Мариана Христова: С огромна бързина да поставим новите фундаменти на една България, която иска да оцелее

Визията на Мариана Христова

  • Изготвяне на дългосрочна програма 2050 – Моята България, базирана на реалните наличности на хора, експертен потенциал, материална база.
  • Създаване на мрежа от граждански организации и структури – надпартийни, експертни, които съзнателно да контролират всички държавни функции.
  • Обучение и възпитание на хората и на децата:  да обичат България, да познават традициите и да ги съхраняват, да се научат да живеят по правилата на природата, да я пазят, да се хранят природосъобразно, да рециклират, а не да ровят, секат и унищожават.

Бойко се обяви за най-зеления премиер в Европа, като заяви, колко са му мили кокичетата. Ненчо Димов пък призна, че е длъжен да изпълнява поръчки от „стопаните си“, а Цеко Минев скоро ще пусне промоционални депозити, за да има откъде да събере пари за финансиране на „пиринските мечти“. Десетки хиляди протестират из цялата страна, но керванът си върви…

На управляващите този спектакъл им е удобен. Както и джендърската суматоха, около това, че скоро първите полово неопределени ще могат да осиновят деца или необходимостта да има 3 тоалетни в заведенията.

Докато ги има такива шумотевици в държавата, другите кервани спокойно си вървят в мрака. Медиите не говорят за тях. Фейсбук и той мълчи. РИОСВ-Варна скоро даде разрешение на MOBIL да дупчат за нефт в Черно море, БЕЗ да има нужда от ОВОС ??!!??! В Добруджа върви жестока битка против шистовия газ, ГМО-то отдавна е на българската трапеза, а Юнкер лично дойде в София да целуне Борисов и да се увери, че България ще бъде една от първите подписала CETA – търговското споразумение между ЕС и Канада.

Но народът се чуди… Нали трябва да има бизнес най-накрая? И трябва да си топлят къщите с нещо. Не могат тези „зелени откачалки“ все да ни връщат в каменната ера. И защо да няма СЕТА? TTIP – споразумението между ЕС и САЩ е лошо и няма да го има така или иначе, нали?

Да, обаче американска компания става канадска за нула време – само с едно преместване на адресната регистрация от Ню Йорк в Монреал. Лаем наляво, керванът минава отдясно.

А за газта. В Добруджа, в подземните пластове се намират едни от най-големите резервоари със свръх-качествена питейна вода в света. Скоро може и да не ни е студено, но ще бъдем жадни. В този материален свят, необходимо е да знаем, че водата в Добруджа е в пъти по-ценна от газта, която поредният чужд концесионер, докато я изпомва, ще отрови водата и остави населението в североизточна България без питейна вода. Трагедията в Хасково ще ни се стори като детска игра…

И така. За радост има хора, които не лаят – направо спират цели кервани. Сами, но ги спират – да не повярваш. Мариана е една от тях. Запознайте се.

Патрик Смитьойс.

В няколко реда

Мариана Христова е родена в София. Завършила специалност „Изчислителна техника” в Техническия университет в София. Като второ висше има магистратура по изменение на климата и управление на водите в Софийския Университет. Понастоящем студент 3-ти курс по Право в НБУ.

Мариана е активен участник и сред основните организатори на каузите срещу ГМО, срещу фракинга за добив на шистов газ, за хранителен суверенитет, срещу TTIP и СЕТА. Председател на Инициативния комитет на Гражданската инициатива „За забрана на проучването и добива на шистов газ в България по метода на хидравлично разбиване“.

Омъжена, с две дъщери.

От април месец започнахме разговора с теб, през август правихме снимки и после ни вест ни кост от теб. Имаш много ангажименти. Кажи, с какво се занимаваш? Аз не мога да му хвана края.

Още първия път, когато се видяхме и ме попита как избирам каузите за които се боря, ти споделих какви са моите приоритети. Пет неща, колкото са пръстите ни на едната ръка – простички и ясни.

1) въздух;

2) вода;

3) земя – в смисъл на територия, природа и това, което ни храни;

4) храна – в смисъла на чиста храна, местни сортове и породи;

5) децата ни.

Всеки път, когато някое от тях е застрашено, ще можеш да ме видиш в редиците на хората, излезли да го защитават.

Мариана Христова, като организатор на протеста с искания да си подаде оставката здравния министър Петър Москов, заради въвеждането на пръстов отпечатък в лечебните заведения и проблемите с вноса на турските ваксини. Юли, 2016г. Снимка: Георги Стоев

Последно се борихме да опазим въздуха, водата и земята на Добруджа от поредната добивна компания. Докато се борихме с нея, цъфна още една. Сега гори Пирин. На главата ни се стовари Истанбулската Конвенция… Каузи да искаш в нашата държава.

Знаеш, че е много трудно да събереш хора от различни каузи в България, даже когато са сходни. Последното, което разбирам е, че Пирин е сороска кауза, пък тези от шистовия газ са някаква руска история. Падна ми шапката от такава идиотщина. Моля, обясни.

Стари ченгесарски похвати за разделяне на хората, с цел превземане – всеки път, когато една кауза набере скорост, се намира: първо, някой готов да я яхне и второ, някой, който да измисли опорките, с които да отблъсне хората.

На нас са ни пращали на протестите добре известни платени муцуни, които просто успяват да се покажат пред медиите точно на протеста, създавайки илюзия, че са част от нас и после: иди доказвай, че нямаш сестра!

Легендите за рублите, които още чакаме за каузата срещу шистовия газ, изгоряха в битката срещу руската компания в Добруджа, но това кой ти го гледа? Когато не можаха да измислят логично обяснение, чух вариант, че замисълът на Путин бил да дойде тук, да омаже природата и така да отврати хората от технологията фракинг, за да прецака американците.

Истината е, че просто добивните компании нямат нито цвят, нито държава – те идват тук с една-едничка цел: да спечелят много пари и да дадат колкото може по-малко за екология, защото тя е скъпото в техните дейности. Българските регулации са базирани на технологии, които са били в употреба през 1956г.

Пирин – по същият начин. Факт е, че някакви политически партии и НПО формирования се опитват да яхнат протеста и да извлекат дивиденти от него, но е факт и че не успяват. Хората наистина се интересуват от опазването на Националния парк Пирин и дано не се стигне до отклоняване на вниманието в друга посока, защото планината ще падне в жертва.

Откъде е тази енергия да водиш постоянни битки за еко каузи срещу държавата. Откъде намираш време да си в час по всички наболели теми в държавата? Или си луда, или си финансово независима.

Хората бъркат понятията свобода и независимост, може би защото ги гледат като клише. Независимостта е относително понятие – може да си независим от някого, от нещо, но не може да си абсолютно независим – най-малкото всеки от нас зависи от въздуха, който диша, от водата, от храната, от природата, от семейството си…

Относително независими са хората, които успяват да накарат зависимостите да работят за тях – ако съдбата ти поднесе лимони, да умееш да си направиш с тях лимонада. Ако правителството ти е корумпирано и обслужва чужди интереси, да го накараш да обслужва нашите или да се маха.

Аз мога да преценя кога нещо е толкова гадно, с дългосрочно въздействие и ме засяга – и мен и моето семейство, кога засяга моята свобода и независимост. Това не е нещо, което можеш да купиш с пари – познавам богати хора, които са всичко друго, но не и свободни.

Хората не са свикнали да гледат нещата в развитие за вбъдеще.

Чувам някой да казва: Абе какво ти пука за Добруджа, нито имаш там имоти, нито живееш там. Ами пука ми, защото ако се допусне да се съсипе водата и земята на Добруджа, това ще удари не само там – едно, че икономически ще съсипе житницата на България, а това ще е пагубно за и без това рухналата ни икономика,  второ, че ще пострада северното ни Черноморие, трето всичкият този народ къде ще отиде? Ами в София. А способна ли е София да изхрани толкова хора? Тя и сега не успява да се справи. Значи, касае ли ме? Ами касае ме и без да имам имот в Добруджа. Ако за нещо знам как може да стане, просто ще отида и ще разкажа на хората там своя опит. Това е.

Никой не може да свърши работата на хората там на място, но може само благодарение на опит да се направи икономия на човешки труд, време и усилия, а те са безценни, защото всеки доброволно е заделил от времето за семейството си, за да защити общото, а и своето, което е част от него.

В Интернет има всякакви, които философстват за предимствата и негативите на шистовия газ, но рядко някой е разбрал цялата истина, според мен. Моля, обясни народно какъв е проблемът с добива на шистов газ именно в Добруджа.

Като цяло говорим за един икономически балон в световен мащаб на един високорисков и мръсен бизнес. При него не е въпрос дали, а кога ще настъпи замърсяването и колко големи ще са пораженията. Няма как нещо, което е 10 пъти по-скъпо като технология от конвенционалната, да вади продукт, който да е 10 пъти по-евтин от добития с по-евтиния метод.

Просто тук цените са спекулативни и са функция на често сменящите се шефове на големи добивни компании и алчните борсови “спецове”, които инвестират точно в тях, докато накрая последният нагълта вода.

А за да е жив балонът, той се мести в държави, които нямат или имат лоша екологична регулация, защото екологичните мерки са най-скъпото нещо при тези дейности. Европа, понеже не познаваше технологията (защото освен всичко друго и геоложки не разполага с условия да има такива търговски залежи) беше изключително подходяща за такова нашествие – алчни балъци, които не знаят последиците от работата на компаниите зад океана.

Е, ние просто имахме късмета да разберем от хората, които бяха пряко потърпевши от тези дейности за пораженията оттатък и извадихме информацията на светло тук. Това е гражданска кампания още от 2011 година, така че трудно ще успея да събера всички поражения, за които изчетохме в продължение на толкова години – и върху водата, и върху въздуха, земята, човешкото здраве, биологичното разнообразие, инфраструктурата, местната икономика…

В Добруджа всички знаят колко е скъпа водата – това е защото се вади с помпи изпод земята. Там имаме най-големият вододаен хоризонт в Европа – МалмВаланж – който е 13 033 кв.км. вода под земята от българска страна и още около 7000 кв.км. в румънска страна. Там, точно през този хоризонт трябва да минават сондажите и няма никакъв шанс те да ползват конвенционални методи за добив на газ, понеже там такъв газ просто няма и освен всичко друго ще се налага да черпят големи количества вода пак от там. Пак там ще съхраняват и отработената отровна вода. Безумие е да се подлага на толкова висок риск целият регион и хората, които имат бизнес там, само за да дойде поредната добивна компания, да омаже и да си плюе на петите, понеже дори няма какво да ѝ се вземе.

У нас понеже липсват регулации, дори елементарни дейности са високо рискови, а какво остава за другите.

Крачка встрани. Ти си инженер по изчислителна техника, трудна дума за холандец (усмихва се). Мислиш точно и аналитично. При теб няма повърхностни неща. Занимаваш се с въпроси свързани с енергетиката и околната среда. Как мислиш ти, че България трябва да организира своите потребности, свързани с производството на ел. енергия, как да отопляваме къщите си и откъде да черпим водата в бъдеще. В световен план тези въпроси стават все по-актуални. Как да намерим най-оптималния баланс за България с даденостите, които имаме.

Мечтаех си да се занимавам със зелена енергия в началото, но мечтаех за децентрализация, за това всеки да има фотоволтаик на покрива, върху обществените сгради, стотиците блокове, върху публичните спирки, над ЖП линиите, над паркингите … у нас, както винаги се намериха хора, които забиха фотоволтаичните паркове върху плодородната земя, перките в екологичните зони, реките пресъхнаха от наблъсканите един до друг ВЕЦ-ове – всичката ни работа уж започва с чудесни намерения, а после катастрофира с ужасни резултати – в крайна сметка, ето ни черен ПР на зелената енергия, а тя е бъдещето, кой каквото ще да разправя. Но като чуя субсидия и дотация и ми настръхва косата – изкривяването на един пазар никога не води до нищо добро.

Спасението ни е в баланса на системите, но за целта трябва да има цялостна държавна политика, да се инвестира точно в начините за управление и компенсиране на енергията, а не в износ, аутсорсинг и далавери.

Има гореща необходимост да се осветят всички кражби в енергетиката, защото в момента сме като каца без дъно и с дупки по стените – наливат се едни пари, които всички даваме, за да продължават да изтичат в едни и същи джобове, докато обезкръвяваме собствената си енергетика – това е бомба, която скоро ще ни гръмне в лицето. Енергетиката не е инструмент за социални дейности, тя трябва да е балансирана система, която да изпълнява точно специфичните за нея функции.

А Белене? Защо против? Или защо за? Питам, защото и за теб викат, че си руски агент.

“Руският агент” явно не е добре платен (усмихва се). Огромният недостатък на ядрената енергия е, че ниската ѝ цена е пълна илюзия. Защото най-скъпото нещо е съхраняването на отработеното ядрено гориво до края на света, а понеже това е твърде много време и не може да се пресметне и за това фирмите просто не го слагат в цената.

Продават, прибират си в джоба големите пачки, а после оставят на нас да се оправяме с радиоактивните отпадъци. Евтината ядрена енергия е мит, който много скоро ще се наложи да развенчаваме – в момента, в който започнат да ни връщат от Русия отработеното и остъклено високоактивно ядрено гориво и ще започне страшен рев, защото никой няма да иска на своята територия ядрено гробище. Тогава някои хора ще проумеят цената на атомната енергетика.

На Запад има сигнали, че нео-либералистическият модел започва леко да се клати. Енергийни дружества се връщат към държавата, много частни ЖП компании не се справят, за водата да не говорим…

Примери има достатъчно. Тепърва обаче налагаме този модел в България. Защо не се учим от грешките, които колегите по-нагоре в Евросъюза са направили? Според теб, кой е правилният компромис между частния бизнес/интерес и държавното урегулиране.

За мен има едни естествени монополи, без които държавата просто не е държава.

Приватизация до дупка е изключително погрешен модел и държави с дългогодишен опит в развитие на свободния си пазар, каквато е една Германия или Франция например, го осъзнаха и започнаха да връщат под държавната шапка енергетиката, водата, железницата, комуникациите…

Естествено е, че ще има съвместни дейности, че могат да се ползват компании, които да извършват някакви дейности, но смятам, че собствеността категорично трябва да остане държавна.

Държавата не е лош стопанин, политиците, които я представляват са отишли там заради далаверите, заобиколили са се с роднини и превърнаха и държавните предприятия, и държавната администрация в центробежна система за всякакви квалифицирани кадри – просто кой професионалист ще устиска години наред да работи под разпоредбите на поредната властническа калинка?

Имахте голям пробив с наложената забраната на ГМО в България. И ти си била една от водещите в тази битка. До къде сме стигнали? Наистина ли няма ГМО в България? Чух, че отново се опитват да влязат през задната врата.

Ако някой някога ти каже, че на този свят има приключила кауза, да знаеш, че не е вярно. Те никога не се отказват – оттеглят се, прегрупират се, сменят тактиката, сменят името на фирмата, името на продукта…

И с ГМО е същото – някой непрестанно трябва да бди. Напоследък все пак интересът към него намаля, защото няма пазар, а и  България не е подходяща да развива такова производство, напротив – ние имаме чудесни наши сортове,

почти 90% от зърното ни се изнася за САЩ и се правят по 5 проверки на всяка реколта, да не би да е ГМО. Американците все пак искат да хапват и чиста храна.

Дискусионен форум „Рисковете за българската индустрия от ТПТИ“. София, юни 2015г. Снимка: А-спекто

Ние имаме чудесен закон, но както навсякъде и тук контролът е слаб. Не бих се ангажирала с твърдение, че у нас ГМО няма, въпреки глобата от 1 милион лева, ако някой бъде заловен да го сади. Но когато сме имали сигнал за съмнение и сме проверявали, ГМО не е имало. Не мога да кажа същото нито за фуражите, нито за нашата чиния – това са други закони, в които забрана няма, има задължения за етикетиране. Така че, четете внимателно етикета!

Онзи ден говорих с един приятел и той ми показа документ от миналия месец, доказващ как директорът на РИОСВ Варна е решил, че френската фирма ТОТАЛ може да дупчи за нефт и газ в нашата част на Черно море БЕЗ да има нужда от оценка на въздействие на околната среда. Как е възможно това?

У нас  всичко е възможно, а процедурата по ОВОС я направиха компрометирана и смешна. Някакви фирми се занимават с това да пишат поръчкови доклади за ОВОС, едни и същи лица се пишат хидролог, хидро-геолог и геолог и това минава – е няма такъв пенкилер, това са 3 различни специалности!

Нагледала съм се на всякакъв натиск върху местните хора, когато не искат някое инвестиционно намерение – то е изнудване през магазините за хранителни стоки, които им дават вересията, то е заплахи, преследване на роднини, тормоз … Превърнали сме се във феодална държава, за съжаление.

И отново контролът ни е проблем – или го няма, или е неквалифициран, или е купен…

Засега единствено местните референдуми работят срещу самозабравили се инвеститори, но в морето? Кой ще го брани и как ще се контролира – умът ми не го побира! Най-страшното е, че у нас регулации няма, а ако ги има, няма кой да следи дали се спазват и дори не се знае как!

Друга твоя кауза, TTIP и СETA. Защо именно в България ще ядем дървото, ако подпишем тези 2 договора?

Не е само България, но като държава с една от най-слабите икономики в Европа е естествено да го отнесем.

Под прикритието на “свободен пазар” тук ни се пробутват чуждо законодателство и чужди стандарти.

Няма такова чудо като взаимно признаване на стандарти – това не е в една каца да ги сипеш и да ги разбъркаш.

Монсанто – транснационална компания със седалище в САЩ. Световен лидер в производството и продажбите на ГМО семена.

Просто тук ще влязат по-евтини и по-лошокачествени продукти, които са произведени в САЩ или Канада при по-ниски изисквания и на съответните по-ниски цени.

Има ли нужда да казвам какво се случва с българските производители, когато тук влезе стока на по-ниска цена, благодарение на европейските субсидии дори? Да обяснявам ли как съсипахме зеленчукопроизводството и овощарството? А сега тук ще ни удари вторичният внос – след като са докарали големите количества в Германия, например, и после залеят едвам мъждукащия ни български пазар.

Между другото, когато за първи път ми повдигна въпроса за TTIP и СЕТА, цяла нощ съм чел за тях. Най-интересното за мен беше, че реално никой не знае какво пише в тези договори. Била забранена информация, да му се не види.

Под натиск излязоха текстовете, но вече не можеше да се правят промени в тях. А тези договори касаят всичко – цялото ни битие, те бъркат навсякъде и имат приоритет над локалното законодателство. Трябва да се ограничи тази порочна практика на яхане на локалното законодателство, чрез външни договори, споразумения, конвенции, които са с приоритет и после трябва да изменяме нашето законодателство, за да не им противоречи!

Това е един инструмент, върху които ние после не можем да влияем, защото сме твърде малки. Намесите, които се правят, обикновено са водени от чисто политически лозунги и почти никога целта не е рекламираната!

Наша е отговорността да опазваме собствените си интереси – ако има нужда от промяна в законодателството – можем да си я направим и сами, нямаме нужда от външна намеса и от една отворена врата за нея, която често дори не можем да затръшнем, защото удоволствието да го направим е доста скъпо.

Имало една стаичка в Брюксел където ЕВЕНТУАЛНО, ако имаш достатъчно “clearance” можеш за 5 минути да видиш някой друг документ, но преснимането е СТРОГО забранено. После целият европарламент ще гласува за нещо, без да знаят какво е. Това не ли е противоконституционно (отново сложна дума за чужденец)

Те вече го направиха, приеха го с предварително изпълнение, като единствено отложиха арбитражните съдилища. Текстовете вече пълзят по държавите за ратифициране.

Противоконституционно е разбира се, но ние с подписа си им гарантираме, че ако трябва, ще променим и конституцията.

Под натиск излязоха текстовете, но вече не можеше да се правят промени в тях. А тези договори касаят всичко – цялото ни битие, те бъркат навсякъде и имат приоритет над локалното законодателство. Трябва да се ограничи тази порочна практика на яхане на локалното законодателство, чрез външни договори, споразумения, конвенции, които са с приоритет и после трябва да изменяме нашето законодателство, за да не им противоречи!

Това е един инструмент, върху които ние после не можем да влияем, защото сме твърде малки. Намесите, които се правят, обикновено са водени от чисто политически лозунги и почти никога целта не е рекламираната!

Наша е отговорността да опазваме собствените си интереси – ако има нужда от промяна в законодателството – можем да си я направим и сами, нямаме нужда от външна намеса и от една отворена врата за нея, която често дори не можем да затръшнем, защото удоволствието да го направим е доста скъпо.

Имало една стаичка в Брюксел където ЕВЕНТУАЛНО, ако имаш достатъчно “clearance” можеш за 5 минути да видиш някой друг документ, но преснимането е СТРОГО забранено. После целият европарламент ще гласува за нещо, без да знаят какво е. Това не ли е противоконституционно (отново сложна дума за чужденец)

Те вече го направиха, приеха го с предварително изпълнение, като единствено отложиха арбитражните съдилища. Текстовете вече пълзят по държавите за ратифициране.

Противоконституционно е разбира се, но ние с подписа си им гарантираме, че ако трябва, ще променим и конституцията.

Хайде хора, ние законодателство имаме, при това абсолютно недискриминационно, на нас правоприлагането и правосъдието ни куцат, но там и 100 конвенции няма да помогнат.

След като си била свидетел на 30 години демокрация и през последните години си била една от първите по барикадите за честно и справедливо управление, според теб какъв е пътят на България да излезе най-накрая от това блато?

Единственият път за нас е обикновените хора, сами да се хванем и да си оправим държавата. Да не разчитаме на партии и на чуждестранни спасители, без значение дали са от Изток, Запад или от ЕС!

Няма на този свят някой, на когото да му пука за българските интереси, освен на самите българи. Може в даден момент интересите ни да съвпадат с нечии чужди, но това винаги е до време. Политическата ни върхушка пък години наред доказва, че единственото, което умее добре, е слугинаж, клиентелизъм, далавери и кражби. Добрите специалисти, дори да ги е имало там, отдавна са се оттеглили отчаяни и обезверени.

Едни от най-тежките бичове са ниската раждаемост, изтичането на мозъци, лошото образование, липсата на нормално здравеопазване, убитата икономика, липсата на малък и среден бизнес, високата битова престъпност, неработещата държавна машина …

Ако управниците ни можеха, до сега щяха да са ги оправили, очевидно не могат, значи не ни остава друго, освен да си плюем на ръцете и да си оправим нещата сами.

Лилия Костова: Вярвам в силата на „Кубратовия сноп“

  • Достъпно здравеопазване с акцент върху превенцията.
  • Образование, съчетано с възпитанието за здравословно хранене и здравословен начин на живот.
  • Градско и архитектурно развитие, при което обликът от миналото се уважава и поддържа. Внимание върху запазване на зелените площи.
  • Монтиране на слънчеви панели на покривите и изграждане на малки централи за биогаз от отпадъци. Намаляване на отпадъците чрез максимално повторно използване.
  • Развитие на велосипедната мрежа в страната, като насърчаване на велосипедния туризъм и възможност за алтернативно придвижване в градски условия.
  • Развитие  на селските райони (и връщане на младите хора в тях), с акцент върху производството на плодове и зеленчуци.
  • Развитие на националните ни медии в посока защита на обществения интерес.

Гледайки телевизия днес, човек трудно може да повярва, че през последните 30 години имало и читави хора, които са влезли в политиката. Все хора, които са искали да променят България – за тях и техните близки. Почти всички са се отказали обаче, отчаяни и огорчени от машината, която не позволява чист човек да оцелее в политиката.

Често се чудя, дали тези, които са показали, че са готови да инвестират личното време, опита си и енергията на обществото, биха са ангажирали още един път? Примерно, когато усетят, че вече не са сами срещу вълците. Биха ли се включили пак, когато съмишлениците са много и имат доверие един на друг?

Лилия е един от тези хора – от читавите. Тя е човек на консенсуса и разума. Понякога спорим с нея, защото вярва, че Доброто ще дойде, когато сме готови за него. Аз пък смятам, че няма лошо в това, малко да му помогнем и да изкореним плевелите по-сериозно, иначе няма къде да пусне корените си.

Личностите, имащи капацитета да променят страната, често са хора, търсещи хармония. Логично е, защото само едно общество, където хората  се съобразяват един с друг и със средата в която живеят, има шанса да процъфтява за дълго време. Може би този стремеж за хармония е само за похвалване, но проблемът е, че при нас има твърде много играчи от другия отбор. Тези, които не бягат от конфликти и агресия, за да постигнат своите лични цели.

Другия момент, да не кажа проблем на тези хора, имащи потенциала да променят България, е да не се вслушват в позициите на другите, камо ли да работят заедно. Казват ми, че е особен дефект на българите. От времето на траките още било. Не знам… Години наред съм се чудил и ядосвал, но май човека е оправдан да е подозрителен, след като в историята на неговия род има 5 века турско робство, 45 години комунизъм и 30 години лъжи, натиск и манипулация. Но оправдан или неоправдан, проблемът си го има.

Затова държа на опита на Лилия. Тя е била вътре в кухнята на ПП “Зелените”, партия с прогресивни идеи и ценни личности, но също така партия жертва на различни хорски недостатъци: част от тях причинени от самите членове, друга част от външни лица, които не позволиха Зелените да станат силна партия.

Да чуем от Лилия, къде закучиха нещата, какво можем да научим от техните грешки и дали има начин да накараме хората да видят в другия – съмишленик.

Лилия Костова, близък приятел и лакмус за моралното дело.

Патрик Смитьойс.

Родена в Благоевград през 1977 г., но живее в София. Лилия Костова е журналист по образование и един от основателите на ПП „Зелените“. Работила е в политическа фондация, в сферата на шоубизнеса и компютърните технологии, както и за една от най-големите световни корпорации. Понастоящем е учител с немски език в частна детска градина и се чувства щастлива от досега с човешките същества във фазата, когато са най-непосредствени и сензитивни.

Все още вярва твърдо в огромното значение на честната журналистика като коректив на обществото и продължава да пише като хоби.

Двамата с теб сме идеалисти. Представихме си един друг свят и съответно много дърпахме и бутахме да променим нещата, но кой знае колко не се е променило. Явно промяната в България става бавно. Разочарована ли си?

Най-разочарована бях през лятото на 2013 г. Тогава бях направо смазана. През месец май същата година бях кандидат за народен представител на „Зелените“ в Кюстендилска област.

Беше ми много трудно, защото за първи път правех такова нещо; всичко беше ново за мен, включително и да шофирам, да ръководя доброволци, да се представям като някакъв важен човек. Да не говорим, че ако имах някакъв опит с избиратели, те бяха сред хората в София, а в провинцията мисленето е коренно различно. Там хората не вярват на никого, който се занимава с политика, и главно ме питаха за някакви сувенири, ако имам да им дам; за някой и друг лев дори.

Ако случех на някой интелигентен човек, който да разбира нещо от зелена политика, той беше толкова аргументирано обезверен, че успяваше да обезвери и мен, вместо аз да успея да му вдъхна надежда.

Спомням си, че след тази предизборна кампания и след тъжните резултати от нея спах като пребито куче три дни. Но след като се наспах, се събудих с надежда. Защото в „Зелените“ все пак, въпреки жалките резултати се беше събрал един силен отбор.

После Орешарски предложи Пеевски за шеф на ДАНС, започнаха протестите и аз отново имах надежда. Имах надежда дори, когато започнаха преговорите на „Зелените“ с Реформаторския блок. Толкова надежда имах, че дори се включих в преговорната група на „Зелените“ с останалите партии от блока. И точно тогава дойде големият шок.

Защо?

Защото видях онова, което Обама закле американските граждани да не проявяват след избирането на Доналд Тръмп за президент. Видях онова, което ме отчайва повече от всичко: политическия цинизъм.

Цинизмът може да е чудесна защитна реакция срещу политическата арогантност, простотия и нагла шуробаджанащина. Но цинизмът не е двигател на промяна. Той е двигател на оцеляване в статуквото. И случилото се с Реформаторския блок го доказа. Само дето той дори не оцеля в статуквото. Защото политическата наглост и простащина в България са толкова големи, че нивото на цинизъм за оцеляване скача отвъд границите на всяко нормално човешко съзнание.

Видях и други неща, ама за тях дори не ми се говори. Само ще ти кажа, че след втория рунд преговори се прибрах вкъщи и си измих всички прозорци. На трети рунд така и не ме поканиха.

Преди да говорим какво не е станало и защо не е станало, кажи според теб какви са били най-големите успехи на тези, които наричам “будните”, или “прогресивните” или “мислещите”… Всъщност, как ги наричаш ти?

Най-големият успех е, че такива хора все още има. На фона на огромния натиск самото им съществуване вече е достойно за възхищение. Защото течението на упадъка е толкова силно, калта е толкова дълбока, че всеки, който успява да се опази от нея, да опази ума и сърцето си чисти, да опази действията си чисти, вече е герой.

Може да ти се стори безумен компромис, но за мен дори и хората, които са чисти на повече от 50% в деянията си, вече са приемливи и достойни за уважение хора. Предвид общото ниво на падение. И да, бих ги нарекла „чистите хора“. Като се замисля, аз затова съм и отишла без колебание при „Зелените“.

Много ми е мръсно на мен в България. Искам да я изчистим тази държава – от боклука във всеки смисъл на тази дума. Но не чрез кръв – пролятата от хора човешка кръв не създава чистота. Напротив.

А за техните неуспехи през последните 25-30 години, какви са?

Най-големият ни неуспех – не успяхме да се обединим.

Оказа се, че най-организирана в България е организираната престъпност. Всички останали не сме в състояние да застанем заедно зад нещо наистина голямо и значимо, което да ни помогне да се отървем от тази същата организирана престъпност, която ни мачка вече толкова години.

Била си на всеки един протест и си опитала да организираш „Зелените“ по някакъв начин. Била си именно сред тези хора, които имаха най-голямо желание да променят ако не света, поне България. Защо не са успели да яхнат вълната и да прокарват тази промяна, която всички чакаме? Липса на визия?

Надценяваш ме, Патрик. В България има твърде много протести, за да бъда на всеки един от тях. Освен това за мен протестите са крайно средство, когато всичко друго е изчерпано. Това е другата причина да отида при „Зелените“ – вместо просто да критикувам чуждите некадърни решения, аз бих предпочела да съм в позиция, решенията да зависят от мен.

Снимка: Личен архив.

Именно затова съществува политиката, затова на гражданите е дадена възможност да се организират в партия – за да участват във вземането на решения.

Не ми харесва тази българска, или по-скоро Байганьовска нагласа: „И едните, и другите са маскари“. Тази нагласа обслужва най-вече статуквото, което чрез страх, изнудване и дребни суми може да си пазарува гласоподаватели сред това изгладняло, измъчено, отчаяно, живеещо ден за ден население.

Колкото до „Зелените“ и техните желания, сещам се за поговорката: „Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш“. За времето, през което аз бях там, бях свидетел как много от желаещите промяна не са в състояние да изоставят егото си в името на общото. Егото е пагубно, когато става дума за смислена обществена дейност.

За съжаление виждаме на сцената все по-егоцентрични лидери, и не само в България. Погледни държави като Турция и САЩ: в момента лидерите там слагат в джоба си нашия премиер по егоцентризъм.

Но да се върнем на „Зелените“. Това неизоставяне на егото доведе дотам да не може да изградим обща визия по повечето въпроси. Това, заедно с липсата на опит и на знания за много неща, се оказа решаващо тази партия да не може да порасне.

Но има и още нещо. „Зелените“ се опитват да изправят гръбнак в едно общество, където определени хора имат точно тази задача – да пречупят гръбнака на всяка зараждаща се солидарна демократичност. Солидарността в изграждането на демократични принципи е пагубно за властващата в момента посредственост, която обаче е достатъчно хитра, за да може да се пребори за политическото си оцеляване. С цената на всякакви нечестни средства.

Тя не мисли, че някой ден ще трябва да плати тази наистина висока цена. Та… като се сетя колко яростно съдих зелените хора в тази обстановка, сега малко се срамувам. Толкова могат – толкова правят.

Ако искаш нещо да промениш в политически план, ми се струва че трябва поне 10-15% участие в Народното събрание. Кои теми са ти присърце и могат в същото време да мобилизират достатъчно гласоподаватели, защото са достатъчно актуални или болезнени за достатъчно хора?

Икономиката, глупако!* България е държава със затихващи функции, където в момента се оцелява с дребни (или едри) далавери.

Аз не се сещам за дори един смислен голям бизнес с наистина много работни места, с който България да се гордее. Ако има някакви интелигентни млади хора, те работят най-вече в аутсорсинг колцентрове, защото знаят езици. И аз съм работила на такова място – каквото и да си говорим, не е нещо, с което може да се гордееш.

Сферата на ИТ технологиите е единственото, с което България реално може да се похвали, но нали сме наясно, че няма как всички да станат програмисти и тестери? Ако погледнем назад в историята на България, тя е страна най-вече земеделска и на леката промишленост.

Моята майка живее в печално станалото известно наскоро Кочериново. То се намира в Кюстендилска област и си спомням как преди 1989 г. по хълмовете му навсякъде имаше черешови дървета. Спомням си и ябълковите градини в съседна Рила. Сега тези хълмове са голи, обсипани с боклуци от разрастващата се циганска махала и се продават.

Сърцето ме боли да гледам тези табели. Сърцето ме боли да гледам как се пълни с боклуци водонапоителната система на селото. Там, където преди е имало градини със златни зеленчуци, сега вадите се пълнят с отпадъци.

И един любопитен факт – тази напоителна система е строена от германците по време на Втората световна война. Комунистите са я запазили и използвали. Антикомунистите обаче в омразата си съсипаха дори и това…

Та… според мен темата, която може да накара избирателите да повярват на някоя партия, е тази партия да се погрижи в България да има възможност за труд и този труд да бъде достойно заплатен. Не може да говорим за минимална работна заплата от порядъка на 200 евро в държава от ЕС, или за минимална пенсия от 100 евро. Това е подигравка със собствения ти народ – грях, за който политиците ще си платят скъпо и прескъпо.

Фотограф: Ваня Костова

Защото аз вярвам абсолютно, че нещата не приключват в този живот и че ако отплатата се отложи за следващия, лихвите са непоносимо високи.

Защо навсякъде по света голяма част от прогресивните хора, тези, които търсят справедливост, разумно икономическо развитие, добро образование, респект към природата – с две думи най-интелигентния път за напред – често изглеждат като аутсайдери? Най малко при тях модата е на доста заден план, но често изглеждат като хипстери или ходят със саморъчни плетени пуловери и миришат на чубрица. Не ли е време за малко повече сексапил или пиар в тези сфери? Ако искаш повече хора да ти симпатизират, колкото и да е кофти, външният вид е важен.

Абсолютно си прав, външният вид е много важен. Ако искаш доверие, трябва да изглеждаш като внушаващ доверие. От друга страна, толкова измамници изглеждат като внушаващи доверие хора.

Трябваше избирателите да са научили вече този урок, че добре облечените бизнесмени, пардон, политици,  често са с мръсно бельо, в преносния смисъл на тази дума.

Някои качествени вестници в държавата пишат за мен, че кльопам България заедно със зелените. Други се чудят от къде са ми парите – дали от Сорос или от някой или друг еврофонд. Затова ми е криво, когато чета за зелената мафия или зеления октопод – протестни мрежи от “зелени престъпници” с цел само да рекетират правителството или инвеститорите в нашата крехка икономика. Теб смея да питам, защото знам, че ще ми кажеш истината – има ли такова нещо? Толкова упорито се пише в тази насока, че на моменти и аз започвам да се чудя…

Виж, Патрик, и на мен никой не ми казва такива неща, защото знае, че веднага ще го изклепам в публичното пространство.

Но това, на което винаги съм се чудела при „Зелените“ е, защо никой не пита кой как се издържа при нас. Идва един Владислав Панев, който е финансов брокер. Или един Иван Велков – имотен брокер. Тези хора въртят нечии пари. И не е много ясно чии пари въртят. Но единият става председател на партията, а другият – първия общински съветник на „Зелените“ в София.

Спомням си как на едно национално събрание попитах вечния председател на предизборния ни щаб Христо Генев от какво се издържа. Той спомена някаква фирма, за която се оказа, че няма никаква дейност в търговския регистър. Когато повторих въпроса с този нов факт, се надигна едно всеобщо негодувание, че едва ли не се меся в личните работи на хората… Въпрос на разбиране е.

И да, тези хора са добре облечени, определено. Разбира се, когато медиите на Прас-Прас пишат за зеления октопод Тома Белев, ми става наистина смешно. Томата е от породата на зелените с ръчно плетените пуловери и като си представя как къта милиони от еврофондовете под някой прокъсан дюшек, се чудя как може разумен човек над 12-годишна възраст да вярва на подобни истории…

Предвид всичко, което се случва в държавата, как виждаш бъдещето на България, погледнато от твоята гледна точка? С хиляди идеали, с твоя опит, с твоя мироглед? Знам, че е много общ и труден въпрос, но дай едни прогнози за след 10-15 години примерно и една за след 50 години.

Аз виждам два сценария за България: един песимистичен и един оптимистичен. Песимистичният е да не успеем да се отървем от срастването между мафия-политика-съдебна власт и това раково образувание да ни убие като нация.

Другото е да стане чудо и да успеем да се отърсим от мафията.

Снимка: Личен архив.

Или не чудо, а по-скоро усилна работа върху себе си и малките неща около нас. Да се погледнем ясно и да си видим недостатъците. Но да не се вглеждаме в тях твърде много, а да се съсредоточим върху силните си страни и от тях да дойде чудото.

Всъщност, когато прочетох този въпрос, една песен зазвуча в съзнанието ми: „Една вера имаме, един живот живееме: България цела да е, секой да я знае.“ И като се замислиш колко много българи са пръснати по света, и на колко от тях им е мъчно и се чувстват прогонени от родината си, и колко рядко се чуват новини от България по света, това е актуална песен дори и днес. И е песен, която може да хване много хора за сърцето.

Дори и сред тези, дето строят сгради монстъри из широкия център на София, на които все пак в огромен размер се вее българското знаме. Ако успеем да намерим общ език с тези хора, да седнем и да се опитаме да се чуем и разберем едни други – ето за такова чудо говоря. И вярвам, че то може да се случи…

Всички знаем за Кубрат и неговия сноп пръчки, с които е демонстрирал на синовете си нагледно своята мъдра поука. Една простичка заръка. Колко много мъдрост и сила е съчетана в нея, а на нас е оставено само да я следваме. Няма нужда човек да се замисля кой знае колко, за да осъзнае, че по единично всеки един от нас е слаб. Ако ще да вложи всичките си сили в дадено нещо – то пак няма да се получи без помощ от приятел, роднина, познат, случаен човек на улицата. Честичко да се сещаме за дълбокия смисъл на снопа пръчки на Кубрат, тогава ще направим живота на другите, а и нашия собствен по-лесен.

Може някой ден прогресивните и по-съпричастните хора в държавата все пак да решат, че искат заедно да работят в една и съща посока и са готови да се слушат един друг, да оставят егото на заден план и т.н.  Изброй 3 или ако имаш вдъхновение – 5  неща, които те трябва да направят, за да накарат останалите да им обърнат внимание, да слушат и – евентуално да им се доверят?

Истинност, Доброта, Търпение.

Това трябва да носят в сърцата си тези хора и да се ръководят в постъпките си от тези принципи. След разочарованието си от „Зелените“ реших да спра да гледам как да оправя света около себе си, а да подредя вътрешния си свят.

И намерих най-подходящото, бих казала вълшебно средство за това – една китайска практика за усъвършенстване на духа и тялото, нарича се Фалун Дафа или Фалун Гонг. Практика, която комунистическата партия в Китай преследва вече 18 години. Когато през юли 1999 г. преследването започва, заповедта на лидера на ККП Дзян Дзъмин гласи: „Съсипете репутацията им, разорете ги финансово, унищожете ги физически.“ Впрегнати са огромни човешки и финансови ресурси, за да се случи това. Дадените срокове са три до шест месеца. Но ето че 18 години по-късно тези хора не само не са изтребени и пречупени, а все повече от тях подават жалби в китайската прокуратура с искане Дзян да отговаря за извършените срещу Фалун Гонг престъпления. Преследването официално не е спряло, но все повече съдии в Китай отказват да съдят Фалун Гонг практикуващи, защото няма за какво. На сайта clearharmony.net четох как една китайка е била освободена от затвора, само и само да не превърне всички затворници във Фалун Дафа практикуващи.

На пресконференция в БТА след незаконното задържане в Сърбия през декември 2014 г. на седем български граждани, последователи на Фалун Гонг, заради проведения в Белград икономически форум между държавите от Източна Европа и Китай. Снимка: NTD TV

Ако силата на Истинност-Доброта-Търпение може да надделее над един брутален комунистически режим с мощна икономика, нима не е в състояние да направи чудеса и в малка България?

Сещаш ли за нещо по-силно от тези три човешки качества, за да се създаде доверие? Разбира се, изглежда лесно и красиво, а на практика понякога е изключително болезнено. Но пък изтърпяването на тази болка е пречистващо, така че… да, Истинност, Доброта и Търпение са трите неща, които един стремящ се към промяна човек е добре да носи в сърцето и ума си.

Между другото, на китайски думата за ум и сърце е една, там не правят разлика между двете. Още нещо, което може да научим от тази древна цивилизация…

 

*Мотото, с което Бил Клинтън печели президентските избори на САЩ през 1992 г.

 

Арман Саркисян: Стоп на войната с Природата! Ще спечелим повече ако си партнираме с Нея

  • Постигане на хармония и симбиоза между Човек и Природа.
  • Информиран и осъзнат живот с лично участие като част от решението.
  • Обръщане на деструктивния ход на съвременните процеси в посока на оздравяване на Природните екосистеми чрез промяна на житейските и бизнес практики.
  • Минимизиране на бъдещия Хранителен Дефицит, чрез осигуряване на храна от семпло еволюционно ниво по устойчив начин.
  • Развитие на екосистема от устойчиви природосъобразни бизнеси в България.

Плодородни, колкото земите в Добруджа и няма нужда от оране, фрезуване или наторяване. Няма нужда от Раундъп, нито от други препарати, не се влияе  от зимните или летните условията – продукцията вечно расте. Тези дни бях във Варна и научих, къде се намират най-плодородните земи в Европа.

Арман Саркисян, основател на  Sea Harmony  е възприел идеята, че ако искаме да храним нарастващото население на света, само и единствено морето може да ни спаси. Имаме над 34.000 квадратни километра от него: тази част от Черно Море, в която България има ексклузивни икономически права.

И какво се оказва? Нашето Море е едно от най-плодородните морета. То съдържа над 5 пъти повече хранителни вещества, отколкото лазурните гръцки води, например. Черно Море може да бъде най-големият рибарник на света и съответно България един от най-големите производители на морските продукти. Редом до Норвегия, Холандия и пр.

И преди да скочат природозащитниците, веднага пояснявам: идеите на Арман потръгнаха именно от това – как да опазим екосистемата на Черно Море. Ако полагаме съответните усилия да подпомагаме морето, в конкретния случай – да поставим изкуствени рифове в него, биоразнообразието и производителността на морската екосистема ще постигнат за света невиждано ниво.

С две думи: Хиляди учени в цял свят в момента мислят как да произведем протеини за да изхраним населението. Скоро ще станем 10 милиарда. Няма как да стане с прасета и пилета. България има уникалните условия за Sea Farming – земеделие в морето. Можем да затворим целия цикъл за производство на миди, скариди и риба без да добавяме нищо, защото няма друго море на света, където има такъв силен приток от хранителни вещества. Има как да стане, и то срещу минимални инвестиции.

Сега, когато в Черно море се лови масово със забранените траулери и когато треската за калкан е на ръба да убие и последните делфини, философията на Арман не е светлина в тунела, а по-скоро е изгряващо слънце за измъченото ни море.

Кой каза, че няма иноватори в България? И кой каза, че иновациите винаги са свързани с медицината или IT-сектора?

Прочетете за Арман Саркисян и проекта му Sea Harmony. Ще научите много за нашето Черно море, за поредния изключителен шанс за България и за съжаление, за вероятността отново един уникален талант скоро да стегне багажа си и да тръгне към някоя друга чужбина да търси човек, компания или правителство да го чуе.

Тези дни в Кипър вече го наградиха с Европейския вариант на Нобеловата награда за зелените иновации.

Патрик Смитьойс.

Той е влюбен в Планетата, в Морето, в красотата и гениалността на Живота в тях. Роден е във Варна през 1971 г. Морски еколог, иноватор (изобретател), сърфист, вегетарианец.

Професионалният му път минава през Пристанище Варна, Регионална инспекция по околна среда и водите, продължава като предприемач, създавайки първия във Варна национален  търговски център за здравословни и диетични продукти, за да дойде деня, в който решава да се посвети изцяло на морето и рифовете.

Продава своето 12-годишно търговското дружество и влага всички лични и семейни средства в морското хоби, превърнало се в негова мисия и страст. Повече от 20 години (в началото факултативно) Арман експериментира, създавайки и тествайки сам, с приятели, колеги и съмишленици 12 свои модела разнотипни рифови конструкции, достигайки до уникалното съоръжение и технология Pisa Reef като част от революционната концепция Ocean Reef-Tower Oases (ORTO).

Твърдиш, че Черно Море е морето с най-високо съдържание на хранителни вещества. На какво се дължи това явление?

Така е. Черно море е вътрешно море, в което се вливат три големи европейски реки – Дунав, Днепър и Днестър и редица по-малки реки, всяка от които „захранва” морето ни със значително количество изкуствени и естествени торове и множество органични материали от интензивната почвена ерозия в резултат на системната обработка на земеделските земи. Малцина от нас знаят, че едва 20 % от използваните торове се усвояват директно от земеделските култури /от растенията/, а останалите 70-80 % се оттичат в реките, а от там – в морето. Ако погледнем глобално, всяка година в моретата и океаните се „изливат” торове за около 100 000 000 000 долара.

Има различна информация за нашето море. Говори се, че е мръсно и че само горния слой е жив. От друга страна съм чувал, че Черното море има изключително силен самопочистващ капацитет.

Черно море е затворен тип море, единствената връзка по вода със Световния океан е през Средиземно море и тесния пролив на Босфора, който ги свързва. На това се дължи и неговата специфика, това, което го отличава от всички други континентални морета.

Големият вток на трите големи европейски реки, заедно със соления вток на морска вода от Средиземно море създават специфично разслояване в дълбочина и водят до два пъти по-ниската соленост на черноморската вода спрямо тази на Средиземноморската, както и до невъзможност за смесване на повърхностните и придънни водни слоеве. Това обуславя специфичната липса на жизнено необходимия кислород в Черно Море на дълбочини под 150 – 200 м.

От друга страна, при навлизането на индустриалното  земеделие, на морското дъно се отлагат многократно завишени  количества органична материя /фитопланктон/, получен вследствие системното „прехранване” /еутрофикация/ на вътрешното ни Море с торове и стимулиращи вещества.

В този 5 пъти по-интензивен  процес в сравнение дори със съседното Средиземно море екосистемата се очиства от всички  индустриални замърсители с петкратно по-мощен самоочистителен процес еднопосочно насочен към дълбоката чаша на Черно Море.

Твоята идея е, освен да подпомагаме екосистемата на морето и да произвеждаме храна в него: миди, скариди, риба.

Въпрос номер едно за всички нас, бъдещите консуматори. Дали при дадените условия в Черно Море, продукцията ще бъде чиста? Как ще се сравни “нашето” производство с това на държавите, като Испания, Англия или Норвегия, които са на по-чистия океан?

Мощния самоочистителен процес и еднопосочното движение към дълбоководието е причината за значително по-ниското съдържание на тежки метали в черноморските обитатели в сравнение дори с тези от Океана. Тази разлика е изследвана от множество научни институти, а и съвсем наскоро от Варненския Медицински Институт.

Така се оказва, че пренаторявайки го с агроторове ние му помагаме да се самоочиства от една страна, чрез създаване на свръх количества микроводорасли. Но ако поне част от тази биомаса не бъде консумирана от мидите и други организми, филтриращи фитопланктона тя просто се утаява на ключовото за морската екосистема шелфово дъно. Гнилостните процеси на разлагащата се органична материя, обаче изчерпват кислорода в придънните водни слоеве. В резултат всички дишащи животни, които не могат да избягат, загиват масово, често без да са достигнали размножителната си възраст.

И тук е ключовото място на нашите Вертикални Мидени Рифове, които извеждат мидите от зоната на несигурното равно дъно в добре наситените с кислород водни слоеве от 3-тия до 12-тия метър над  дъното.

С новата ни концепция на изцяло потопени мидени рифови ферми, разположени в междинната зона между повърхността и дъното, създаваме възможност глобалният проблем –  еутрофикацията, да се превърне в неограничен ресурс за производство на аквакултури, възстановявайки и оздравявайки в същото време морските шелфови екосистеми в същото време.

Приложена в мащаб, дори само ако възвърнем числеността на мидите пред българския бряг, с тази технология може да се произвеждат годишно около 150 000 тона миди. Към тях се добавят и няколко хиляди тона скариди, рапани, попчета, сафриди, калкани и есетри – всички свързани в хранителите вериги тръгващи от мидите и техните ларви.   За да си представим това количество бихме могли да го сравним приблизително с животновъдната продукция на цялата българска плодородна Добруджа.

Каква е концепцията на Sea Harmony? В брошурата пише, че правите изкуствени рифове. Но вашите рифове са леки и плуват в открито море, над дъното, под повърхността. Не е много традиционно.

Изкуствените рифове са структури, наподобяващи кораловите рифове и представляват многокамерни постройки, подходящи за различни самоприкрепващи се водни обитатели  както и за укритие, за̀вет и размножаване на малките нежни същества като скариди, малки или млади рибки и пр., представляващи основа на множество хранителни вериги.  Колкото по-високи и ефирни са структурите, в толкова повече водни слоеве ще са разположени прикрепените естествени филтратори и по-многобройни и разнообразни ще са обитателите.

Нашите Вертикални  Pisa Reef са 3 м в диаметър и 12.5 м височина т.е. те са 5-6 пъти по-високи от обичайните рифове, правени серийно по света. Съоръжението се състои от няколко решетъчни цилиндъра, разположени един в друг, като след напълно естественото обрастване с разнообразни същества, във всяка конструкция се оформят около 1400 малки ниши във всяка конструкция, предпочитани от различни малки плуващи обитатели: скариди, скални и мигриращи рибки.

Бетонната 5-тонна котва държи подводната „къща” в безопасност поне на 4-5 м под повърхността на водата.

Чрез вертикалното положение на конструкцията 3 м. над дъното избягваме участта на полаганите  на дъното досегашни модели изкуствени рифове, които най-често се покриват с пясък или тиня или просто потъват в меките придънни наноси..

От друга страна нашите Вертикалните еко мидени ферми Pisa Reef  за първи път съчетават печеливша икономическа дейност с мощен възстановяващ   морската екосистема ефект, което е и потенциално решение на проблема с нарастващата еутрофикацията и така наречените „Мъртвите зони” в крайбрежните райони почти навсякъде около континентите.

Постигнатата щормоустойчивост на конструкция Pisa Reef дава потенциала да се разшири прилагането й в обширни нови акватории надхвърляйки многократно съществуващите ограничения на традиционните технологии за мидопроизводство. Естественият процес на самообрастване решава проблема с изземването на диви млади миди от естествени находища за семенен материал. Така новата ни концепция Ocean Reef-Tower Oases (ORTO) дава  възможност многократно да се увеличи производството на аквакултури в Европа – миди, рапани, скариди и риби в уникална интегрирана и симбиотична система.

Прилагана в мащаб новата технология предлага алтернативно подпомагащо решение на проблема с хранителната сигурност на човечеството, като от една страна произвежда висококачествен хранителен ресурс и от друга подпомага възстановяването, многообразието и естествения размер на популациите на много рибни и нерибни видове в ключовата и обширна крайбрежна шелфова зона до 100 м дълбочина.

Поставяйки такива рифове в морето, какво очакваме след това? Опиши ми целия процес на населването на морски организми във времето?

Първо към ефирната вертикална рифова структура  се заселват многобройни микро и макро водорасли, актинии, асцидии и хидрозои. След тях се самоприкрепват мидените ларви, носени от морските течения, като пораствайки надделяват в общата картина, но със своите нарастващи черупки многократно увеличават площта за прикрепяне на малките си коралоподобни събратя, които пък служат за храна на разнообразни червейчета, скариди и ракообразни.

Снимка: Sea Harmony

Процесът е ключов за възстановяването на многостранната роля на мидите в основата на морската хранителна верига. Ние им предоставяме многоетажна, решетъчна, многопластова „къща“ с множество комфортни и добре проветриви кухини. Общото количеството миди и други морски обитатели – скариди, риби, ракообразни, рапани, които се събират на един риф за около една година е 3,5 тона.

Защо ефектът на поставянето на тези рифове именно в Черно море е толкова важен? И защо тези рифове именно в нашето море вдигат толкова много концентрацията на морските организми?

Черно море е с огромен водосборен басейн и  във водите му се концентрират огромно количество торове, които без технология като нашата причиняват мащабни поражения на морската екосистема. Необходимостта от рифовете се потвърждава от многократното намаление на черноморския риболов. Най-големият консуматор на мидите – рапанът, е основен експортен продукт.

Има други, които правят рифове – стоварят някакви конструкции на дъното на морето, дори използват бракувани кораби за тази цел. От другата страна има много aquaculture по света. Примерно мидени ферми, където гледат миди на едни въжета които висят в морето от плуващи структури. Кое е предимството на плаващи конструкции на Sea Harmony?

Рифовете,  които се правят по света имат пет главни НЕДОСТАТЪКА :

1. Те са доста разхитителни като ресурси сравнени с ефекта, който предоставят на морските обитатели.

2. Положени на дъното те затискат жива част от него като предоставят евентуално едва 5-6 пъти повече повърхност за ново населяване. При Pisa Reef това съотношение е 1:80.

3. Малката им височина, обикновено 1-2 метра, предоставя и същата дебелина на слоя вода който им предоставя жизненоважните кислород и храна. Височината на Pisa Reef е 12,5 м.

4. Струпани на дъното те са препятствие за придънните течения така нужни на околните жизнени пространства, където кислородът, както казах и без това е оскъден и несигурен.

5. И най-важното – ограничените ресурси, които обществото заделя се потапят еднопосочно в Океана за скромна екологична полза.

А към основните ограничения и недостатъци на конкурентните въжените технологии за мидопроизводство се открояват следните:

Те са основно разположени на повърхността, което ги излага на множеството рискове – вълни, сблъсък с кораби и др. плавателни средства или плаващи предмети, заледени  или прегрети от слънцето води. Важен риск за тях е и това, че почти всички замърсители са в повърхностния слой като по-леки, например нефтопродукти или други, идващи разтворени с леките води от брега. Pisa Reef са изцяло потопени от опасните повърхностни слоеве.

Главната механична уязвимост на синтетичните въжета, на които са базирани  традиционните технологии, е че те могат нишка по нишка да бъдат срязвани от всякакви твърди предмети, включително и от самите миди. Тази бърза амортизация причинява три неща:

  • фините нишки се разпадат във времето и причиняват постоянно замърсяване с микропластмаси, влизащи в храносмилателната система на морските обитатели.
  • принудителната честа смяна (през максимум 4-5 г.) на конструктивните и субстратни въжета, което струва доста усилия, а самите въжета представляват нерециклируем отпадък.
  • рискът от скъсване на съоръженията е основно ограничение за районите на прилагане на въжените технологии.

За разлика от всички тях Pisa Reef е изградена от плътни материали и не може да се разпада на микропластмаси, а животът й е около 5 пъти по дълъг. След това някои от елементите могат да бъдат използвани повторно, останалите са лесни за рециклиране.

Четерите ползи на вертикалните рифове:

1. Възможност за многократно разширение на аквакултурите извън заливите. 

2. Интегрирани ферми – правиш една, получаваш четири.

3. Устойчиво рибарство чрез морски рифови оазиси за възстановяване на рибните ресурси.

4. Стъпка за възстановяване здравето на обеднените почви чрез обогатяване с микроелементи и органични съединения, съдържащи се в мидените черупки.

Миденото поле „Мидея“ с Pisa Reef се намира на над 2000 м отдалеченост от брега на с. Кранево

Нашите рифове имат и множество други предимства:

  • Това е първата технология за отглеждане на миди в Открито Море.
  • Важно различие на нашата ORTO концепция за вертикални рифове е и, че те са естествено пригодени за отглеждане на интегрирани аквакултури с многобройни ползи и продукти – миди, скариди, рапани, риба, без нужда от допълнително отхранване. Интегрираните ферми са заложени в множество стратегии за развитие на Норвегия, ЕС…, но Pisa Reef най-после ги осъществява на практика.
  • Спъват големите вълни и абсорбират част от силата им, когато те преминават над тях, което защитава бреговата ивица от абразия.
  • Черупковият материал от мидите също се натрупва като плажообразуващ след време.
  • Също така имаме разработка, с която, чрез малки подобрения на рифовете, те да могат да се използват за успоредно производство на възобновяема енергия от морските течения или за обезсоляване на морска вода.
  • Самите съоръжения се изработват от плътни, практически неизносващи се и некорозиращи материали.
  • Заедно с изключването на всякакви замърсяващи консумативи – мрежести, памучни и пластмасови ръкави и синтетични въжета – това прави технологията значително по-екологична от съществуващите към момента
  • Използваните плътни материали и елементи увеличават неколкократно живота на съоръжението до 20 години, което е от 4 до 7 пъти повече от живота на съоръженията при традиционните технологии.

Друго направление, по което работим сега, е оползотворяването на мидените черупки за калциева добавка към фуражи и за връщане на минерални вещества за обогатяване  на все по-обедняващите почви.

Революцията, която искаме да направим е в съчетаването на най-ефективния като биологичен ефект Риф правен до сега, избягващ всички тези недостатъци, но този път със стопанско предназначение. Тази двойна функция е с възможност за привличане на многократно по-големи финансови ресурси, защото в този случай инвестициите са с пряка- бизнес и с косвена – екологична възвръщаемост.

Разкажи за идеята? От къде води началото си? Колко години вече работиш по нея?

Когато разбрах от една научнопопулярна статия през 1990-та, че помагайки на мидите може да помогнем и на Морето да се възстанови, потърсих къде да уча морска екология и едновременно започнах да работя по проектирането на екологична система, която да даде възможност на бизнеса хем да печели, хем да има кауза.

Sea Harmony е създадена с идеята за развитие на „зелен“ морски бизнес, който по пътя на екологията да допринася за възраждането на черноморската флора и фауна. Арман и екипа.

Процесът беше дълъг, ресурсоемък, свързан с  технологично осигуряване, морски операции, специализирана екипировка.  Първите експериментални инсталации направихме през 1996 г., които поставиха началото на поредица от 12-13 иновативни модела, тествани в морски условия. Това е един дълъг еволюционен процес, за да стигнем до технология, която от една страна е стопанска и самоиздържаща се, а от друга представлява и най-ефективният риф, познат до момента, който дава живот и добри условия на голям брой морски същества.

Всичко започва с мидите. Част от тях ще бъдат продадени в ресторантите в България и може би и навън. Има ли пазар за толкова много миди?

Поради ограниченията на досегашните технологии, Европа, в това число и България, внасят значителни количества, около 25% от мидите, които консумираме от другия край на света – Чили и Нова Зеландия.

Наблюдава се ясна зависимост: там където има достатъчно предлагане се развива и значително търсене. Поради това, Източна Европа е със значително половин вековно изоставане в производството и съответно в консумацията на миди.

Макар и българският пазар тепърва да се развива с бурни темпове от 10 години насам (след създаване на административните предпоставки за създаване на мидени ферми), предлагането предостави стремглаво покачване на консумацията, но тя все още едва е надхвърлила 1/10 от средната консумация в Испания – основен производител на миди в Европа.

Другите страни в региона са в още по-начален етап на развитие. Така че пазарните предпоставки са за бурно развитие, съчетано с нарастващото търсене.

С повърхностните въжени технологии обаче, е невъзможно да бъде задоволено.

Освен мидите, покрай твоите рифове има и риби, скариди и какво ли още не. Възможно ли е тези миди да бъдат обработени и да станат храна за риби. Да храним рибите с тях и да произвеждаме лаврак и ципура? Вместо да купуваме гранули за тях, продукт на чисто бракониерство на океана, да ги храним с нашите миди. Да създадем един затворен кръг и да произвеждаме качествена риба без да “бракониерстваме” или да купим храна отвън? По този начин Черно Море може да стане най-големият рибарник на света наистина.

Да разбира се. Като висококачествена добавка мидите присъстват дори в състава на храните за домашни любимци, а като фураж за риби, бозайници и птици се използват от десетки години. За хората са незаменим източник на толкова липсващият ни витамин В12, Омега 3 и имат ефект на афродизиак.

Снимка: Sea Harmony

Биологичният капацитет на северозападната част на Черно Море, изчислен дори само до нивото на възстановяване популацията до естествените нива от преди половин век е няколко милиона тона.

Възстановяването на тяхната функция в хранителните взаимовръзки в морската екосистема би възвърнало до голяма степен здравето и плодородието на нашето Море във всичките му разнообразни форми на живот.

Едновременно с това добиването на висококачествени животински белтъчини без за тях да се произвеждат каквито и да е фуражи би намалило засилващия се натиск върху сухоземните екосистеми и ограничени аграрни площи.

Разбирам, че условията в България за гледане на риба и други морски продукти са изключително благоприятни. Моля, разкажи в кое пространство в нашето море са приложими и ако има достатъчно инвеститори и твоята кауза стане държавна политика, какво може да се случи?

Би било прекрасно, ако държавата ни осъзнае, че чрез тази нова технология, стои пред неразработена „златна мина”, но в този случай, за разлика от златото, тя разработва един възобновяем ресурс с многостранни ползи за много сектори на икономиката:

1. Само преките инвестиции могат да достигнат 250 млн евро.

2. Увеличеното рибарство, рапанолов и видово разнообразие ще увеличи експортния ни капацитет още повече по един доста по-устойчив начин.

3. Ползите за туристическата ни индустрия ще бъдат в изобилието на пресни чисти черноморски продукти в ресторантите ни, вместо замразените риби, внос от северния Атлантик или скариди, произведени чрез екологично бедствие в Индокитай.

4. Летният ни туризъм се основава на Морето, а една повишена жизненост и бистрота на крайбрежните ни води ще доведе до съвсем друго качество и имидж за нашите и чужди туристи.

Може ли износът на риба и морските продукти да стане по-голям като стойност, от зърното?

Е, може би не чак толкова, но числата могат да бъдат съизмерими като съвкупен ефект. Важното е, че не са за сметка на нещо друго, а са в добавка на съществуващия аграрен сектор и животновъдство.

Сега предполагам, че не можете да се отървете от инвеститори? Със сигурност чакат на опашка пред вашия офис?

До сега се въздържахме да разпространяваме широко тази възможност за инвеститорите, за да направим някои технически допълнения на производствената ни линия, но вече можем да отворим врати за хора с подходящо отношение към Морето.

Българската фирма Sea Harmony взе Първа награда в тема „Храни“ на най-голямото международно състезание за зелени бизнес идеи и иновации, насочени към по-зелено и чисто бъдеще. Снимка: БНР

А държавата къде е? Надявам се поне да премахне административните препятствия пред немалките инвестиции в една такава екологична технология.

Би било прекрасно, ако ни даде възможност за работна площадка за сглобяване на едрогабаритните съоръжения близо до брега.

Разбрах, че най-голямата непотърсена сума за субсидии в България именно беше за аква-култури? Защо не сте кандидатствали?

Новата програма за субсидии цели да модернизира съществуващи предприятия, докато ние изграждаме тепърва предприятие по съвсем нова технология, която разработваме.

Очакваме отварянето на по-подходящи за иновации мерки на програмата.

Колко пари ще ви трябват да направите първата ферма? Говоря на нещо конкурентно на световния пазар, нещо мащабно. Колко ще струва тя и какво ще произвежда?

Предварителните планове за оптимално натоварване на специализираната техника и производствените звена показват, че минималната Мидена ферма по технологията Pisa Reef би имала капацитет между 1000 и 2000 т. За целта са необходими около 7 милиона Евро.

Да направим един краудфандинг? Аз обещавам да ви помогна с един безплатен промофилм.

Благодаря, Патрик! Това е СУПЕР предложение! Би било много ценно за нас да направим филм на твоето професионално ниво.

Краудфъндингът е също добра възможност. Ние предоставяме на тези които наистина се интересуват и по-пряк начин да станат част от решението. Такива хора имат шанс, като едновременно с помощта за Морето си осигурят и своето бъдеще разбира се. Така че предложението ти е съвсем на място.

 

 

 

 

Тихомира Методиева: Личният пример е заразителен и може да прерасне в полезна епидемия

 
  • Да намерим начин да увличаме хората да бъдат съпричастни, а не да ги осъждаме, когато не могат да ни следват.
  • Да се научим да приемаме природата и културното наследство като завет, а не като бащиния.
  • Да не спираме да се вдъхновяваме и да помагаме на други каузи.

За първи път не смея да напиша увод за един мой нов приятел.

Ще бъде смешно аз да философствам нещо за добротата и вярата и за доверието в другия, върху интервюто с тази жена, която истински докосна сърцето ми…

Тихомира Методиева – накратко Тихич, фотограф, планинар, пещерняк, граждански активист, доброволец в археологически разкопки, доброволец – пожарникар, майка на 17- годишна дъщеря:

“В моя свят хората са добри. Навсякъде, където отида, срещам само добри хора. Не мога да определя дали те ме намират или аз тях, но живея с вярата, че ги има и каквото и да правим, ще се срещнем. Може и да го намираш за наивно, но тази увереност ми дава сили всяка сутрин да се събуждам преизпълнена с доброта и да бъда безпричинно весела по цял ден

Вече си представям скептичните усмивки на лицата на читателите. И съм съгласна, че може да има и други, може да има и користни, и кариеристи, и глупави или просто зли, но като подходим към тях човешки, като им отвръщаме с добрина, те нямат избор – или се променят, за да не разочароват доверието ни, или сами се отстраняват от пътя ни. Е, разбира се, на мен ми е лесно, защото аз не съм заплаха за техните амбиции… Аз само преминавам.

…На първо място собственото ни чувство за малоценност. То е основната причина да не вярваме, че гражданите имат повече сила от политиците.

Другата ни слабост е скептицизмът, колко пъти на ден чуваме по най-различни поводи „да, ама не…, това не може да стане у нас”. Това може да демотивира дори най-разпаления активист.

Третата болка е липсата на солидарност между хората. Не се чувстваме като единна общност, не сме една глутница. Твърде дълго са ни убеждавали, че семейството е най-важното, дори единственото важно в живота ни. И докато злото не влезе в нашия двор, не се завре под нашата черга, не бива да се интересуваме какво става оттатък дувара.

Съответно недоверието, с което подхождаме един към друг, ни унищожава. И ако някой от нас започне да проявява гражданска активност веднага търсим в него користни подбуди. Дори и да няма такива, измисляме си ги.

Страхливци сме – страхуваме се от разочарованието, от новото, от неизвестното, от това да не изгубим нещо от удобствата, с които сме обзавели малките си светове.”

Фоторепортер и доброволец. Родена в София. Израснала на „Кристал“, „Синьото“, „Попа“, по пещерите из Искърското дефиле, водите на Струма и по склоновете на Витоша, Пирин и Рила.

Доброволства като доброволец – пожарникар в Столичното доброволно формирование. Секретар е на Национална асоциация на доброволците в Република България, която обединява доброволците, чиято дейност е свързана с пожари, наводнения и други бедствия и аварии.

Тя е един от учредителите на Гражданска инициатива за опазване на културно-историческото наследство. От онези редки изкопаеми е, които вземат активно участие в опазването на наследството с кирка в ръка, в качеството си на доброволец-археолог на археологическите разкопки на Никополис Ад Иструм край Никюп и на Античния керамичен център край Павликени.

Тя е член на екипа на Експедиция „Преоткрий България”, с която фотографи, историци и археолози популяризират добре забравени или току що разкрити археологически обекти. Фоторепортер е на Агенция Булфото. Доброволец – фотограф е на Детския хор на БНР, както и на множество граждански инициативи, свързани с опазването на природата и културно-историческото наследство.

Тихомира, честно да ти кажа, има сериозна опасност обикновения човек да изпадне в депресия след като прочете за теб. Ако ти си гражданин образец и слагаш летвата за това, с което може човек да бъде полезен за обществото, не знам дали има 100 човека в цялата държава, които ще се класират.

Имам късмета да пътувам заради заниманията си и пътувайки навсякъде,  срещам прекрасни и отдадени хора, които правят чудеса и за обществото и за местата, които са избрали за свой дом. За съжаление малко хора ги познават и малко хора могат да се вдъхновят от техния пример. Попътувайте с мен и ще видите съвсем различна България!

Разбрах за теб, като попаднах на снимка на хубава жена, която се бори с огъня, покрай пожарите в Кресна. От цели 4-ма доброволци в Кресна, ти си една от тях. Как попадна там? Да не си и пожарникар по принцип в свободното си време?

Да, доброволец-пожарникар съм в Столичното доброволно формирование и съм секретар на Националната асоциация на доброволците в Република България, която обединява доброволните формирования от цялата страна, ГДПБЗН (Главна дирекция Пожарна безопасност и защита на населението), Националното сдружение на общините, Сдружение Пещерно спасяване, Федерацията на радиолюбителите, Мобилната спасителна служба на Офроуд сдружението, УАСО (Университетския аварийно-спасителен отряд) и Рафтинг клуб „Рефлип”.

Снимка: Личен архив

Засега сме толкова, но продължаваме да издирваме и набираме съмишленици, с които да помагаме при пожари, наводнения и разни други бедствия.

Доброволните формирования в страната са 210. В тях членуват близо 3000 души. Всяко от тези формирования е в различна степен екипирано и доброволците са в различен етап на обучението си.

Ти се шегуваш, че само 4-ма доброволци бяхме записани в щаба на Кресна, но истината е че при толкова много професионалисти и толкова оборудване, колкото беше събрано на Кресна от цялата страна, прецених, че няма нужда от повече доброволци. Именно затова помолих приятелите си природолюбители, които пожелаха да дойдат да помагат, да не идват на Кресна, предпочитам първо да ги обучим и оборудваме, и след това да ги хвърляме в огъня.

Разбирам, че голяма ти страст е археология. Разкажи. Любима тема ми е. Има ли още какво да се намери в България? Има ли още хора, след известния професор Китов, които да се занимават с откриване и проучване на археологически обекти?

Не, не бих я нарекла страст, по-точно е кауза. Министерството на културата не може да финансира всички археологически проучвания, а земята ни е пълна с важни за науката находки. Затова доброволци помагаме на археолозите, на които държавата не отпуска финансиране.

Миналото лято се включихме в разкопките, ръководени от доц. Павлина Владкова на Никополис ад Иструм. Това е огромен римски град, основан от император Траян в началото на ІІ век в чест на победата му над даките при Дунав (Истър). В този град през ІV век се заселва готския епископ Вулфила, който за първи път превежда Евангелието на готски език. След напускането на града в началото на VІІ век, върху него не са изграждани нови селища, няма средновековен пласт, няма съвременност. Копаеш и достигаш до автентични римски улици, сгради, канали.

По-късно пред есента продължихме с разкопки в региона този път под ръководството на археолога Калин Чакъров в Античния керамичен център край Павликени. Това е римска вила рустика от І век, около която се е развивало керамично производство. Има открити над 50 пещи, както за строителна, така и за битова керамика. През 70-те години на миналия век археологът Богдан Султов е създал музей на открито на мястото, където са открити пещите. Изградил е и археологическа база, като сградите са  построени с намерени по време на разкопките парчета от римски керемиди, тухли и базалт от близкия вулкан Чатал тепе.

Това лято си довършвахме проучванията на Античния керамичен център и участвахме в разчистването на римския каптаж в село Мусина.

На Керамичния център в тазгодишните разкопките се включиха над 30 души доброволци, едни от тях идваха за втора година, други привлякохме чрез платформата Тайм Хироус, а трети, научили че с археолога Калин Чакъров търсим доброволци ни доведоха международна група, състоящата се от шестима доброволци от четири държави. Проучвахме една от сградите на римската вила, която е служела за жилище на работниците, обслужвали имението. Най-интересната находка за сезона бяха 5 оловни огледалца, от които 3 са със съвсем еднаква украса и надпис на старогръцки „ТYXH KAΛH“, което означава пожелание за добра съдба.

Римският каптаж в село Мусина също е изключително интересен обект. Това всъщност е началото на 20-тина километровия акведукт захранващ с вода Никополис ад Иструм. Когато почнахме да го разчистваме в началото на август, беше целият блатясал и пълен с камъни, а сега туристите могат да  видят градежа. Много силно впечатление ми направи солидарността на местните хора. Още от първия ден дойдоха да ни помагат кметът на селото, собственикът на рибарника и собственикът на местната фабрика, в която се произвеждат барчета Nics. Не, не изпратиха работници. Сами нагазиха в 14-градусовия вир, за да вадят камъни и да гребат тиня. Много е обнадеждаващо да видиш, че е възможно. Без пари. Без фондове. Без облаги. Бизнесът и общинската администрация да помагат с все сили за опазването на историческото наследство. Значи можем.

Щастлива съм, че съм доброволец. Така срещам тях – истински отдадените хора, заради които си заслужава.

Освен с лопата и кирка, помагаш за популяризирането на красивите места и чрез фотографията.

 Участвам в Експедиция „Преоткрий България”, с която група фотографи, историци и археолози, обединени от Евгени Димитров от Булфото, се опитваме да популяризираме малко известни или току що открити археологически обекти. Обикаляме страната, снимаме и всяка година правим изложба на Моста на влюбените и календари със снимки от експедицията.

Тракийската гробница до Поморие е забележителен паметник на тракийското архитектурно строителство от римската епоха по българските земи. Експедиция „Преоткрий България.“ Фото: Тихомира Методиева.

Един от първите обекти, които популяризира Eкспедицията, е Източната могила в Караново със зидана гробница от средата на І век и четириколка с коне. В гробницата е открито много богато погребение с мечове, пръстени, стъклени съдове, както и две изключително ценни чаши тип Боскореале. В цял свят са открити едва 15 такива чаши. Могилата е разкопана през 2008 година, заради иманярски набези. Тогава е поставена и временно пластмасова конструкция над могилата. За последните девет години конструкцията е започнала да се разпада и в дъждовно време върху колесницата поставят легени, за да не тече дъждът върху находките. Зимните студове и летните жеги съответно оказват необратимо влияние на стабилността на могилата. Ръководството на музея в Нова Загора и Министерството на културата си прехвърлят отговорността за обекта, междувременно могилата се руши. Това, което се случва с Източната могила е много показателно за чиновническото отношение към културно-историческото наследство.

Член съм и на Гражданската инициатива за опазване на културно-историческото наследство, която беше инициатор на сформирането на Форум „Културно наследство”. Със съмишлениците ми се опитваме да пробудим обществото да се възпротиви на подмяната на автентичността с бутафория. Стремим се да обясним на хората, че културно-историческото наследство е завет, който сме длъжни да предадем на поколенията след нас, а не да бъде „усвоен” от алчни политици и приближените им строителни фирми. Но явно не се справяме. Бутафориите се издигат из цялата страна, а автентичното наследство е оставено без елементарна защита, която да го спаси за да не бъде отмито от дъжда.

Спор няма, че Тракийското злато е автентично и толкова старо. Вярно ли  е, че значителната част от гръцката история, в действителност  е Българска? И вярно ли е, че когато египтяните още се чудили къде и въобще дали да построят пирамидите, тук вече имаше доста развита цивилизация? Ако  повярваме на някои истории в интернет, човечеството е потръгнало от едно село до Враца…

Из интернет се въртят какви ли не спекулации. Все си мислех, че по-мегаломански от македонските историци няма, но ти ме опровергаваш…

Добре е хората да си подбират източниците на информация. Скоро жълтата преса излезе с такива небивалици за римския каптаж на село Мусина, който разчиствахме този сезон, че с археолога Калин Чакъров и кмета на селото Христо Иванов, се чудехме дали за същия каптаж са писали. Писачът (защото авторът на тази спекулация няма как да бъде наричан журналист) на текста дори си беше позволил да „цитира” кмета в свободните си съчинения и да открадне снимки на археолога.

Колкото до погребенията, които археологът Георги Ганецовски откри край Оходен, те наистина са по-древни от Пирамидите. Датират от преди 8000 години. Тази година направиха радио въглероден анализ на олтара с еленовите рога, които показаха, че елените от олтара са живели около 6500 година преди н.е. На всички читатели препоръчвам, ако още не са посещавали врачанския исторически музей, да идат за го разгледат. Ако търсят поводи за гордост, ще намерят доста научнообосновани поводи.

Имаме ли наистина такава феноменална история, както твърдят във Фейсбук и интернет?

 История имаме. Отношение към историята нямаме. Объркани сме от пропагандата и залитаме в крайности.

Например във Велико Търново показваме на туристите Царевец. Царевец безспорно е много красив хълм, обграден от меандъра на Янтра, извисяващ се над Асеновата махала и турската махала, но е изграден през 60-те и 80-те години на миналия век с цел да показва съвременната мощ на българската държава, а не историческата автентичност. Под бетоните на този хълм са останали доказателства за живот от преди 6000 години, но тъй като това не е съвпадало с политическата доктрина на БКП, всичко е заличено.

Водим туристите в построената през 1981 г. Патриаршия, където Людмила Живкова е представена като Мадоната с младенеца и ги отпращаме да си ходят по живо, по здраво. А на 18 километра на север от Велико Търново се намира огромният римски град Никополис ад Иструм – напълно автентичен. Отворен е за туристи целогодишно, но те не стигат до него. Траян не е български владетел, съответно градът който е построил не е важен за български туристи, а чуждестранните няма кой да ги заведе. Малцина туроператори дори са чували за това място.

Чалгизирал се е вкусът на масовия турист. Бутафорията Цари Мали град е един от най-посещаваните обекти. Хората искат да се облекат в ризници и да си правят селфита с мечове в ръка или да си сложат главата на дръвника и да се снимат под падащото бутафорно острие. А има толкова много стойностни места, които остават невидяни…

Защо никой друг в Европа не знае за Българската древна история? Имаме ли начин, ресурси и идеи да променим това? Да поискаме нашето официално място в световната история и тогава България да може да е туристическа дестинация на база научни открития и разкопки.

Преди 2-3 години архео-астрономът Робърт Бовал, който показа, че египетските пирамиди са проекция на съзвездието Орион, заедно с проф. Ана Радунчева, геолога д-р Робърт Шок и астрофизика от НАСА Томас Брофи обиколи родопските светилища Белинташ, Татул и Харман кая. Тогава БНТ направиха филм за тяхната експедиция – „Забравена цивилизация”. Като фоторепортер тогава писах материал по темата. В галерия Credo Bonum гледахме предпремиерно филма и след излъчването проведохме среща по скайп с Робърт Бовал. В разговора той сподели, че при пътуването си в България е видял изключително интересни праисторически обекти с астрономически характеристики, които наподобяват египетските. Потвърди, че намерените по нашите земи са датирани в значително по-стара епоха от египетската цивилизация и в тази връзка предположи, че може влиянието да е дошло от българските земи към Египет.

Бовал сподели, че с колегите му са били учудени, че международната общност не знае какво се намира в България. Използва израза: „България е terra incognita за нас.”  Той заяви желанието да предприемат обстойни геоложки и астрономически проучвания, като се опита да успокои българските учени, че нямат намерение с колегите му да превземат работата на нашата научна общност, а напротив възнамеряват да използват откритията на българските археолози, за да им дадат международна гласност „защото това което имате в България представляват изключителни обекти, за които си заслужава светът да научи.”

Няма място да обсъдим всички твои хобита тук – пещерите са едно от тях. Но най-известна си май като фотограф. Виждал съм те по доста събития. Знам, че фотографите имат специален поглед върху нещата, защото преди всичко снимат емоциите на хората.

Да, фотографите различно запомняме събитията. Имаме възможност да сме в събитието и да наблюдаваме и реакции, и физиономии, и жестове. Още по-интересно е след време като преглеждаме архивите си, тогава откриваме интересни неща, на които не сме обръщали внимание по време на самите събития, които едва през по-късния поглед добиват смисъл и които си заслужават да бъдат анализирани. Така например, докато търсех нещо друго в снимките от първите дни на протестите срещу Орешарски, попаднах на снимки, на които за мое учудване превърналата се по-късно в лице на контрапротестиращите Нина Гергова, беше начело на протеста срещу Орешарски…

Снимах и нашите протести, бях и няколко пъти на Майдана в Киев и имах възможност да наблюдавам и сравнявам.  При протестите от 2013 – 2014 у нас хората лесно позволиха да бъдат настроени едни против други. Нямаше я тази сплотеност, която характеризираше украинските протести, нито това единство на протестиращите, което наблюдавахме по време на екопротестите през 2012 година.

При положение, че си снимала много протести и други за страната важни събития, пожари, наводнения и какво още ли не, наясно си с проблемите в страната. Можеш ли да изброиш 5-те най – важни болки в обществото. Петте най големи проблеми в страната, от които хората най-много страдат или се вълнуват?

На първо място собственото чувство за малоценност на българите. То е основната причина да не вярваме, че гражданите имат повече сила от политиците. С малко повече самочувствие бихме осъзнали, че тези, които наричаме „властта” всъщност са наши слуги. Ние сме ги избрали, ние можем да им търсим отговорност за делата, ние имаме право да ги сменим.

Другата ни слабост е скептицизмът, колко пъти на ден чуваме по най-различни поводи „да, ама не…, това не може да стане у нас”. Това може да демотивира дори най-разпаления активист.

Третата болка е липсата на солидарност между хората. Не се чувстваме като единна общност, не сме една глутница. Твърде дълго са ни убеждавали, че семейството е най-важното, дори единственото важно в живота ни. И докато злото не влезе в нашия двор, не се завре под нашата черга, не бива да се интересуваме какво става оттатък дувара.

Съответно недоверието, с което подхождаме един към друг, ни унищожава. И ако някой от нас започне да проявява гражданска активност веднага търсим в него користни подбуди. Дори и да няма такива, измисляме си ги.

Страхливци сме – страхуваме се от разочарованието, от новото, от неизвестното, от това да не изгубим нещо от удобствата, с които сме обзавели малките си светове.

Била си вътре, говорила си с много хора. Следва да попитам твоята визия за решаването на тези 5 главни проблеми.

Според мен няма бързи решения. Виждам, че много хора се променят, макар и бавно и затова съм оптимист. Вярвам, че е неизбежно хората да се променят. И тогава ще се осмелят. Ще се осмелим да поискаме от избраниците си да си вършат работа, за която сме ги избрали. Имаме подходяща поговорка: „Не е луд този, който яде баницата…”

Снимка: Личен архив

Постоянно чуваме, че промяната започва от самите нас и че ключът е в  гражданската активност. Такива подобни, знаеш. Пък гражданската активност в България означава една много малка група свръх активни хора и ти си една от тях. Според теб, какво може да провокира другите, които досега не са участвали и те да се включват?

Вярвам, че с личния си пример всеки от нас може да увлече и други. Личният пример е заразителен и може да се разрасне като епидемия. А епидемия от добротворци със сигурност ще промени обществото.

Много са хората в страната, които помагат –  доброволците на Червения кръст и на Планинската спасителна служба са най-многобройните, но освен тях в страната е пълно с хора, които са полезни за обществото си граждани.

Например в Северозападна България, във Вълчедръм, има едни впечатляващи доброволци-пожарникари, които по цяло лято със своя противопожарен автомобил помагат на местната пожарна служба в гасенето на пожари и по полето, и по складове, и по къщи, а зимно време поемат ваденето на пострадали хора и автомобили в преспите от северните снегонавявания.

В Кресненското дефиле пък има едни отдадени рафтъри и каякари, които, като дойдат пролетните води на Струма, спасяват хора и покъщнина от наводнените местности.

Една изключително сплотена солидарна общност са офроудърите. Те закараха с джиповете си помощи в наводненото с. Бисер и изкупиха всички налични генератори в магазинната мрежа, за да ги доставят по бедстващите от обилни пролетни снеговалежи родопски села.

И в горските пожари на Витоша, Рила и Пирин, и по време на наводненията на Аспарухово и Мизия хората са единни и всеотдайни, въпреки политически, религиозни, музикални и какви ли не други различия… Бедствията ни карат да даваме всичко от себе си и ни правят по-добри едни към други.

А понякога дори не е необходимо да има бедствие, за да бъдат солидарни хората. В Аспарухово бедствието ни срещна с хората от варненския „Солидарен център”, които бяха наели помещение, където се събираха, за да споделят знания и умения. Нещо като съвременно взаимно училище – кой в каквото се чувстваше по-можещ, го преподаваше безвъзмездно на останалите. Имаха класове по йога, китара, пиано, рисуване, приложни изкуства. Готвеха заедно. Споделяха книги. Наема и режийните си плащаха от събраните помежду си дарения. Солидарност от най-чист вид.

Има едни доброволци Зеленият отбор на България, които си поставиха за цел да залесят 1 милион дръвчета и които ежегодно се включват и в други доброволчески инициативи по залесяване. Правят го изключително доброволно, без финансирания, без политици, без фирми, без лобита и доказват, че можем.

Тази пролет научих за хората от читалище „Пробуда 1906” с. Никола Козлево, които се обединиха да картографират 27 кладенеца в района на селото и увлякоха децата от селото да събират стари семейни снимки около кладенците, менци и бъклици, да записват семейните истории за построяването на кладенците. Селото се е формирало след разделянето на Добруджа и хората там са преселници от Северна Добруджа. Преди да се заселят е трябвало да намерят вода и затова са копаели кладенци. Със създаването на канализацията тези кладенци са престанали да имат същата функция и са буренясали и пресъхнали. А след акцията по разкриването на кладенците, в селото вече бутилират собствена марка кладенчова вода „Селана”.

В село Долни Вадин пък дейците на читалище „Съзнание 1927” за втора година организираха „Село назаем”, проект чрез който в селото за 10-тина дни пристигат доброволци, които никога не са водили селски живот. Долновадинци ги настаняват по домовете в селото и ги учат на земеделска работа, отглеждане на животни, занаяти. Градските гости разнообразяват селския живот на бабите и предават своите умения в творческите занимания. Тази година къщите в селото бяха изрисувани в красиви графити…

Има най-разнообразни начини да бъдеш полезен. Който има необходимост да го прави, със сигурност ще намери своя.

Освен всичките твои хобита, които са и каузи, работиш ли?

Работя, разбира се. Всъщност си изкарвам прехраната като счетоводител.

Снимка: Личен архив

Не си съвсем в стереотипите на счетоводител, значи 🙂  Разбрах, че имаш дъщеря. Тя какво мисли за своята майка?

Самата тя е много осъзнат човек, така че ме разбира и помага. Пее в Детския хор на Българското национално радио. Доброволец на Българския червен кръст е. Лятно време, вместо да ходим на море, заедно доброволстваме по археологически разкопки.

Покрай нейните занимания с пеене, аз започнах да снимам Детския радиохор и сега не пропускам техен концерт. Взимат ме на турнета с тях, за да отразявам участията им. За популяризирането на децата се грижим основно родителите. Аз снимам и пращам на друга майка, която качва видеата в you tube канала и снимките във FB страницата на хора. Третата майка е лекар и като пътуваме с децата на по-дълги турнета тя осигурява медицинското обслужване. Всеки с каквото може помага, защото за култура средствата все не достигат.

Всички се оправдаваме, че нямаме време, че имаме много работа и собствени проблеми, пък всеки има вътрешното усещане, че ИСКА да помага, защото всички виждаме, че обществото е до никъде. Можеш ли да назовеш нещата, може би ще звучат незначителни, но които ще допринасят реално за промяната, която всички чакаме?

Не можем да чакаме промяната, трябва да я направим сами. Статуквото няма интерес да я направи.

Така че всеки от нас, от така наречените активни, в неговатата  област може да бъде непримирим с несправедливостта и да увлече и другите.

 От колко време се занимаваш с доброволчество?

С пожарникарското доброволчество започнах, като се запали Бистришкото бранище. В деня, в който пламна гората над село Бистрица, по новините казаха, че събират доброволци в кметството на другата сутрин в 6:00 часа. Хванах първия автобус и в 5:30 бях горе. Доброволците бяхме 6-7 човека, а над хижа Физкултурник се качихме едва 3-ма. Много, много не искаха да ни допускат на терен, но може би защото съм по-нахална, аз успях да си намеря задача. Като познаващ планината поех да водя през пресечения терен на Бранището екип от 4-ма пожарникари до фронта на пожара с мисията да носим вода и маски на колегите им. Бяхме стигнали съвсем до фронта и не виждахме от дима пред себе си откъде да заобиколим, за да стигнем до другите, които в това време завиряваха извора на Бистришката река, за да я ползваме за гасене. Катерехме се по дърветата, за да търсим обхват на мобилните телефони и да се свържем с колегите от другата страна на огъня. Усещахме, че е топличко, но се бяхме улисали в търсенето на обхвата и въобще не бяхме разбрали кога вятърът е обърнал посоката си. Тогава на единствения телефон с обхват получихме обаждане от комисар Димитър Иванов, който наблюдаваше пожара от пътеката над хижа Физкултурник: „Незабавно изчезвайте оттам, вятърът обърна”. И ние се обърнахме, и го видяхме, много близо. Нагоре бягахме. Пожарникарите носеха тежките си униформи в ръце, ботушите им с метални бомбета се късаха по пресечения терен… Като стигнахме поляната над последните дървета паднахме и петимата на тревата и докато си поемем дъх огънят лумна в дърветата, между които току що бяхме изпълзели… Димитър Иванов ни спаси, но от тогава моят живот си остана обречен на стихията…

В следващите дни се качиха много доброволци и се запознах с удивителни хора, с които все още ни свързва онова силно приятелство, което се гради само в борбата със стихиите. Същото лято имаше голям пожар в Риломанастирската гора, на Меча поляна на Витоша и още поне пет по-малки горски пожара в Рила и Пирин, в гасенето на които участвахме с приятели от Бистришко бранище.

Следващата 2013 година се запали гората над Локорско. Вече дотолкова ме свързваха с пожарите, че мой приятел видял от хижа Алеко как гори Стара планина и, вместо да се обади на 112, звънна на мен. Така се оказа, че едновременно с пожарната и кмета и аз бях на пожара.

През 2014 по време на голямото наводнение в Аспарухово ти отново беше там.

Колега от Булфото, който живее в Аспарухово, снима с телефон от балкона си какво се случва пред блока му. Още същата вечер се събрахме с четирима приятели и цяла нощ пътувахме към Варна. По изгрев бяхме в Аспарухово. С развиделяването страхът тъкмо напускаше квартала, а неговото място заемаха скръбта и отчаянието. Докато чакахме да се сформира щаба, обикалях да си свърша репортерската работа. По улиците още течаха реки от кал. Къщите бяха в тиня. Клоните, донесени от водата, отбелязваха нивото на преминалата река. „Знам, че пристройката горе е незаконна, но тя ни спаси живота”, сподели мъж, облечен в зимен кожух на 20-ти юни: „Ако нямаше къде да се покатерим, сега щяхме да сме мъртви.” Из махалата издирваха оцелели. Незабравим спомен за мен е човекът, който носеше в ръце единственото останало чисто от дома му – чифт бели маратонки. „Тук живееше семейство с две деца”, ми каза и посочи строшените прозорци и пълната стая с кал. Хората с тревога обикаляха и разпитваха за съдбата на съседите си. Отдъхваха си облекчено като научаваха, че някое семейство е било приютено в блоковете… Поехме първите лопати и започнахме да ринем… Пострадалите нямаха нито време, нито нерви да стоят безучастно и да оплакват съдбата си. Всички работеха. Това им помагаше. Изчиствахме един дом и се местехме в следващия. По някое време жената, в чийто двор ринехме, вдигна глава и абсолютно равнодушно, гледайки към крана, който вадеше коли от морето, ми каза, „Това е колата на сина ми” и продължи да работи. Сигурно съм я погледнала с очакване да продължи, защото след кратка пауза спокойно каза: „Живи сме. Снощи реката пред очите ми отнесе кола с жена вътре.” Веднага си го представих. Сякаш гледах с нейните очи през терасата. И разбрах спокойствието ѝ. По коренно различен начин оценяваш нещата след подобна гледка…

По-късно ходихме пак цял автобус доброволци от Столичното формирование и доста кал ни мина през ръцете и лопатите.

През август стана наводнението в Мизия, където прекарах може би месец. Там още в първите дни дойде като доброволец певицата Тони Димитрова. Интересно беше да се види как като я разпознаят на прага си, пострадалите забравяха несгодите и запяваха „Ах, морето…” Това, че любимата им певица е дошла да чисти техните домове им даваше сили и ги мотивираше да преодолеят по-лесно страданието по унищоженото от водата имущество.

Доброволците бяхме настанени в една детската градина в края на града. Аз спях в палатка, разпъната на двора, осеян с изсъхнали трупове на червеи. Може би в други условия не бих си разпънала палатката на такова място, но там това въобще не ми пречеше. В такава мизерия се ровехме по цял ден, че червеите бяха най-малкият проблем. За разлика от Аспарухово, където реката беше преминала за една вечер, в Мизия водата беше престояла над седмица в къщите. По дворовете гниеха зеленчуци, трупове на домашни животни се валяха из кокошарниците… Смрадта беше умопомрачителна. Като ме попитат „Коя картина най-силно се запечата в съзнанието ви от Мизия?”, аз отговарям: „Миризмата”.

А най-силният ти спомен от наводнението в Мизия?

 От дома на леля Цеца, жена с две патерици и разкривени от артрита ръце. Едната постройка в двора й беше поддала и покривът се крепеше на единствената здрава стена, а тя искаше да ѝ свалим циглите, за да ги използва когато успее да вдигне отново постройката. Погледахме с колегите доброволци „здравата” стена, циглите, пак „здравата” стена и ѝ казахме: „Твърде рисковано е. Ще пострада някой. Не можем да ги свалим.” А леля Цеца само кимна с разбиране и посочи към сина си – як двуметров, стокилограмов мъж – „Не се притеснявайте! Той ще ги свали”. Тръгнахме си. По обратния път в съзнанието ми се въртеше сцената на падащия от нестабилния покрив двуметров син. Влачех крака в отчаянието си и не исках да повярвам, че ще оставим това да се случи. Явно не само из моите мисли се беше завъртяла тази гледка. Вдигнах очи и погледът ми срещна загрижените физиономии на двама от колегите доброволци (Денис и Митко). Чух се да казвам: „Да пробваме ние! Той е много по-тежък от нас и със сигурност ще падне. Ние имаме шанс.” Лицата им грейнаха и се затичахме обратно. Покатерихме се и тримата горе. На земята други приятели поемаха циглите и ги редяха. Работа вървеше бързо. Неусетно ни остана само един ред и тогава „здравата” стена поддаде, но прежалихме този ред и щастливи и с чувство за изпълнен дълг слязохме. Нямаше как леля Цеца с двете патерици и синът ѝ да се справят сами…

В следващите дни се оказахме най-търсените доброволци. По пътя от детската градина до читалището, където си получавахме задачите, хората ни спираха и ни увещаваха първо в техния дом да идем. В списъците в читалището се оказваше, че хората са си „резервирали” нашия екип, защото ние не отказвахме работа…

От къде тази енергия? От къде този хъс?

От вярата в добрите хора. В моя свят хората са добри. Навсякъде, където отида, срещам само добри хора. Не мога да определя дали те ме намират или аз тях, но живея с вярата, че ги има и каквото и да правим, ще се срещнем. Може и да го намираш за наивно, но тази увереност ми дава сили всяка сутрин да се събуждам преизпълнена с доброта и да бъда безпричинно весела по цял ден.

Вече си представям скептичните усмивки на лицата на читателите. И съм съгласна, че може да има и други, може да има и користни, и кариеристи, и глупави или просто зли, но като подходим към тях човешки, като им отвръщаме с добрина, те нямат избор – или се променят, за да не разочароват доверието ни, или сами се отстраняват от пътя ни. Е, разбира се, на мен ми е лесно, защото аз не съм заплаха за техните амбиции… Аз само преминавам.

Непрекъснато четем за кражби и престъпления. Преди 2 години по Коледа ти намери голяма сума пари на улицата. Предаде парите в полицията и с помощта на медиите намери собственика им. Напомни ми, каква беше историята?

Няма много за разказване. Пробвах да издиря човека чрез видеозаписите от охранителните камери и ходих с полицаите да изискаме записите от близките учреждения. Камерите на много места стоят формално, а качеството на записите е под всякаква критика. Затова направихме медийна кампания по издирването на човека. И той сам се появи. Оказа се адвокат, осъдил Топлофикация, който носел на клиента си присъдената сума в найлонова папка, от която парите се бяха изплъзнали на тротоара.

Не ти ли мина мисъл да си ги прибереш?

 Не, не можеш да ги прибереш. Те парят – чужди са. Интересното беше, че бяха паднали на тротоара до паркирала кола, в която седеше човек на шофьорската седалка. Първата ми мисъл беше, че са негови, затова докато ги събирах, почуках на прозореца на автомобила. Попитах шофьора „Ваши ли са?”, подавайки му столевки, а той чистосърдечно отрече. Можеше да излъже и да ги вземе, но не го направи. Честността му ме впечатли. Има надежда.

 

 

 

 

 

Никола Рахнев: Засадихме 170 хиляди фиданки вяра

Визията на Никола Рахнев
  • Да засаждаме поне 50 % повече от това, което отсичаме
  • Да се намали добивът до наистина необходимото, като се помисли за алтернативи на дървесината от бързо възобновяеми видове
  • Да се повиши икономическата ефективност на държавните предприятия и да се обмислят законодателни възможности, които да насърчават частни горски масиви и публично-частни горски партньорства

Дава на хората кауза и залесява с лични пари

Години наред плачем за гората. Самият аз съм направил няколко филми за това, как се сече в България по най-безобразния начин и как дървесината предимно се изхабява за шперплат или за огрев. Цял народ се чуди, как да спрем армията паразити, които са се впили в гората, като най-лесен извор на бързи печалби.

Но има хора, които просто действат. Никола Рахнев е един от тях. Той от няколко години залесява, при това мащабно. Всяка пролет и есен успява да мобилизира маса народ, който засажда фиданки върху огромни площи. Най-важното е, че към неговата кауза се присъединяват мнозина, а това може би е още по-същественото от самото залесяване. Първо, защото така насърчава отношение на любов към природата, но и дава  на хората вяра, че именно чрез техните действия се постигат големите цели. Просто е необходима кауза и организация.

Никола взима от държавата изоставен горски разсадник под аренда миналата година. Плаща със собствени средства за отглеждане на посадъчен материал, защото не може да намери достатъчно фиданки от държавните разсадници, които все още работят. Невероятно! Човек, който инвестира много от личните си пари и време в обществена кауза. Дори земите, които той залесява чрез инициативата „Когато станем 100 000 ще посадим гора (www.gorata.bg)” са държавни.

Никола дава всичко от себе си, с пълното съзнание, че ако нищо не се промени в държавата ни, след 30-40 години, децата на „хиените”, които режат горите днес, ще унищожат  целия му труд, вкарвайки го в печката отново. Безсмислена кауза? Не. Никола е сигурен, че до тогава ще има друго отношение към природата.  От неговата уста, в божиите уши!

Патрик Смитьойс.

В няколко реда
Имам най-обикновена, човешка история. Родом съм от един неголям град – Габрово, където живях до 18-тата си година, после дойдох да уча в София, завърших „Управление” в УНСС и както на много други хора животът ми продължи в столицата. Работа, приятели и така… Имам семейство, на което съм много благодарен, че ме подкрепя във всичките ми начинания, може би някои доста налудничави в очите на трезвомислещите. Имам две деца и до дни очакваме и трето.

Откъде тази любов към природата и гората?

Запалих се по гората преди около 5 години. Разбира се, винаги съм харесвал природата, красотата и простотата на растенията, на живота. Като дете прекарвах лятото на село, може би там са корените на тази обич. До преди 5 години не бях засадил нито едно дърво. Сега това ми звучи доста странно, но тогава просто не е имало къде и как може би.

Интересно е, че ти дори не си лесничей. Имаш си собствена фирма, която въобще не е свързана с дърводобив и дървопреработване. Изкарваш пари и ги харчиш за обществена кауза. Така ли е?

Да, точно така е. Занимавам се с различни неща, но нищо свързано с гората и дървесината. А за парите, да, просто подкрепям това, в което вярвам, подкрепям мечтите и целите си.

Всички ние харчим пари за нещата, които харесваме или искаме да ги притежаваме. За мен това е нормално да харча пари за обществена кауза.

Кога и как ти хрумна да помагаш за залесяването на горите в България?

В края на 2011г. се роди тази идея. Дойде като вдъхновение, отвъд разума. Чудех се какво може да обедини много хора зад една добра кауза, как да използвам възможностите на социалните мрежи, за нещо съществено, защото винаги съм обичал ефективността и смисъла, а да се пропиляват такива възможности противоречи на моите убеждения.

И тогава просто се появи тази идея – да засаждаме гори. Тази дейност е хубава, полезна, смислена, възпитателна, живототворяща, прекрасна!

Осъзнаваш ли, че по-важният ефект на твоята инициатива е, че събуждаш много хора и ги запалваш за обществени каузи. И им даваш вяра, че техните дела са важни?

Напълно вярвам, че да засадиш дърво е действие, което променя хората към по-добро, прави ги по-отговорни към природата, към обществото и дори и към тях самите, дава им връзката със земята, която ние градските хора сме позагубили, дава им вяра, че могат  да направят промяната, която желаят. Дори в устава ни е записано, че залесяване трябва да става с много доброволци и деца. Защото особено при децата промяната на мисленето е най-възможна.

Да засадим милиони нови дървета за България, с участието на колкото се може повече доброволци, деца и млади хора, защото особено в децата промяната на мисленето е най-възможна.

На масовите залесявания, а и не само, има усещането за общност, всички се чувстват обединени от една кауза и една цел. Имаме много примери как сме вдъхновили и други. Така от малката ни свещичка се палят и други – хора засаждат в страната, правят подобни инициативи, правят съвсем различни неща, защото са повярвали, най-вече в себе си, а това е чудесно! И да така е, засадили сме над 170 000 дървета, но по-важното е, че сме засадили вяра и добро в сърцата на десетки хиляди хора

Как успяваш да балансираш между бизнеса, необходимостта да обезпечиш семейството си и инвестициите в обществената кауза?

Интуитивно и с постоянство, за мен всички тези неща семейството, гората, работата са важни и са ми неотделими. Докато работя, вмествам и задачи за гората, а понякога докато се занимавам с гората нещо свързано с работата, а семейството винаги е около мен или в мен. Това си е нещо като коктейл „моят живот“ и всяка съставка е необходима, приятна и го прави това, което е и понеже всяко от тези неща е осъзнато желано и измечтано – има много лекота, въпреки обема. Работя много обикновено от 8 сутрин до 1-2 през нощта, с едно, две прекъсвания за обяд или вечеря, но когато правиш нещата, които ти харесват, които са важни и правилни за теб – това е лесно, всички имаме 24 часа всеки ден, въпрос на приоритети е как ще ги използваме.

Имаш ли подкрепата на близките?

От жена ми – пълна и безрезервна, което много ми помага. Наистина в периоди на кампании пролет и есен, имаме по 10-12 поредни събития, заради които сме все по полетата от зори до мрак. За щастие вселената се е погрижила да имам разбиране, че иначе щях да го закъсам, Благодаря ти Любов, обичам те! Родителите ми например, са от по-старото поколение, трябваха им 4 години, за да приемат каузата ми, като преди това се чудеха, защо си „пилея времето, парите и силите“, но сега най-сетне приеха, че това, което правя е смислено и вече дори се гордеят.

 Предполагам, че държавните служители те познават и са готови да ти помогнат?

Държавата – това сме ние хората, а ние хората сме различни. Има много свестни добри и сърдечни хора в държавните структури, които наистина милеят за гората и помагат с отворено сърце. Има и други типове хора, неспособни да вземат решение, защото се страхуват от грешки или изгубили мотивация, защото са недобре платени и нагледали се на лоши практики.

В началото ми бе много трудно, но всяка следваща година е по-лесно – вече имаме опит. Чак известен по министерствата, едва ли, може би тук-там с постоянството си… Не се отказвам – например миналата година докато вземем „Разсадникът на Мечтите“ – 44 декара изоставен, държавен горски разсадник, който сега връщаме към живот, пътека направих – тук питах, там писах, после пак, пак, пак, отново и стана. Хората са важни и в държавните структури, с всеки човек, с когото работиш, изграждаш едно приятелство, поне при мен е така, работата ме сближава.

Знаеш ли, аз съм живял в Югоизточна Азия. И там хората сечаха гората като за последно. Не се притесняваха, имаше толкова много дървета… И в България ли е така, българите милеят ли още за гората?

Пак хората са различни – има хора като теб Патрик, които милеят, разбират и осъзнават, но и бедни хора, които мислят само, че им трябват дърва – за огрев или за пари. Добре е, че сме част от ЕС и има общи регулации, защитени територии, въпреки че контролът върху тях куца, но има бели лястовици и надежда.

Има дългогодишна лесовъдска практика и обезлесяването не е катастрофално, а донякъде балансирано, тоест има добив, но има и залесяване.

Има ли промяна в мисленето на българския бизнес. Има ли тенденция към по-устойчиво стопанисване?

Нямам преки наблюдения върху хората в горския бизнес, но предполагам, че те мислят само за печалба, тоест, ако могат да отсичат повече, вероятно го правят, привързаността към парите отново е коренът на всяко зло. Тук е ролята на държавата, която стопанисва този национален ресурс, да мисли, да планира, да осъществява контрол, да не търси бързи пари за запушване на бюджетни дупки, пълнене на партийни каси и джобовете на някого.

И да промяната е в ход, обществото се променя и ние можем да катализираме процеса, за да се случва по-бързо.

Смееш ли да мечтаеш, смееш ли да споделиш как виждаш гората след 20 – 30 години?

Ние градим бъдещето си, във всеки от нас тече силата, която твори светове. От всички нас зависи и ако някой каже, че един човек не може да направи нищо – помислете за Махатма Ганди, Мартин Лутер Кинг, Нелсон Мандела, Майка Тереза. И да, мечтая, имам и цели – това са мечти с краен срок.

Знам, че след 30 години обществото ни ще е по-демократично, по-богато, по-добро и по-отговорно. Въпросът е колко по-… и точно това зависи от всички нас! Ами ако всеки намери отговор на въпроса: Как мога аз да помогна, какво мога да направя?

Априлско залесяване 2017

Как виждаш баланса между грижите за гората и това, че тя е икономически ресурс?

Гората се е използвала от стотици хиляди години и тя наистина е важен ресурс, освен очевидните дървесина, гориво, суровина, тя е източник на храна, лекарства, вода, кислорода, който дишаме, дом е за много животни и е по-необходима отколкото повечето от нас можем да си представим. За нас, хората е важно да продължим да я използваме. Балансът не е труден, ако ние сме разумни. Има гори, които могат да се самоподдържат и такива, които имат нужда от подкрепата ни, важното сега е да преобърнем тенденцията – всяка година дърветата на Земята намаляват с поне 12 милиарда, това е първата стъпка.

Как гората тогава да се използва възможно най-рентабилно?

Отговорно и ефективно, с грижа. Да засаждаме поне 50 % повече от това, което отсичаме, защото поне 50-60 години младите фиданки не са съпоставими на отсечените зрели дървета. Да се намали добивът до наистина необходимото, като се помисли за алтернативи на дървесината от бързо възобновяеми видове – слама, коноп, бързо растящи целево отгледани дървета, различни горива – газ, ВЕИ и др. Да се повиши икономическата ефективност на държавните предприятия, занимаващи се с гората като се оптимизират процесите, увеличат се знанията на хората, внесат се добрите световни практики, добави се техника и механизация, обмисли се  и се въведе собствен добив, продажба и преработка на дървесината. А ако приемем, че държавата не винаги е най-добър стопанин, да се обмислят законодателни възможности, които да насърчават частни горски масиви и публично-частни горски партньорства. Колкото повече добри възможности, приложени практики и регулации, толкова по-добре.

Сърнела Воденичарова: В ход е събирането на българите за нещо много голямо и добро

  • Да изключим телевизорите, за да дадем възможност на ясната си и неподправена мисъл да заработи в наша и обществена полза.
  • Да търсим целево хора, заинтересовани от заздравяването на България.
  • Да се организираме и с много търпение, прощаване, неналагане и целеустременост да вървим към главното – вдигането на България на крака.
  • Да се направи народен запас от пари – лични средства на граждани, с които да плащаме дейностите по разгласяване на начинанието и привличане на поддръжници. Запасът е необходим, защото медийните канали са собственост на тези, които съсипват България – съвестните хора нямат достъп до тях.
  • В рамките на това ново движение на заинтересованите хора да бъде създаден фонд за изкупуване на земя (предимно земеделска) с единствена цел, опазване на българската територия от разпродажба и връщането й в ръцете на хора, които ще я обработват щадящо и с любов. Идеята е на адвокат Диана Зулчева.

Ако след 50 години нашите внуци и правнуци четат учебник по българска история и там пише, че през второто или третото десетилетие на 21 век е имало революция в България, няма да ме учуди, ако в този процес главната роля е играла банда Амазонки, чиято лидерка се е казвала Сърнела Воденичарова.

Тя е известна личност в борбата срещу концесиите, въглищния газ, неурегулираната продажба на земеделски земи на чужденци и олигарси, TTIP, CETA и прочие. Освен това е създателка на Народна Медия.

От първата среща със Сърнела бях впечатлен от красивата женска агресия, която излъчва. Майчинският й инстинкт да брани това, което обича, е почти плашещ. Тя е убедена, че България трябва на всяка цена да запази автентичността си. Това ще бъде трудно, защото глобализацията няма да подмине България толкова лесно. Но вярно е, че трябва да направим сериозна сметка. Mного е възможно, че скоро в цял свят хората няма вече да се впечатляват от нови молове и изобилие от ненужни стоки, а по-скоро от автентичност, чиста земя, чиста вода и чист въздух.

Говорят, че наведена глава сабя не я сече. Запознайте се с една жена, която не само никога няма да наведе главата, но няма и да й мигне окото в защита на децата и отечеството й.

Патрик Смитьойс.

Сърнела Воденичарова е родена на 30 ноември 1977 г. в Ботевград. Завършва Руската гимназия в Пловдив, а после и магистратура по макроикономика в Пловдивския университет. Работи като репортер, водещ и редактор в БНТ, ББТ и Юниън телевижън. Ресорът й в БНТ е приватизация. В края на 2004-та напуска БНТ, за да се отдаде на частен бизнес.

През 2010 г. за пръв път участва в протести – срещу ГМО. През следващите години продължава да участва в протестите срещу АСТА, шистовия газ.

2013 г. е в ядрото на информационната кампания и акциите за спиране безконтролната продажба на земя на чужденци и олигарси.

От 2014 г. е един от двигателите за разкриване на договорите за 6-те най-големи концесии в България за добив на подземни богатства (злато, сребро, мед и над 40 други ценни метала) – в масираните действия участват над 1300 българи от целия свят. Заведени и спечелени на последна инстанция са над 20 дела срещу правителството. Въпреки съдебните решения и обществения интерес и до днес властта отказва да покаже договорите.

Работи за информиране на обществото и спиране на ТТИП и СЕТА – споразуменията между ЕС и САЩ и ЕС и Канада, които узаконяват господството на корпорациите над народите.

В организацията е и на отпора срещу волфрамовата мина над Велинград, продажбата на шофьорски книжки, промените в Закона за достъп до обществена информация и др.

Участва в инициатива за създаване на нов учебник по древна история на България, съдейства за разкриване на факти около древния български календар, генетиката на българите и произхода им.

Помага на хора в беда, участва в доброволчески дейности, разкрива и разпространява факти и събития, които масовите медии не отразяват.

Обожава семейството си. Със съпруга си Виктор Иванов отглеждат заедно 4 деца и 2 кучета. Питат я често как намира време за всичко общественополезно, което прави. Отговаря: „Не гледам телевизия, а времето за нея влагам в неща, които чувствам важни“.

Каква сила те кара да защитаваш интересите на България толкова всеотдайно? Откъде е енергията?

Когато дойде „демокрацията“, родителите ми от инженери, произвеждащи едни от най-качествените микрочипове в света, бяха превърнати в склададжии със символични заплати. Наложи се цялото семейство да работим по битаци, продавайки касетофончета и други боклуци. Садяхме, отглеждахме и беряхме фъстъци и лавандула, низали сме и тютюн, брали сме хмел – колкото да не мизерстваме. Мама ни водеше всяка неделя след битака на кино и това беше особено хубав момент за деца като нас на по 10-13 години.

Родителите ми не се предадоха, бориха се, правят го със сърце и мисъл и до днес – техният пример е най-силната мотивация.

Моята приятелка Биляна Манчева е другият сериозен вдъхновител. Тя спря ГМО в България, заедно с още няколко майки, увличайки хиляди хора. Разбираш ли, няколко жени с неколкомесечен всеотдаен труд и крайно впрягане на интелект, знания, находчивост, успяват от нулата да създадат обществено менние, гражданска активност и да докарат България до 97% против ГМО! Тогава и Бойко Борисов вече не е можел да откаже, особено след като са му изсипали няколко хиляди картички, направени от детски ръчички с молба да не бъде допускано ГМО в България.  Биляна е участвала и в спирането на „флуорирането“ на питейната вода, а след ГМО е седнала с още двама – Теодора Пиралкова и Тодор Кондев да създадат наредбите за здравословно хранене в училищата.

Ето от такива хора се зареждам.

Мъжът ми Виктор Иванов е третият фактор – с такъв мъж всяка жена може да бъде амазонка!

Част от веруюто ми е, че истината е най-добрата политика в дългосрочен план. Когато обяснявам на децата защо, им разказвам нещо от този род: твой приятел мляска и това те дразни. Ако не му кажеш истината, имаш два избора: или да преодолееш раздразнението си, или да почнеш да трупаш още и още неприязън, която в един момент със сигурност ще разруши приятелството ви. По-добре му кажи дружески как ти действа и ако приятелството ви е здраво, то само ще укрепне, ако ли пък не е е било истинско, ще се срине набързо и ще ти спести много мъки. При всички случаи печелите в дългосрочен план и двамата.

Разбира се, трудно е да кажеш неудобна истина, но само си представи колко хубаво ще бъде после и ще ти дойде куражът. При казването на истината, неудобството е само временно, а добрите плодове береш дълго във времето.

Затова ми е особено приятно да съдействам да излиза колкото може повече истина наяве.

Ако можеш да изброиш 5 най-страшни заплахи за България, кои са според теб. Какви са и защо представляват опасност за България.

Най-голямата заплаха е отказът на хората да участват в контрола на държавното управление. Вследствие на което до властта стигат най-некачествените хора, правят каквото си поискат и резултатът е налице – България днес не е суверенна държава, разграбвана е всячески – земя, вода, злато, природа, хора. Уж го знаем, но какво от това, след като не предприемаме нищо особено.

Затова са възможни безумия като това да оставиш напълно незащитена територията си от разпродажба (нещо, което нито една западна държава не допуска – защити от всякакъв род са в действие, а от нас се иска да отворим напълно територията си).

Изкупуването на земи около изворите е процес, който тече от години. Това означава, че в един момент ние българите няма да имаме свободен достъп до вода.

Източването на подземните ни богатства от частни фирми, пълната липса на контрол върху добива, очевидното съглашателство за това между правителствата и концесионерите – всичко това ощетява българите с по няколко милиарда на година.

ТТИП и СЕТА – споразуменията за „свободна търговия“ между САЩ и ЕС и Канада и ЕС – докарват друга беда. Корпорациите ще могат да участват в правенето на законите на държавите, а ако нещо не им харесва, ще могат да съдят държавите в частни съдилища с подбрани от тях „съдии“. Оставени без обществен натиск, депутатите в България, чинно приемат това положение, въпреки че могат да откажат.

Защото продажни същества управляват България, е възможна и вакханалията в училищата. Децата ни биват превръщани в послушни служители, които знаят езици, но не и историята си, не и как да създават, не и как да мечтаят за друго, освен за кариера.

Но всичко това подлежи на обръщане.

В този ред на мисли каква смяташ, че е редната стратегия за България по тези въпроси.

Всички стратегически ресурси и дейности: земя, вода, подземни богатства, добив и разпределение на енергия, образование, здравеопазване, трябва да бъдат под особения контрол и защита на държавата – как точно, трябва да реши народът и никой друг. Под държава обаче разбирам не шайка разбойници, готови да продадат и майка си, а нещо съвсем друго. Държавата е стабилна, когато съществените решения в нея се взимат от заинтересованите граждани. Защо не от политици или „експерти“? Защото са субективни, а и лесно могат да бъдат повлияни. Народът също се влияе, но не може да бъде купен, поне не лесно.

Много от другите „активни“ в обществото се оплакват, че народът се е заключил вкъщи и че нищо не може да го мотивира да излезе на протест. Какво мислиш ти по този въпрос? И какво би мотивирало хората да вземат по-активна позиция?

На първо място протестът бе превърнат във фарс – инструмент за временно сваляне на правителства най-много, но не и за постигане на промяна по същество. Хабене на твърде много енергия и надежди при нищожен резултат. Последните надежди на хората бяха разбити февруари 2013-а.

Освен това наблюдателните виждат как правителството не зачита решенията на съда – за 4 години над 20 пъти осъдихме предателството да покаже договорите на 6-те най-големи концесии за злато, сребро и мед – концесии, от които България губи безумно много.

Познайте какво направи кабинетът! Не само че не показа договорите, но и завъртя цялата 4-годишна съдебна сага в изходна позиция – пак говори за конфиденциалност. А съдът категорично, 20 пъти заяви, че конфиденциалността, фирмената тайна отпадат, когато е налице надделяващ обществен интерес.

Още много подобни примери има.

Как да вярваш, че по съдебен път можеш да постигнеш справедливост за национална кауза, когато изпълнителната власт не уважава решенията на съда?

Връщам се пак на въпроса ти: значи по съдебен път не става, по пътя на натиска на улицата също – постигаме единствено козметични промени. Сдруженията на родители, учители, работници и т.н. постигат също само козметични промени, независимо дали преговарят с депутати, министри, или протестират от безизходица.

Какво ни остава?

Хората не осъзнават силата си като част от нещо голямо, не вярват.

Представи си ако повярват, че заедно можем всичко, какви чудеса ще сътворим! Защото тази територия тук, наречена България, е изобилна – всичко си има. Дори и 29-годишното крадене не може да намали чувствително благините на тая земя.

Трябва само повечко решителни хора да се съберем и ще вдигнем България на съвсем друго ниво. Необходимо е нормалните, честни хора да си върнем управлението, за да имаме отново държава.

Текат вече такива процеси и в България, и сред българите в чужбина.

И трето, може и да е първо – изключването на телевизора събужда сетивата на човека. Когато не гледаш телевизор, не ти въздействат рекламите, „модерните ценности“ в шоу програмите, насочващите в девета глуха новини и актуални предавания. Имаш възможност да мислиш. Постепенно се възцарява чистата, светла, свободна мисъл. Опасното е, че може да измислиш нещо полезно… Затова добре прецени преди да изгасиш телевизора.

Говоря го това, защото бях в телевизора, знам как действа. Бях икономически репортер в годините на най-върлата приватизация – Костов и Царя. Ресорът ми беше „приватизация“. Помня как безмълвно се задраскваха цели репортажи и те оставяха да се чудиш как да се автоцензурираш, за да ти мине репортажът. Бях на 20 и нещо и ме дразнеше, че ми запушват устата. Но още повече ме тормозеше атмосферата на джунгла в телевизията (БНТ, но и в останалите е не по-малко зле) – ако ти не изядеш, рискуваш да бъдеш изяден.

Ето от такъв източник, от такива хора черпим информация за действителността и преобразуваме собствената си реалност. На какво основание очакваме да е добра и градивна тя тогава?

Друга драма е обединяването на хората. Според теб какъв е проблемът и дали виждаш решение за този проблем. Има ли кауза, или нещо въобще, което може да ги обединява, все пак?

Единствената обединителна кауза на българите е България – благоденстваща, устойчива на политическите ветрове в световен мащаб. Всички останали каузи раздробяват народа и той престава да бъде народ – така е в момента, народ няма, най-много малки групички дейни хора, чоплещи по някоя кауза. Тепърва почваме да градим народ. Отново.

Основният препъникамък за постигането на тая цел е взирането ни един на друг в кусурите. Ако е достатъчно честен, милее и е полезен за народа си, не се е въртял като фурнаджийска лопата от партия в партия, от НПО в НПО – заедно сме. Не ме интересува особено, че го гони тщестлавието или мирише на пот – това са второстепенни и третостепенни неща. Бенковски също е търсел слава, даже и власт, но е свършил гигантска работа. Бих работила и с човек като него, а ако не се траем заради прекомерно его, тогава се съсредоточаваме в различни направления и така два полезни вола ще са впрегнати, вместо един, и работата ще върви двойно по-добре.

Особено важно е какво е правил и прави човекът, за да прецениш дали да му гласуваш доверие. Слушайки патриотично говорене, много хора се полъгват и следват измамници, системни играчи, претендиращи за „народни“ люде.

И това е, защото хората не са свикнали да проверяват. Казват си: „Какво толкова, едва ли интуицията ми греши, виж как хубаво говори, колко честен изглежда, не може да е грешка…“. Тази безкритичност е пагубна.

Напротив – порови за тоя, дето много ти харесва, виж с какви хора е обграден, откъде са парите му, какви са делата му в годините – последователен ли е, променлив ли е, прави ли точно това, което говори, или има разминаване.

Преодолеем ли всеки за себе си тези 2 препятствия, ще станем малка армия от свестни хора, които могат да работят заедно и могат да преобърнат действителността – не от раз, а последователно, с разсъдък.

Преди няколко години създадохте Народна медия, популярен канал във Фейсбук. Откъде идеята, къде сте и как виждаш, че каналът ще се развие?

Знаеш ли колко малко са медиите и репортерите, които изобщо отразяват неплатените протести и акции? Ако пък изобщо отразят, повечето идват рано-рано, докато още не са се събрали хората, снимат групичка от 15-20 души и си отиват, а после коментарът е от сорта на: „20-ина души се събраха днес пред Министерството на земеделието с искане за удължаване мораториума върху продажбата на земя на чужденци“. Иди разбери за какво иде реч. Обикновено липсват интервюта, отсъства задълбочен анализ, няма вникване в целите на тия хора – що са си зарязали рахата и работата и са се изтъпанили пред министерството. И накрая 2,5 граждани наброяват разбралите за какво всъщност се борят тия 200 (не 20) души.

Ако медиите бяха отразили съвестно над 60-те протеста на шепа хора за златото на България пред Министерството на икономиката 2013-а и 2014-а година, възможно беше тая шепа да стане камара, лавина и току-виж да сме помели спокойствието на концесионерите, дето точат народните блага.

Знаеш ли колко медии вдигнаха шум за доклада на Сметната палата, където разследващите казват в подробна разработка съвсем ясно: „Липсва какъвто и да било контрол върху концесионерите в България“? Можеш сам да си отговориш колко.

Ако медиите бяха отразили надлежно безпрецедентните в историята на България 22 спечелени в съда дела за златото на граждани срещу правителството (наричам го „предателство“), можеше да обърнат хода на събитията. Знаеш ли какво направил директорът на новините в Нова (братовчед на един от нас) – дошъл, слушал какво му говорят съмишлениците, дълго и убедено кимал, обещал да изпрати най-добрия си екип, защото осъзнавал колко грандиозен е грабежът на подземни богатства, колко важно е това, което правим. Познай какво стори душицата! Ни репортер, ни камера, ни нищо – потънаха вдън земя. Преразказвам, защото нарочно не отидох на срещата с него – предупредих съмишлениците да не се надяват която и да било голяма медия да отрази каузата. Първо, кокалът е твърде сочен – милиарди годишно. Второ всички големи медии и част от малките са собственост на онези, които или държат кокала – концесиите, или другаруват с концесионерите. Такъв кокал не се пуска заради някаква си справедливост за народа…

С две думи: принудиха ни да направим Народна медия.

Народна, защото всеки може да снима и да праща, но не пикантни моменти от живота на политиците и „звездите“, а същински събития от значение за народа, които телевизорът не обича да показва. Наблягаме на преките предавания без сценарий – там нещата е трудно да се подправят, лъсват много иначе скрити за зрителя моменти.

За да стане пряко предаване от нечий телефон/устройство, човекът трябва да е редактор в страницата Народна медия. Имаме, разбира се, пропускателен режим, който дава достъп на честните, дейни, полезни за България хора. Дори и да не си редактор, можеш да пращаш видео- и аудиоматериали на info@narodna.me.

Ще ти кажа как виждам Народна медия в бъдеще: народната медия не е бизнес, няма и бизнесплан, тя е свободата да разпространяваш неподправената действителност (телевизиите и пресата забравиха що е това). Има обаче една подправка в Народна медия – човеколюбието, всичко се прави през неговата призма. И ако Народна медия се разрасне, това ще означава едно със сигурност – обществото от свободни, дейни, съвестни, човеколюбиви хора се разраства.

Спорихме с теб няколко пъти за това, че на хората им е писнало да виждат как не трябва и как са ни прецакали. Хората искат да видят идеи за „как от тук нататък“. Дай един твой кратък анализ по този въпрос.

Първо: издирваме се упорито и целево свестните хора, намираме се.

Второ: запознаваме се, събираме се и решаваме какво и как да направим.

Всичко друго е до болка познатата борба на парче, която добре окопалите се във властта няма да ни позволят никога да спечелим. Това и аз го осъзнах най-накрая.

Разбираш ли – все повече деца измират, защото „държавата няма пари за лечението им“. Пари за лукс има, но за децата не. Положението е тръгнало на унищожение. И да – знам, чувствам го, че няма да бъдем унищожени, но това ще стане не по чудо, а защото ние ще го подсигурим с общите си действия.

Знам, че си почитател на пряката демокрация. Народът да има по-силни лостове да спират диващините на народните представители. Много хора са за, но има различни виждания как такава директна демокрация може да поработи в България. Според теб какъв ще е най-удачният модел за нас?

Нямам готов отговор, още съм на етап издирване и запознаване с читавите хора. Запознах се с толкова стойностни хора, че знам – България ще я има!

Нека се съберем и когато го направим, съм уверена, че ще родим истинската форма, тази, която ще работи най-добре за нас. Казвам нас, а не народа, защото немалка част от народа обожава да бъде лъгана, омайвана с фалшиви обещания, коментира неспирно, но не желае да действа за промяна към добро. Убедих се в това, след като години работих почти денонощно за общественозначими каузи и отделни хора в беда.

„Нас“ е мислещата, съвестната, дейната, непримиримата, съпричастната част от обществото.

Не желая да живея в общество, движено от стремеж към пари и слава, себеустройване за сметка на останалите, безразличие към другите и общото, временно модерни ценности.

Затова работя по въпроса. И знам, че всеки има какво да даде, стига да реши.

След като си била свидетел на 29 години демокрация и през последните години си била по барикадите, според теб какъв е пътят от блатото, в което в момента се намираме?

Това, което ти си почнал – свързване на полезните за България хора, прощаване на дребните кусури и работа заедно, за да изградим една благоденстваща България. Левски го е казал ясно: „Кажи ти моите и аз твоите кривини, па да се поправим и да вървим всички наедно“.

 

Александър Дунчев: Опазването на горите трябва да стане национален приоритет

  • Опазването на горите да стане национален приоритет и ключова предпоставка за благоденствието и икономическия просперитет на българите
  • Да бъде предоставена възможност на обществото да участва директно в работата на горските институции, което ще гарантира прозрачност на дейността им
  • Да се промени начинът, по който се избират ръководителите на горските институции

Ако човек тегли чертата след 27 години “Демокрация” и направи баланс на имуществото на България, няма нужда да си счетоводител, за да отчетеш, че сме на колосална загуба.

Активите, или имуществото на една държава са природните й богатства, човешкият ресурс и производственият й капацитет, или способността да генерираме добавена стойност. Това е. И въпреки че ви убеждават, че промишлеността в България е във възход, още не сме на половината от нивото преди 1989г. За човешките ресурси знаем. Този ресурс сме го изнесли в Западна Европа и Щатите. Така че най-ценният актив на страната остават нейните огромни природни богатства.

След като се срути промишлеността и хората избягаха, природата и природните ресурси станаха най-атрактивният таргет за българския бизнес и българските политици. Мините, плажовете, ски-курортите, земеделските земи, горите… Сещате се. Всеки жадуващ за бързо богатство в държавата е замесен в поне един от тези сектори…

Добре, че има хора като моя приятел Сашо. Хора, които още преди години осъзнаха, че ако загубим природата и природните ресурси, фалитът на България ще стане реалност. Тяхната битка не е за катеричките… Тяхната битка е за оцеляването на този народ, за неговите ценности и за неговото ново място в Европа. Джон Атанасов измислил компютъра в Щатите. Бербатов играе в Англия и един куп български виртуози свирят навсякъде по планетата, но не и в България. Защо? Защото там има условия и там ги оценяват.

Подобни условия тук няма и скоро няма и да има. Не бъркайте! Възраждането на България няма да започне от IT сектора, колкото и привлекателно това да звучи. Нито от туризма, по начина по който го разбираме днес, нито от новото земеделие, нито от Евро субсидиите. Възраждането на този народ ще потръгна в момента, когато хората разберат, че действително Господ им е откъснал едно парче от Рая и когато разберат, че те са единствените легитимни негови настойници. Всички заедно, всички поравно. Ще потръгнат нещата когато започнем да милеем за това райско парче земя и когато започнем да се грижим за него.

За това се бори Сашо, както и много други като него. Не за грантове, и не защото са част от зелената мафия. Те са последните опълченци против една система, която скоро ще гръмне на световно ниво. Свръх консуматорство и тотално безхаберие за всичко, което ни е дадено в името на бързия долар или бързото Евро. Не определяйте тези хора като зелени откачалки. Те са Човеци, които носят най-важното послание на този Век – да потърсим хармония с това, което ни е създало. Да осигурим оцеляването и по-добър живот на нашите деца и внуци.

Патрик Смитьойс

Александър Дунчев е роден в София, на 37 години. Женен е за Ани, с която имат две момичета – Калина и Биляна. Учил е авиационна техника в Техническия университет в Делфт, Холандия.  По-късно завършва специалността Горско стопанство в Лесотехническия университет. От 2007 г. се занимава с природозащитни дейности, първоначално като служител в Дирекцията на Природен парк „Витоша“, а от 2012 г. като експерт по горите в международната организация WWF. Основният му принос е свързан с повишаване на гражданския контрол в защитените територии и горите, както и с подобряването на горското и природозащитното законодателство. Неговият LinkedIn профил е ТУК.

Да започнем може би отзад напред, но онзи ден ми каза, че си решил да не се занимаваш повече с природозащита. При положение, че ти си един от иконите в тази сфера – какво стана? Защо това решение?

Наскоро във WWF направихме един анализ, който показа, че за да живеем в по-здравословна и запазена природна среда трябва да сменим изцяло подхода.

Самоцелното опазване на природата бе досегашната мисия на много от нас, но за да се гарантират по-устойчиви резултати е необходимо природозащитата да стане начин на мислене на цялото българско общество.

А това изисква съществени промени в образованието и икономическите модели на развитие на държавата ни, където считам, че трябва да насочим усилията си.

Само “for the record” както се казва на английски, през твоите последни 10 години във WWF отчитате огромни победи за българската природа и ти си един от водещите в тези битки. Можеш ли да дадеш едно кратко резюме на постиженията през този период, без да бъдеш скромен, както обикновено? Ти получи и награда преди няколко месеца за твоя принос за опазване на природата…

Вече близо 10 години участвам активно в природозащитни кампании на Коалицията „За да остане природа в България“, които допринесоха за запазването (поне временно) на най-ценните кътчета от българската природа, каквито са защитените територии на Витоша, Рила, Пирин, Странджа, Камчийски пясъци и други. Наскоро с адвокат Свилен Овчаров от „Зелените адвокати“ спечелихме и две дела в комитета за прилагане на Орхуската конвенция, с които държавата бе „осъдена“ да гарантира законовите права на гражданите за защита на природа от неправомерно застрояване и унищожаване. През 2009-2014 г. участвах в кампанията за прекратяване на една от най-големите кражби на публични ресурси в историята ни – заменките на гори, извършвани години наред по принципа „кон за кокошка“. След 2012 г. с международната природозащитна организация WWF допринесох за подобряване на горското законодателство по отношение защитата на вековните гори и биоразнообразието, както и за повишаване на прозрачността и възможностите за граждански контрол в горите, включително чрез иновационната ни онлайн-платформа за горите.

За всички тези усилия, през 2016 г. имах честта да получа наградата на Българска фондация биоразнообразие за „Активист на годината“.

Има много хора, които мислят, че вие – природозащитниците сте грантаджии, тоест правите всичко за пари… Аз знам, че не е така. Просто всяка организация има разходи, които трябва да бъдат покрити, както е при всяко търговско дружество, или семейство, ако щеш. Ти си живял в Холандия, говориш Холандски почти по-добре от мен. Имал си страхотни възможности за работа на Запад със заплата над 8000 лева на месец. Какво те накара да се върнеш тук и да се бориш за българската природа?

Пирин – уникалната красота на българската природа

Вероятно всичко започна с любовта ми към планините, която възникна когато бях ученик в Националната природо-математическа гимназия. Тогава често карах ски на Витоша, а през лятото с чичо ми покорявахме върховете на Пирин и Рила. По-късно, през студентските ми години в Холандия (1997-2002) планините ме теглеха непрекъснато назад към България, докато не срещнах съпругата си Ани и не се върнах за постоянно. За да съм близо до природата се отказах от високите технологии и се записах в Лесотехническия университет.

Докато изучавах горите и дивите животни разбрах, обаче, че без защита уникалната ни природа и вековните гори в планините скоро ще изчезнат. За това след дипломирането си се хвърлих устремно в защита на българската природа.

Какво видя в хората, които се занимават с опазването на горите? Не знам за младите, които разбраха, че в горите има много пари, но за старото поколение горски служители и лесовъди, съм сигурен, че по-голямата част от тях имат отношение към природата. Как тези хора позволяват горския сектор в България да бъде превърнат в такъв бардак, така че всеки който плаща, да може да вземе каквото си поиска?

Бързите печалби от дърводобива и възможностите за мащабни кражби от публичните гори, които имат дял от близо 90%, са двете основни причини горският сектор да привлича интереса на политиците и далавераджиите.

Горите често са използвани и за печелене на избори чрез схемата „дърва срещу вот“. Ето защо, политиците правят всичко възможно управлението на горите да е в ръцете на доверени лица, които да прикриват далаверите и да уволняват всеки лесовъд, дръзнал да защити гората от дървената мафия.

В стопанства, където професионализмът на лесовъдите все пак успява да надделее върху политическите интереси, гората се стопанисва значително по-природосъобразно и в полза на цялото общество.

А тези, “добрите” в сектора, на какво се надяват? Какво им трябва за да сложат ред в цялата система?

Явно „добрите“ в горския сектор не са достатъчно, за да сложат ред в цялата система. Но въпреки това, много от тях правят всичко възможно, често с риск за работата и живота си, за да защитят гората. За това, една от основните ни цели през последните години бе да привлечем за съюзници на „добрите“ хора извън горската система – това е обществото.

Чак когато обществото застане зад „добрите“, те ще имат възможност да сложат ред в горската система.

Всички знаем, че има големи проблеми с нашите гори. Прекалено много се сече, няма контрол, всичко е за пари. Но какво реално е състоянието на българската гора?

На хартия площта, запасът и средната възраст на българската гора се увеличават плавно през последните десетилетия.

Но поради незаконните сечи и трудностите с прилагането на природозащитните мерки състоянието на българските гори се влошава от екологична и лесовъдска гледна точка – намалява площта на вековните гори, оголват се вододайни зони, съсипват се горските пътища, акцентира се повече върху добива на дърва за огрев отколкото върху производството на скъпа качествена дървесина и отглеждането на високостеблени гори.  

Да не би да сме закъснели? Лесовъдството не е проста работа. Изисква много знание и опит. Не е така, че всичките добри мъдри и добросъвестни лесовъди вече ги няма. Има ли кой да обучава едно ново поколение горски със сърце за гората?

За щастие все още има много добри специалисти, както в сферата на образованието, така и в горските стопанства.

Нужно е единствено държавната политика за горите да измести обратно акцента от „дърварството“ към „лесовъдството“, т.е. към възприемането на гората като ключов национален природен ресурс, а не като дърва за изборен вот и бързи печалби.

Заедно с теб много сме мислили за съдбата на българската гора. Ти как смяташ, че бихме могли да използваме гората като ресурс, и да я запазим за поколения напред?

Необходимо е да развием такива знания, че с максимална прецизност да оценяваме при какви нива и способи на ползване на дървесните ресурси се гарантират оптимални нива на изпълнение на всички други функции на горите – екологични, социални и рекреационни. Особено предвид климатичните промени, възстановяването на естествения характер на горите и опазването на тяхното биологично и генетично разнообразие са от ключово значение за адаптацията им към новите условия.

Ако приемем, че гората е ресурс, тоест дървесина за производство на някакъв продукт, тези фирми, които работят в дърводобива, планират ли да направят инвестиции в по-високо технологични производствени предприятия, за да реализират по-голяма добавена стойност? Защото ако един бизнесмен се стреми на двойна печалба, единият начин е да сече два пъти повече, другият начин е да намери начин да продава всеки кубик на двойна цена, например като паркет или детски играчки… или те не мислят за това?

За да има инвестиции в дървопреработвателни предприятия, които да носят по-висока добавена стойност в горския сектор, се изискват гарантиране в дългосрочен план на дървесни ресурси с необходимото качество и елиминиране на корупционните схеми, които изкривяват пазара на дървесината.

Ако те разбирам правилно, такова дългосрочно планиране в момента е невъзможно. Би ли могла държавата да направи нещо по въпроса?

На първо място, държавата трябва да представи оценка в дългосрочен план на потенциалните количествени и качествени характеристики на дървесните ресурси в България, а на второ място, да изготви план как да запази и подобри тези характеристики – спиране на незаконните сечи, превръщане на нискостеблените гори във високостеблени, отглеждане на т.нар. „целеви дървета“ и т.н.

Имаше една важна кампания, целяща да бъдат опазени райони с “вековни гори”, със забрана за човешка дейност. Малки резервати, от които животът отново може да потръгне ако горите наоколо бъдат изсечени, като ковчези на „Ной“ разпръснати из цялата страна. Какво стана с този проект? Успешен ли е?

В края на 2016 г. природозащитната кампания за защита на вековните гори в България бе подкрепена с безпрецедентно решение на Министерството на земеделието, храните и горите, с което под строга защита бяха поставени над 1 000 000 дка стари гори в екологичната мрежа Натура 2000. С този акт България застана на челно място в европейската инициатива за защита на последните вековни гори, което е една от предпоставките за спиране загубата на биологичното разнообразие в Европа до 2020 г.

Миналата година се опитахме да мислим заедно по нов закон за горите. Писахме, писахме, но стигнахме да извода, че такъв закон няма да бъде приет заради огромни апетити от страна на „горската мафия“, която работи разбира се с пълната подкрепа на сегашните политици… Но ако някой ден станеш министър на горите, какво би предприел? Сигурно мерките са много, но можеш ли да назовеш няколко ясни и конкретни примера?

На първо място, бих потърсил обществен консенсус за изцяло нова визия за българските гори, която да възприеме опазването на горите като национален приоритет и ключова предпоставка за благоденствието и икономическия просперитет на българите.

Това изисква нова държавна политика по отношение повишаване икономическите ползи от горите, както и замяната на горскостопанските планове с планове за управление, в които има равнопоставеност на стопанските, икономическите, социалните, природозащитните и рекреационните функции на горите.

Втората стъпка е създаването на пълна прозрачност и възможност за директно обществено участие и контрол при работата на всички горски институции, като например създаването на публични надзорни съвети, както и пълна публичност на деловодството, договорите и административните и стопански дейности на тези институции.

Третата стъпка е промяна в изграждането на управленския капацитет на горските институции, така че да се гарантира избор на лидери и експерти, които имат (1) ясна визия и план как да постигнат поставените пред институцията цели, (2) доказана експертиза, почтеност и независимост, както и (3) обществено и институционално доверие и признание. В конкурсния избор на ръководителите трябва да имат право на участие както всички служители, така и обществото, което е основния възложител и собственик на публичните институции и публичните горски ресурси.

Повече по темата, можете да намерите в следните медийни изяви на Александър Дунчев:

За закона за горите (2012 г.); За вековните гори ; За вековните гори 2; За заменките на гори; За сделките с публични имоти ; За незаконния дърводобив ; За горите на Витоша ; За горите на Витоша 2 ; За горите в Родопите ; За горите в Стара планина ; За Национален парк Пирин: За Национален парк Пирин 2 ; За устройството на територията ;  За устройството на територията 2

 

Добромир Домусчиев: България може да печели над 500 милиона евро годишно от екотуризъм

  • Министерството на околната среда и водите, както и Министерството на земеделието да прилагат Закона за опазването и устойчивото ползване на биологичното разнообразие в България на практика
  • Фирмите, които работят в сферата на екотуризма да допринесят заедно за създаването на по-конкурентен екопродукт за международния пазар
  • Да бъде създадена по-добра инфраструктура (укрития, пътища и т.н.) и да се промени ценностната система на хората, да бъдат възпитавани да уважават природата от ранна възраст

Ако питаш обикновен човек за някаква сфера, в която България е успяла през последните години, има голяма вероятност да каже: туризъм. Но това не е така, това ни го внушават, за да се оправдае строителната лудост обхванала страната. У нас туризмът е свързан с пране на пари и строителство на апартаменти, с цел примамването на някой друг чужденец да ги закупи. В никоя друга държава министърът не информира народа кога пристига първият самолет с немски пенсионери и колко вървят шезлонгите на Златни пясъци. Освен това летният и зимният сезон са прекалено кратки тук, за да осигуряват целогодишна работа на хората, работещи в туризма.

Затова се радвам да ви представя Добромир Домусчиев – един човек, който знае как да развиваме част от туристическия потенциал на България целогодишно така, че много българи да имат полза от това. Той не предлага цялостно решение за туризма в България, но става въпрос за устойчив туризъм без да изхабяваме голямото природно богатство, което имаме. Добромир дава от 12 години всичко от себе си, за да покаже най-ценното на България на най-ценния контингент туристи от Европа. Известната международна организация WWF направи филм за „Скритите услуги на природата“ -именно за големия туристически потенциал на българската природа – с Добри в главната роля. Запознайте се с Добромир Домусчиев, един страхотен човек, който милее не само за нашата природа, но за имиджа на България като цяло, за устойчивото земеделие, за Дунавския кон и т.н. Списъкът е дълъг. Гордея се, че Добри ми е приятел.

Патрик Смитьойс

Казвам се Добромир Домусчиев, на 43 години. Имам семейство с две прекрасни дечица и прекрасна съпруга. Занимавам се с няколко неща, но всички са свързани с природата. От 15 г. бизнесът ми е екотуризъм – наблюдения и фотографиране на птици и животни в дивата природа. Преди това повече от 8 г. работих като доброволец в природозащитно дружество за защита на хищните птици (ДЗХП).

Добромире, кога усети, че дивите птици са твоята съдба?

На село, при баба и дядо, в Средна гора. Там започна всичко – любовта ми към птиците, към природата, към дивите животни. Тя се отключи от само себе си по някакъв начин. От най-малките обикновени птички – каменарчета, синигери, овесарки и домашната червеноопашка, която е любимата ми птица.

Домашна червеноопашка

Това е една мъничка птичка, среща се от морското равнище до почти 3000 метра надморска височина в България. Наблюдавах ги като дете всеки ден, дори не знаех как се казват и чак след две години, когато си купих първите книги, по описанието разбрах името на моята любима птица.

Защо обичам дивите птици и специално хищните птици? Нямам отговор. Това е нещо като любовта – то ти идва отвътре. Не го обясняваш, не го мислиш, то просто е така.

Как реши да превърнеш тази любов в бизнес?

Просто превърнах хобито си в бизнес. Първите ми години като природозащитник бяха страхотни, но нямаше никакви пари.

Тогава как се издържахте?

Карахме го абсолютно аскетски. Тогава имах една „Лада“и на офиса ни ул. „Хан Крум“ я паркирах надолу срещу движението, защото тя не можеше да пали. Така че, тогава пари нямаше, но това не беше проблем. Но в един момент дойде време за семейство и за сериозен поглед към бъдещето. А и самата природозащита вече тръгна в една посока, която не мисля, че е правилната, за съжаление…

Имаш предвид начина по който се изкарват пари, проектите, които се правят ли?

Дълга тема е, но истината е, че миналата година Испания има одобрени проекти по програма “LIFE” на ЕК за 62 милиона евро. България има един проект за 600 000 евро.

Но това е сто пъти по-малко, защо?

Защото тук вече няма капацитет за правене на големи проекти. Благодарение на няколко фундаментални грешки, които се направиха от природозащитата, в основа, на която е „братоубийственият бой” и криворазбраната конкуренция. Това доведе до там, че много хора се отказаха и започнаха да се занимават със съвсем други неща, включително и аз.

Можеш ли да кажеш какъв е този „братоубийствен бой”? За какво става дума?

Става дума за криворазбраната конкуренция в България във всяка една област – в природозащитата, във футбола, в земеделието, в политиката и т.н. В конкретния случай за времето, което споменавам тя основно се изразяваше в борбата между „Зелени балкани“ и БДЗП (Българско дружество за защита на птиците) – двете големи дружества. Те просто използваха огромна част от ресурса си, за да убедят донорите на средства, че „те” са по-добрите, защото другият е фалшив, измислен: кой е открил еди кое си гнездо, кой е направил повече за лешояда, кой е направил повече за гъската. И така се създаде една много лоша, неприятна среда, в която свестните хора, които не бяха зависими от това нещо, включително и аз, просто се отвратиха и лека полека се отдръпнаха. Това се случи, защото те криво разбраха възможностите за развитие на природозащитата и като финансиране, и като приходи, и като проекти, и като бизнес. И започнаха едни мръсни номера – като обжалване на проекти. Първият “LIFE” проект в България беше блокиран точно по тази причина. БДЗП също бяха подали проект, но имаше пропуски и не беше одобрен, но пък те обжалваха резултатите!

Постъпиха некоректно така ли?

Ами доколкото знам човекът, който е отговарял тогава за проектите в България им е казал – дори и да обжалвате, единственото, което ще постигнете е, че ще изпуснем сроковете и проектът няма да се случи. И те въпреки всичко обжалваха и така проектът не се случи. Това беше един проект на Централната лаборатория по обща екология… за изработване на планове за действие за 9 НАТУРА зони. Мисля, че това беше проектът. В резултат на това, в момента влизат малко пари в природозащитата… Но за външния наблюдател, природозащитата е най-активният NGO-сектор (НПО, неправителствен) в България независимо от всичко.

Брюксел не е виновен за малкото пари, които влизат в България. Грешката е изцяло наша, на природозащитниците. Ние си осакатихме целия потенциал в глупави битки, едни срещу други. Много хора се дръпнаха. Много хора бяха изхвърлени. Финансирането за природозащитниците можеше да бъде 10 пъти по-голямо и успехите ни можеха да бъдат 10 пъти по-големи, ако се беше работило по правилния начин. 

Да, и това, което се вижда е, че е така, защото имат финансиране…

Това, което се говори сега, че сме мафия, че сме платени отвън са тотални глупости. В България всеки може да бъде оплют по най-елементарния начин. Знаете – става дума за големи интереси на гърба на държавата и на ресурса от природата, които ние, по някакво чудо, все още успяваме да спираме. Съответно тези, които имат апетити за това, използват цялата си съдебна, медийна, политическа, икономическа власт срещу нас. Ето скоро Патрик беше казал във Фейсбук – „Минстрой – спонсор на концерт в НДК”, а половината Родопи са съсипани от него. Хората, които са гледали концерта, въобще не правят връзкатa.

Ние, природозащитниците сме изправени срещу този ламтеж за огромни и лесни пари. И се чудим дали гъските да опазваме, орлите ли, с отровите ли да се занимаваме, отчети ли да пишем, проекти ли, или да обясняваме, че не сме мафия.

Така де, но все пак, вие сте единствените активни хора, които се обединяват.

Да, така е, критикувах доста нашия сектор отвътре, но съм готов да го защитавам срещу всеки отвън, който седи, съди и не прави нищо. Протестът за „Пирин“, предишния път събра едва 500 души. Защо не 5 000, защо не 50 000? Тогава, кои са тези, които ще ни критикуват? Тези, които са пили кафе или са хапвали, или са гледали някакво тъпо реалити, докато ние сме били навън.

Зелените и природозащитниците сме хората, които сме най-активни, дори и тези, които са участвали в „братоубийствения бой”, са дали страшно много от живота си.

Кадър от документалния филм ‘Скритите услуги на природата’

Да се върнем на това, с което си изкарвате прехраната. Ти спомена, че България е най-благодатната страна в Европа за екотуризъм, по-специално за „Bird watching“ (наблюдение на птици). Защо?

Този бизнес го започнах, за да покажем на хората, че има реална алтернатива на еднократното, моментното унищожаване на природните ресурси, като източник на доходи. Екотуризмът е най-силния инструмент, който може да покаже на местни общности, на държава, и на правителство, че в някои части на страната, а те въобще не са малко и не са малки, екотуризмът може да бъде сериозен и основен източник на приходи.

Екотуризъм е отговорно пътуване до места със запазена природа, традиции, култура, където клиентът, туристът, пътешественикът ползва тези ресурси устойчиво и основната част от парите, които той харчи остават в местните общности и икономика. Екотуризмът е специализирана част от алтернативния или устойчивия туризъм и е свързан с наблюдението на диви животни и тяхното фотографиране, рисуване или просто присъствие в дивата природа. Птиците са с най-големият дял в екотуризма. 

Но защо България е най-подходяща в Европа за този вид туризъм?

Това е така, защото на изключително малка територия са събрани много различни видове хабитати (местообитания) и съответно много голям брой птици, които благодарение на малката територия могат да се видят за къс период от време. Не е необходимо да пътуваш стотици километри, както например в Испания, за да ги наблюдаваш. Освен това, основните пазари, основните хора, които се интересуват от това нещо – дали като клиенти, дали като хоби, които идват в България, са от Западна Европа. А тук ние, бидейки най-югоизточната част на Европа, имаме много видове, които те въобще ги нямат и въобще не стигат до там.

Кои са най- големите мераклии за такъв туризъм?

Англичаните. Но този вид туристи са хора, като цяло много интелигенти, много образовани… Също, обществото отдавна е преодоляло такива битовизми като нашите – проблеми с прехраната си, със сигурността. То просто е обърнало поглед към природата. В Англия още от времето на Викторианската епоха е било признак на благородство и на достойнство да се занимаваш с такива неща. От 200 години насам, поколения го практикуват…

Ами Джералд Даръл прави цяла поредица от книги, то просто е страхотно…

Джералд Даръл, Чарлз Дарвин преди него и Алфред Уолъс, Дейвид Атънбъро в момента. В Англия са правени много проучвания, въобще във всичките сфери на журналистиката, най-влиятелният журналист, най-влиятелният медиатор това е сър Дейвид Атънбъро. Огромно удоволствие е да слушаш нещата, които той казва, начинът, по който ги казва, уникално преживяване. И тези хора неслучайно са англичани. Та основната част от клиентите са оттам, следват Холандия, Белгия, Скандинавия, Франция…

Трите места, които са най-хубави за Bird watching в Европа са Испания, Скандинавия и България. Ние понеже имаме най-малката територия и понеже сме на изток това ни прави много по-атрактивни. Например в Испания за 12 дни може да видите 180-190 вида птици, в България за 12 дни може да видите 230 вида птици. Испания има повече видове от нас, но пък тук може да се видят повече за единица време. А от хищните птици например ние имаме повече видове от испанците. 

А от холандците?

От тях пък имаме още повече. Говоря чисто количествено, за да разберат хората какво богатство имаме тук. За човек, който обича птиците нещата са несъпоставими. Тук може да се видят много птици, но пък какво е удоволствието да видиш една полярна сова във Финландия! Тя живее максимално на север, а зимата слиза малко по-надолу. Така че тук в България през зимата ще видим 120-130 вида птици за една седмица, но какво е удоволствието да отидете във Финландия и видите полярна сова?! Огромно!

В България имаме червеногушите гъски през зимата. Невероятен спектакъл е да видите 50 хиляди от тези прекрасни птици в района на Дуранкулак и Шабла. Аз съм имал клиенти, които са се връщали от Южна Джорджия, от Антарктида, имали са шест седмици пътуване с круизен кораб, където виждаш уникални неща – китове, косатки, императорски пингвини! Тези клиенти обаче след това идват тук, за да гледат гъските. И казват – „Това е най-големият спектакъл на земята.”

Зимовището на червеногушата гъска – мистичното и красиво езеро на Дуранкулак ли е?

Отклонихме се малко от темата, но ето, червеногушата гъска е един пример как в България нещата не се случват, защото ние имахме страхотен потенциал, само че не го реализирахме. Тя е един от орнитологичните феномени на миналия век, защото гнезди в тундрата, и е зимувала около Каспийско море, но понеже сменяват зимната пшеница с памук, гъската не е имало с какво да се храни и просто си премества цялото зимовище тук при нас в Крайморска Добруджа.

Имам един клиент, който ми е личен приятел, мултимилионер, бил е два пъти на обяд с кралицата, той дойде само, за да ги снима през 2006 г. и 2009 г. и ми каза:

„От червеногушите гъски, ако бяха в Англия, или ако тук имаше англичани, щяха да влизат 50 милиона паунда на година в Дуранкулак и Шабла.‘‘

А земеделците са крайно недоволни от гъските, защото им кълват нивите. Мисля че има и някакво европейско подпомагане вече дори.

Това е нелепо. Навремето са вкарвали овцете в нивите да пасат, за да брати повече житото. Министерството на околната среда не направи абсолютно нищо в защита на Червеногушата гъска, макар че е задължено по силата на международни конвенции. Съответно горе, край морето на север е тотална мизерия. Няма хубаво място, където да отседнеш, ако пък има условия, то има стрелба по животни, бракониерство, „перки”, газ, мръсотия… Затова в момента от тези гъски не влизат и 50 хиляди лева.

Май само вие двамата с Павел се занимавате с тях?

Пет или шест фирми сме в България, които се занимаваме с това нещо. За съжаление ние не направихме никакво сътрудничество помежду си, за да вдигнем нивото на екотуризма в България, на нивото, на което би могло да бъде. Както и навсякъде братоубийственият бой се пренесе и в екотуризма, той се пренесе и в Зелените и затова резултатите са много минимални и много тъжни.

Колко оставя един турист или една група на седмица?

Моите турове на седмица са между 1000 и 2000 евро. Най-евтиният тур – снимане на пеперуди, макро фотография, той е 900 евро. Ако клиентът иска отделна стая, която е още 120 евро, 1000 евро е едноседмичен тур за снимаме на пеперуди. Това е най-евтиният ми тур. Включва всичко без алкохол, всеки си плаща застраховката и самолетния билет. Така че тук в България от този човек остават 1000 евро реално.

А лешоядите?

Лешоядите – те са част от цялото нещо. Лешоядите не са толкова атрактивен вид, защото всеки ги е виждал в Испания. Не че не им харесват на туристите, не че всеки път не ги гледаме, но в България има 70 двойки, а в Испания има 20 хиляди.

Да, те вече и във Врачанския балкан завъдиха лешояди.

Аз съм участвал в започването на този проект и е удивително. Вчера разбрах, че един от отровените лешояди в Кресна, където бе унищожена цялата колония, първото лешоядче, което се излюпи във Врачанския балкан през 2016 година, след 70 години, е било отровено сега през Април.

Така ли?!

Да. Първото лешоядче Ники, което е кръстено на Николай Ненчев, директорът на ПП Врачански Балкан… Излюпи се във Врачански балкан, отиде в Кресна да зимува и беше едно от жертвите, за съжаление.

А по отношение на цените, България е една от евтините дестинации, за съжаление. Не защото няма какво да предложим, а защото имиджът на страната е такъв. Истината е, че на самите туроператори основната им стратегия беше да предлагат по-ниски цени, за да привлекат повече клиенти. А и както в много неща в България, ние сами си подбиваме цените. Сега от 2 години започва да се случва едно снимане на глухари в България, за по 50 лв. И аз говорих с хората, които направиха това нещо, но не можах да ги убедя да направим един качествен продукт за снимане на глухари.

Какво значи качествен продукт за снимане на глухари?

Например в Норвегия и Финландия за снимането на глухарите плащаш 2-3 хиляди евро за една седмица до 10 дни. Сутрин ставаш в 3 часа, 2 часа те карат с колата, 1 час газиш в торф, кал, студ, лед, киша и вече умрял от студ и изморен те „пльоскат” в една палатка да замръзнеш и ако ти дойде глухарът отпред – дойде, ако не, си тръгваш вкъщи.

А при нас как е?

А тук – ставаш в 11 часа, ако искаш. Хапваш, пийваш, ходиш 500 метра на слънце и глухарът е там. И аз им казах – дайте да направим един качествен продукт, не го правете по този начин. И те го предлагат на сигурни хора за 50 лева на ден снимаме. А в Испания миналата година направиха едно единствено укритие за глухар. Първия ден, само в укритието, водачът взема 400 евро за снимането на глухар на ден. Неговото задължение – той те взима от хотела с кола, оставяте в укритието и вечерта те взима. Хотелът и храната ти си ги плащаш отделно, а 400 евро ти е пълен ден в укритието. Вторият и третият ден са ти по 30 евро. Ние нямаме разбиране за това как да се случват нещата тук.

Можеш ли да ми кажеш, този вид туризъм как се отразява върху развитието на местната икономика?

За съжаление е трудно да ти дам положителен пример от България.

Дай ми от чужбина.

Езерото „Керкини“, което навремето е било в границата на България под името Бутковското езеро. Та него преди 10 години никой не го знаеше. Един гьол, обаче лека полека се разбра, че пеликаните са на 3 метра от хората в този гьол.

На 3 метра от теб?

Да. И започнаха да ходят там първо българи, после още българи, гърци, всякакви чужденци – англичани, американци, японци. Преди имаше два хотела, сега има над 30 хотела. Хората отидоха там заради пеликаните, най-запалените. Видяха, че там е и хубаво място за почивка, там може и да се язди и т.н. Там имаше в началото една ферма с 50 бивола. В момента има две ферми с над 1000 бивола. Всеки си купува биволски стекове, биволски наденици, биволски продукти. И там аз съм сигурен, че голяма част от икономиката в района идва от пеликана.

Това е невероятно.

Този пеликан се снима от 3 метра. Всъщност за какво става дума. Хубав гръцки залез, гръцка музика и тези величествени птици плуват пред теб. Ние ходим всяка година. В България този пеликан от 300 метра като те види изхвърча вертикално, изнася се, птиците са наплашени. Там няма море, но има едни пеликани и половината икономика се крепи на пеликаните.

Освен хотел, те сигурно предлагат местни храни?

Всичко е местно.

Tук наредба 26 за директните доставки на малки количества суровини и храни от животински произход е все още твърде консервативна обаче, нали?

Аз също се опитвам да бъда фермер и знам колко абсурдна и брутална е. Тази наредба реално саботира фермерите да предлагат продуктите си директно на крайния потребител. Например на туристи, които ние сме довели. Крайно желателно е тези хора да получават качествена храна, за да ги задържим, което може да е само от полза както за производителите така и за привличането на повече туристи. Фермерите много добре знаят какво тази наредба трябва да съдържа, но никой не иска да ги чуе. Бюрократите просто си държат на техните си безумия.

Значи ти също имаш и ферма, защо?

Опитвам се да създам биологична ферма, имаме стадо от 200 овце, но средата е абсурдна и просто няма начин да се случи това тук. Опитвам се да помогна и за спасяването на една от нашите породи коне – Дунавска, но и тук кашата е пълна заради личностни взаимоотношения.

Добре, защо при нас не се получава това, не можем да се продаваме ли, каква е причината?

Причината е в този братоубийствен бой, при който 90 % от енергията отива за простотии. Това е навсякъде в нашето общество, във всяка една сфера. Иначе виж какво става по света – във Финландия 6 милиона евро на година плащат клиентите само, за да гледат нещо. Отделно са хотели, храни, транспорти, атракции и т.н.

Майка с 3 едногодишни мечета в Стара планина

На колко, според теб, възлизат тези приходи?

В Швеция приходите от природния туризъм през 2015 г. възлизат на 390 милиона евро. Това са мечки, пеперуди, разходки в природата. В България тези данни, които ги дават за туристите са тотална смешка. Тук има не повече от 3.5 милиона истински туристи. В Чехия има 14 милиона, в Хърватска има 8 милиона. Това са цифрите. Ние, ако докараме още 500 000 туристи допълнително, което е пак наполовината от Хърватска, за екотуризъм по 1000 евро – това стават 500 милиона евро. Ето ти една елементарна сметка. Но за това нещо държавата трябва да има хубав имидж, усмихнати хора, добро обслужване, чиста среда, що-годе читави пътища, шофьорите не трябва да карат като обезумели. Те хората идват тук, виждат две изпреварвания и казват, ми ние сме живи, само защото имаме късмет. Да си доведа децата ли? Как ще стане тази работа? Ами няма!

Чужденците  какво харесват в България, освен  дивите птици и природата?

Първо България, в добрия смисъл, им напомня на това, което са били техните страни, когато са били деца. В България, все още, можеш да ходиш навсякъде свободно, дори и да сгазиш на някого нивата, пак можеш да си ходиш. В Западна Европа за това нещо си навличаш големи главоболия. Тук има една голяма запазена природа и свобода, която вече никъде я няма. Един чех ми разказваше, бяхме на северните поли на Витоша – „Това вече в Европа никъде го няма – да се качиш на коня и да яздиш необезпокоявано 30 километра.”

Кои са трите неща, които с приоритет трябва да се направят в България в твоята област – екология и екотуризъм, за да може природата най-оптимално да се използва като ресурс за доходи, но и да бъде запазена?

Министерството на околната среда и водите, както и Министерството на земеделието да прилагат Закона за биологичното разнообразие на практика, защото държавни структури като Регионалните инспекции има, но реално този закон за опазването и устойчивото ползване на биологичното разнообразие в Република България – не се спазва. Например необходимо е райони като езерото Дуранкулак да бъдат опазвани и запазени, тоест да се спре всякакъв вид неустойчиво строителство, бракониерството, ловът и сечите там, за да може този район да се ползва за екотуризъм.

Фирмите които работят в сферата на екотуризма да работят заедно, вместо да си пречат.

Необходимо е да се създаде по-добра инфраструктура (укрития, пътища и т.н.), за да се развиват по-добре както екотуризмът така и селският туризъм. Необходима е и промяна в ценностната система, тоест да бъдат възпитани хората да уважават природата и този процес може да започне още от ранна възраст.

Повече за екотуризма в България с участието на Добромир Домусчиев можете да видите в документалния филм ‘Скритите услуги на природата/ The Secret Services of Nature‘.