хиляди души и въпреки това нито една от големите медии не отрази случая…

Въпросът е, какво може да направи едно заинтересовано правителство за въвеждането на някакъв закон за повече прозрачност и да приключим с тази корупция?

Има такъв закон, който задължава всички бази данни на всичките общини и институции да са публични. Само че той няма санкционна стойност.

Но може да се добави.

Да, именно. В момента държавата е казала с един законопроект, приет 2016 година, с който се въведоха страшно полезни мерки за прозрачност, за публикуване на тези обществени поръчки, за публикуване на базата данни – само че това е задължение на всички общински, държавни институции. Но няма санкция, няма и краен срок до кога това да се случи и винаги могат да се оправдаят с липса на капацитет или хора, които да го изпълнят. Разбира се, това са само оправдания.

Като гласувахме тази година бюджета, казах, че ще се въздържа, защото от миналата година само 4 общински бази данни бяха направени достъпни за граждани от общо 150. Например, да вземем базите данни на градския транспорт и маршрутите. Ако съпоставиш маршрутите с честотата на транспорта, можеш да  направиш анализ и да предвидиш колко бензин се харчи. Съответно тогава може да предотвратиш злоупотреби и да установиш, ако е имало източване. Когато тази информация е публична, дейността на общината може да бъде контролирана.

Това е публична собственост, защо трябва да се крие? За мен това е скандално и затова няма как да подкрепя укриването на тези бази данни.

Разбира се. А кметът не би ли могъл да се намеси?

Кметът на града може да прави абсолютно всичко: да разкатае всяка една фирма до последната нишка – какви пари има, къде изтичат…. ако го желае обаче.

Значи настоящият кмет не желае да се разкрият тези далавери.

Видимо е, че целта на сегашния кмет е положението да е максимално стабилно и да има подобрение в процесите без да се развалят схемите. А това подобрение – без да развалиш схемите ни  – излиза тройно по-скъпо отколкото реално струва. Пример: една маса за пинг-понг я плащаме между 3500-4500 лева.

Тези железни боклуци по парковете ли? 

Една професионална пинг-понг маса е 1500 лева в интернет. Като попитах защо, включително и в докладите, които гласуваме, за 1 район има 2 маси за общо 9 000 лева, а друг район има 3 маси пак за толкова – тоест една маса струва на едно място 4 500, а на другото – 3 000. Отговорът беше, че масата е от камък, а постаментът бил на различна цена в зависимост от мястото. Това е дребнав пример, но илюстрира как цените се надуват поне двойно.

Сега, например съм решил да следя следното:  платихме на един район засаждането на дръвчета. Те трябва да са високи ориентировъчно 2.50 метра по 120 лева всяко. Проверих в Интернет и наистина за тази височина цените са такива. Обаче дали тези, които ние ще засадим там ще са 2.50м високи? Защото, ако са например 1.50, тогава цената е наполовина. Ако ти посадиш например дръвчета от 50-60 лева, а ги фактурираш на 120, разликата я прибира някой.

Да, някой трябва да отиде да мери дръвчетата в парка.

Аз съм запазил този доклад и ще ми бъде интересно да отида да проверя тези дървета в Кремиковци като реализират проекта.

Този проблем с обществените поръчки, които се дават на ‚свои‘ хора също трябва да бъде решен…, но как?

Тези конкурси трябва да станат публични, като се започне от изписването на конкурсните параметри на дадена обществена поръчка, та се стигне до самия процес до избор на изпълнителна фирма. Тоест трябва да има възможност за включване на повече заинтересовани страни. Да не можеш да се оправдаеш с това, че е имало само 3 оферти. Мен например ме назначиха в едно жури за обществена поръчка за над 1 милион за дигитализация на библиотеките. Не знам къде и как е било обявено, но имаше само две фирми, които бяха подали оферти за участие. Едната фирма беше видимо нежелана – с опит да бъде отстранена още преди да са отворени пликовете. След като ги отворихме и трябваше да се запознаем с документацията получих e-mail, че на заседание на журито е установено, че пак същата фирма не съответства на критериите по еди кой си параметър и затова е отстранена. Така остава само една фирма, която автоматично печели. Подписах протокола със забележка, че това решение е взето без мое присъствие. Съответно ощетената страна можеше да се позове на тази забележка в журито, за да обжалва. Резултатът беше, че повече не са ме викали в комисия за обществени поръчки.

Ти си се самоелиминирал, не си им удобен.

Да, защото на тях им трябват хора, които си траят. Подписваш това, което ти се дава, не правиш много вълнички и нямаш проблеми.

Тогава, можеш до края на живота си да останеш общински съветник.

Ами да.. превръщаш се в това, което народът мъдро е нарекъл “хрантутник”

Но ти определено не избираш този път.

Не. Аз съм в Общинския съвет благодарение на това, че разкривам укриваната информация. Благодарение на това, че когато съм несъгласен с нещо, го изразявам публично. Ако сега спра да говоря открито, означава, че ще измамя гласоподавателите, които са гласували за мен именно поради тази причина.

Значи ти вече си на половината на мандата си в общинския съвет, остават ти още 2 години. В кои комисии участваш до момента?

Три комисии – архитектура и градоустройство, култура и образование и европейски програми и международно сътрудничество. Това са ми трите интереса, трите дирекции, в които мисля, че мога с нещо да допринеса.

Целта ми е да остана максимално дълго, за да съм максимално полезен. Искам да решавам проблемите на местно ниво.

Има ли неща, които изискват належащи промени от тези комисии?

За мен най-спешната промяна е веднага всички обществени бази данни да бъдат достъпни он-лайн в четима форма. Това е абсолютно задължително да се случи веднага. Всичко, което се случва сега, трябва да бъде публично, онлайн. Това улеснява и процесите в общината, защото в момента, за да изисква едно звено информация от друго звено, то трябва да напише кореспонденция, да се чака отговор, вместо да отиде на един сайт и да я получи мигновено. Пести се време, ресурс, пари и в крайна сметка всички биха били доволни, освен тези, които са свикнали да държат информацията и да зависи от тях на кого ще я дадат, което пак е недопустимо. Това според мен е най-спешното, защото то дисциплинира.

Другото е публикуването на тези доклади, които са за общинските съветници и за гражданите – тоест аз като отида на комисия, да знам, че съм прочел този доклад но да знам, че заинтересовани граждани също са го прочели и могат да ми споделят неща, които аз не съм видял. Защото аз не твърдя, че съм всемогъщ и че мога да видя всяка една нередност – колкото повече очи гледат един текст, толкова по-добре. Всъщност тези доклади трябва да са достъпни за общността.

В сферата на архитектурата, е желателно тази „Визия за София“, да бъде обсъдена също с бизнесмени, архитектурни гилдии, граждани и общината. За мен не може само общината да решава, трябва да се търси винаги взаимоотношение, защото живеем в едно общество и го градим заедно.

Бюджетът всъщност на общината откъде идва? От държавната каса, данъците на хората или от европейски пари?

Огромна част от бюджета идва от преразпределение на държавни средства и европейски проекти и фондове.

Разбирам, в този контекст, притеснено ли ти е, че 2020 спират европейските пари и това може да доведе до обедняване на Софийската община. 

Няма да обеднее, но ще разпределя по-малко ресурс.

Тоест трябва ли до 2020 да сме направили някакви сериозни реформи в определени области, например градоустройството или…

Да. Защото моето усещане е, че с тези средствата, които Софийска община взима от ЕС, имаме възможност да изграждаме поне още толкова – тоест два пъти повече като инфраструктура, ако се използват по-оптимално. Според мен има разминаване между реалната стойност на нещата и това, което се фактурира. Конкретните примери, които ви дадох може и да не са показателни за цялата картина, но съм убеден, че може да се изисква повече с наличните пари.

Каква е политиката на общината по отношение на благоустройството на София или райони които изостават, например Люлин. Отраснала съм там и това беше прекрасен квартал. Идвам след 20 години в България и всички ми говорят, че Люлин е станало гетото на София. Софийска община би могла да води по-интензивна политика, за да се благоустрои този район, нали? 

В момента под ръководството на новия главен архитект и сътрудничеството на Ян Гейл се развива  „Визия за София“ – проект за благоустройство на София през идващите 20-30 години,  който най-късно до 2 години трябва да започне да се реализира.

Моето притеснение е, че след 2-3 години ще свършат европейските пари и няма да могат да изпълнят този грандиозен проект! Да не се окаже след това, че няма финанси да се изпълни?

А сега като има финанси? Обновяват се обществени пространства без да се следва модерната философия на зелено и човешко градско развитие – градът е подчинен на колата вместо да е подчинен на пешеходеца и на велосипедиста. Всичко зависи от това дали има ясна визия и политическа воля. Начини винаги има да се реализира една цел. Ако няма кошница с европейски пари има частната инвестиция.

Такъв пример за публично-частно партньорство мога да дам с банята в Банкя. Наскоро беше гласуван проект да се даде терен за изграждането на луксозен хотел в близост до банята, като инвеститорът може да ползва минералната баня за 10 години. В замяна, концесионерът плаща за реставрацията на банята. Това е добър, компромисен вариант, в който се запазва наличната публична собственост и се развива.

Много хора са станали апатични и са вдигнали ръце от политиката, а при теб е сякаш обратното, не те обезкуражава настоящата ситуация. Какво те кара да вървиш напред?

Отчаяният ми оптимизъм, че все пак има критична маса от честни хора, които искат да живеят по-добре без да крадат. Опитвам се със собствения ми пример да им покажа, че можеш да се внедриш в системата без да се съобразяваш с нейните порочни правила, и дори я променяш. Вярно отне ми 10 години да стана общински съветник без да имам партийни позиции, но все пак успях. Колкото повече честни хора повярват в себе си и знаят, че с упорство и постоянство може да бъде постигната всяка една трудна цел, толкова повече процесът на положителна промяна ще се забърза!

Ако си гражданин на София, по какъв начин би могъл да следиш процесите, да влияеш на общинските решения?

Когато има тема, която вълнува гражданите, те могат да вземат отношение и да се изразяват максимално чуваемо.

Как? Чрез медии, Facebook?

Да. Забелязал съм, че когато има някакъв проблем, който засегне някой човек и той го прави публично достояние чрез социалните мрежи, нещата се променят. Например автобусите на летище София, където издевателстват над чужденците, които не могат да си купят билетче за автобуса и ги глобяват с 40 лева. След един Facebook пост, беше поставена кабинка за продажба на билети и съответно беше спомогнато чужденците да ползват адекватно градския транспорт. Когато един проблем стигне до повече хора, той се решава.

Има ли някаква официална процедура за подаване на оплакване?

Има он-лайн форма, която действа. Може също така да се пише до съответната дирекцията, или да се посети конкретна комисия. Например, за градоустройствени или транспортни проблеми, гражданите отиват в комисията по транспорта. Всеки гражданин може да присъства на заседание на комисия и в точка „Разни“  да изкаже мнение, да сподели опасение, да разкаже проблем и да го направи достояние на комисията, която да се ангажира и да намери решение. Когато касае важен проблем, има възможност гражданите да влияят директно.

Ние вечно сме недоволни, знаем, че половината пари се крадат, но тук не е Швейцария, парите са кът.

Присъствал съм на заседание на Общински съвет в Швейцария, където всички жители на града са общински съветници. Събират се няколко пъти в годината, а на заседанието, на което присъствах си гласуваха увеличение на данъците, за да могат да финансират оправяне на една от улиците за следващата година.

В България няма в момента, вие не сте равностойни.

Естествено, но би могло и в България да се въведе тази възможност. В крайна сметка общинските съветници са просто една форма на делегиране на отговорност, която просто е по-работеща за големи мащаби.

Повече за прозрачното гласуване може да намерете в Блогът на живо на Иво Божков.