Кирил Кирилов: Белоградчишките скали и Магура са силата за развитие на туризма в Северозападна България

Визията на Кирил Кирилов

  • Районът на Белоградчик да стане признато и действително средище на задълбочено себепознание.
  • Рисунките от Магура да бъдат добре проучени и приети като запис на древни познания и философия, земите на България – като място на възникването им, а българите – като най-преки наследници на разпространителите им.
  • Отново да заработи някогашната Магурска школа и нейните ученици да я прославят с качествата и делата си.

Сдружението Свободни расте всяка седмица с един или двама от различни отрасли на икономиката и обществото. Общата им характеристика е безкрайната вяра, че работят по нещо дълбоко смислено. Някой с очевиден успех, други просто държат фронта и чакат по-нормални времена, често плащайки висока цена за каузата си.

И Кирил държи фронта – Северозападния фронт в случая.  На 50 км от Видин, близо до Белоградчик се намира пещера Магура и вече 10 години Кирил посвещава живота си на разчитането на енигматичните рисунки в нея. Значението на тези рисунки е пренебрегнато. Българските учени от години не са посещавали пещерата, може би няма кой да ги командирова чак до Видин, не знам. Приетата версия е, че рисунките са просто някакви илюстрации на битието на местни племена отпреди 15 до 40 хиляди години… Лов, битови ритуали, секс….  такива работи. Нищо забележително. За съжаление, пореден пример на известния български нихилизъм. Ако тези рисунки бяха намерени в някоя дупка в Италия, отдавна целият свят щеше да разбере, че са от прадядовците на Микеланджело.

За разлика от учените от БАН, Кирил намира други следи в пещерата и съвсем различна логика в рисунките. Той вижда един разказ от много духовни хора, старо племе с много високо самосъзнание и свързаност с Бог Майка. На мен най-силно впечатление ми направи една централна рисунка в пещерата, от която става ясно, че преди десетки хиляди години хората са знаели, че трябват 3-ма а не 2-ма, за да се създаде нов живот. Ако се чудите, кой пък е третият, прочете цялото интервю. Ще ви дам жокер: не е комшията.

Има и хора невярващи на тълкуванията на Кирил. Вярно, няма и доказателство, но факт е, че рисунките ги има и ако наистина са описали само битието на хората през ледниковия период, със сигурност щеше да има много голямо разнообразие от по-разбираеми рисунки.  Мечки, кучета, диви прасета, хора в различни пози и позиции, ритуали, танци и ловни сцени, въпреки че няма рисунка, където човекът да гони животно. А трябваше да има именно подобни рисунки и символи, но факт е, че ги няма. Единствените банални сцени по стените на Магура са имената на туристите, някои от тях даже издълбани с нож върху самите праисторически надписи…

Няколко пъти съм писал във фейсбук за Кирил. Питат ме хората, дали действително вярвам на “тия глупости“. Обяснил съм им, че накрая не е важно дали действително Афродита се е родила на скалата в Кипър, но че има хора, които разказват за нея със страст и стотици хиляди туристи плащат сериозни пари да дойдат в Кипър и да я видят. Никога няма да знаем със сигурност какво се е случило в Магура, но Магура може да стане нашата скала на Афродита или нашият балкон на Ромео и Жулиета, с тази разлика, че нито Афродита я има на скалата, нито Жулиета на балкона, а рисунките в Магура ги има за всеки, който иска да ги види.

А в България освен Магура имаме и Татул, и Бегликташ, и Българския Стоунхендж край Старо Железаре, и Тракийските гробници, и разкопките в Дуранкулак, които са по-стари от Ной, имаме и Седемте Рилски езера… Със сигурност на тези места има хора като Кирил, но явно някой трябва да ги потърси. Ако те се организират, България лесно може да стане новата дестинация в Европа за тези, които търсят духовното и езотеричното. И при една подобна организация може да процъфтят еко туризмът, селският туризъм, фолклорният туризъм и т.н.

Това ме кара отново да обърна поглед към Личностите в Свободни и техните характеристики. Всеки толкова се е закопал в собствената си кауза, че не остава време да видим другите – къде са и с какво се занимават. Ако и това стане, не само туризъмът в България ще се възроди в правилната посока, но и държавата като цяло.

Патрик Смитьойс.

В няколко реда

Кирил Кирилов е роден в гр. Белоградчик през 1984г. През 2002г. завърши Езиковата гимназия в гр. Видин. През 2007г. се дипломира като инженер-мениджър в Технически университет гр. София. Работи за кратко в Община Белоградчик, където осъзнава, че местният туризъм не е развит, защото на гостите не се предлага да изживеят скалните феномени. Участва в строежа на Дунав мост 2 между Видин и Калафат.

В началото на 2008г. посети за пръв път рисунките в пещера Магура и оттогава започна собствено проучване на смисъла им. Паралелно обикаля и непознати места сред Белоградчишките скали. Започна да публикува находките и анализите си и след няколко години с изненада осъзна, че това е интересно на много чужденци.

Към днешна дата промени разбирането на хиляди хора за това място и им даде причини да идват отново. Осъзнава, че е най-продуктивен в това, което му харесва да прави, а с всеки час работа за чужди мечти и идеи, пропуска да изживее себе си.

Два пъти съм посещавал Магурата. И двата пъти освен нас, имаше още двама други туристи. И едно местно куче ни придружи последния път. Защо няма постоянен поток, поне ученици да водят от цяла България?

И двата пъти посетихте Магура през зимата, когато е слабият сезон. През лятото е различно – идват много хора, включително и организирани групи с автобуси. Но като цяло човек няма представа какво да прави в района на Белоградчик за повече от 3-4 часа и затова посещаемостта на дестинацията е сравнително слаба. При всичките 50 квадратни километра скали, форми и останки от древни култови средища посещаемостта би могла да е в пъти по-голяма, защото хората ще знаят, че има какво да разглеждат в продължение на два или три дни.

Белоградчишките скали. Фотоалбум „Из земята на червените скали“ на Тихомира Методиева – Тихич. Януари, 2018г.

Но липсва въображение, визия и заинтересованост на местно равнище – тук само отделни частни лица се опитват да разкажат за местните богатства, а местните власти не изразяват отношение. Същото е и с Магура – беседата се основава на тези и разбирания от началото на миналия век. Ако имаше нагласа да се представят систематично новите находки, след едно десетилетие хората биха виждали Магура като съкровищница на символи и философии и желаещите да я посетят биха се удесеторили.

Отне десетилетие, за да започне подмяната на крушките с нажежаеми жички, които стимулираха растежа на водорасли по стените, с LED лампи. Не съм обнадежден, че съществува цялостно виждане за развитие и съхранение на пещерата, но все пак вече се прави една крачка напред.

Дали Министерството на културата или местната власт имат планове за устойчиво развитие на пещерата?

Институциите реагират изключително мудно. В началото на 2016 година направихме пресконференция пред БТА за новите находки, свързани с Магура, и поставихме въпроса, че досегашният прочит трябва да се преразгледа. След тридневен шум из медиите настъпи затишие. Минаха месеци и от Министерство на културата създадоха комисия, която окончателно да изясни какво е това Магура и какви са тези рисунки. За първи път направиха тяхно пълно заснемане – година след като ние направихме пълна карта и каталог на рисунките, направихме множество сравнения с различни символи, писмени системи, други рисунки и т.н.

Доколкото знам, от години се точи процедура за приемане на Магура в ЮНЕСКО. Понякога се чуват откъслечни идеи за направа на копия на някои рисунки в друга зала, за някакво 3D светлинно шоу при рисунките, но нищо цялостно.

Не всеки вярва в твоите тълкувания за магурските надписи. Много хора смятат, че това са просто рисунки за разни ритуали свързани с плодородие, ловни сцени, или други рисунки от битието на хората, които са живеели тогава по тези земи. Рисунките са били „елементарни и еднообразни“ – знаеш и чуваш тези коментари вече години наред. Можеш ли с две думи да обясниш научната обосновка, че наистина надписите са направени преди между 45 000 и 15 000 години?

Когато започнах собственото си проучване на рисунките в началото на 2008 година, нямах никаква идея за тяхната възраст, доверявах се на поднасяната стандартна информация.

Но с времето някои неща се набиват на очи. Признаците са много. Съществуват изпъкнали и плоски рисунки – явен признак за различна възраст. Сравнението на рисунките на животни в изпъкналите и плоските рисунки ясно показва древни животински видове в изпъкналите и съвременни – в плоските. В плоските и по-нови рисунки заедно с приемствеността на символите от по-старите се появяват и нови символи, неизползвани сред старите рисунки. По множество признаци – очевидно е, че е изминал голям период от време между направата на едните и на другите рисунки. А археологическите разкопки от 2012 година показаха, че пещерата е обитавана през последните 50 000 години почти без периоди на прекъсване.

По света съществуват и много рисунки и артефакти, които са ясно датирани. По тях има същите символи като в Магура. Съпоставката показва, че наистина такъв вид символи и изображения са използвани в периода между 15 000 и 43 000 години назад във времето. А какво казва стандартната теза – максимум 6 000 години възраст на рисунките. Но начинът на изобразяване и използваната символика по това време е напълно различна от тази в Магура. Разбирам притесненията и мотивацията – нашата наука изпитва потребност да изкара рисунките на възраст до 6 000 години, за да са след Шумер, така че да има въобще някаква обосновка за съществуването на толкова много символи и абстракции. Сравнителният анализ обаче показва много по-голяма възраст.

Защо според теб това не са рисунки просто на ловни сцени?

Ако в Магура беше представен примитивният бит на древни хора, то сред всичките 712 рисунки и 319 допълнителни знака трябваше да има голям дял животни, както това е в Африка или пещерите в Испания и Франция. В Магура, обаче, има само 13 рисунки на животни, от които „камилата“ е добавена наскоро, така че оригиналните рисунки на животни са 12 – твърде малък дял, за да говорим за битовизми. От тези 12 рисунки на животни само 7 са реални, а останалите 5 са абстрактни – такива никога не са съществували. С това пропада най-голямото упование на привържениците на примитивизна и буквализма – дори животните в Магура не са буквални, а са метафори и абстракции. Самите рисунки опровергават опитите да бъдат четени като буквализъм.

Магура е праисторическата библиотека, смята Кирил. Фотограф: Тихомира Методиева-Тихич

Но по-интересното е, че в рисунките от Магура съществува особено точен и последователен геометричен ред – всяка една рисунка може да бъде създадена от останалите чрез добавяне или премахване на геометрични елементи. Така става ясно, че именно елементите носят смисъла, а сложните рисунки се образуват от тях, както изреченията от думите. Древните автори са се придържали към геометричния ред изключително стриктно, което говори, че това е вид писменост с нейните правила на изписване и прочит. Това е причината рисунките да изглежда еднотипни. Отворете една книга и ще видите, че съдържащото в нея е силно еднотипно – пак по същите причини.

Освен това, рисунките са под точен брой, основан на числото 27. Всички мъжки и всички женски рисунки са по 27, всички символи Т са 54, всички символи с кръгла горна част и вертикална колона надолу са 54, всички символи, подобни на анкх са 27. Развитието на геометричните форми следва от дясно на ляво по стените. Всичко това показва система, замисъл и завършеност на запис. Да, именно запис.
Наистина съжалявам, че останалите изследователи не са проявили желание да вникнат в рисунките в дълбочина, а предпочитат или са способни само на това да се плъзгат по видимата повърхност, разпознавайки там рокли, цветя и секс танци. Имам щастието да съм дипломиран инженер, изучавал системен подход в анализа на онова, което вижда. В техническото чертане първото, което се учи, е, че всеки образ трябва мислено да се разложи на съставящите го елементи, за да може въобще да се изчертае. След това се учи, че всеки графичен елемент изразява реален обект – повърхнина, ос, ръб на някакъв предмет. Истината е, че всичко е съвсем последователно.

Защо смяташ, че елементарният стил не означава, че хората са били много примитивни?

Объркването идва от това, че ние смятаме рисунките в пещерите (най-вече в  случая на Магура) за изкуство – опит да се пресъздаде наблюдаемия материален свят. И затова ни се струва, че неумели ръце са нарисували телата криво и по детински. Настоятелно отказваме да погледнем нещата по друг начин – че това са метафори и абстракции, които по никакъв начин не се стремят да пресъздадат материалния свят, а да предадат информация.

Магура. Сцената на прераждането и създаването на цар. Фотограф: Тихомира Методиева-Тихич

От една добре развита култура ние очакваме ясни контури на изображенията, еднаква големина, подреденост в редове и колонки. Такива са нашите представи, защото така правим ние сега. Това се дължи на типа изразни средства които използваме – текст. Графичното предаване на информация има различен строеж. В него различните големини носят информация, подредбите отстрани, отгоре и отдолу или по диагонал също имат значение. На нас това ни изглежда хаотично, докато не узнаем правилата за създаване на записа и за неговия прочит. Тогава става очевидно, че по друг начин не би могло и да се запише, защото няма да може да се изкаже идеята.
От контурите на рисунките не можем да очакваме да са идеални. Първо, това са много стари изображения и с времето се получава ерозия на пластовете и дифузия на багрилото в порестата повърхност на скалата. Второ, рисунките са определени поне веднъж през 1956 година. Това е било предвидено още при създаването им. Затова е избрана система, която не разчита на точния контур, а на общата форма на символа.
Представете си някоя филигранна творба, в което всички елементи са съвършено еднакви и подредени, със съвсем ясни контури – тя, обаче, в много от случаите няма смисъл, а просто е красива. При рисунките от Магура целта е друга – да имат смисъл и той да остане разпознаваем във времето.
Ще дам и друг пример. По стените има и множество вандалски прояви – хора са писали имената си. Това е станало в нашето съвремение, в последните 60-70 години – време, което определено се характеризира с високи научни и технически постижения, с грамотно население със значителна обща култура, плод на цивилизация, изпратила хора в космоса. Но погледнете техните надписи – те изглеждат примитивни. Техните контури са също толкова несъвършени, изписаните букви са разкривени и далеч не „под конец“. Ако някой не познава буквите и не умее да чете, той ще види детински драсканици и няма да прочете в тях имена на хора и дати на изписване. Не бива да се оставяме на привидното. Трябва да мислим.
И да имаме предвид, че завършването на записа в Магура е станало в последните дни на предхождащото ни човечество – преди около 14 600 години, когато ледниците започват да се топят, в Европа нахлуват нови хора и се случва тотална смяна на ДНК на континента. Целта е била да се предаде важна информация, преди окончателно да погинат нейните носители.

Разбрах от теб, че думата “Магура” я има в няколко езика. Явно има Магури на много места на този свят.

По света има много Магури – над 2 000, като на 200 от местата се изписва точно Магура, а на останалите са много близки производни – Махура, Масура, Магара и т.н. В някои от местните езици има подобни думи, но липсват корени, т.е. името и думата не могат да са произлезли там. Името и думата следва да са пренесени там и усвоени. Търсенето на произхода на името отиваше все по-назад във времето и на този етап се намериха смислени корени в шумерския език. Но Шумер възниква след Варненската култура и далеч след гибелта на Дунавската цивилизация при Потопа в Черно море. Поради това, че корените на думата и името са се разпространили на запад в латинския език и на изток чак в Индия и, че най-многото имена са на Балканския полуостров смятам, че зараждането на корените е тук, но те са били спасени в Шумер след бягството от потопените брегове на Черно море.

Кирил Кирилов разработи пълна карта на разпространението на названието „магура“ по света.

Намерих корените на няколко смислени прочита: mag-ur – средището на обучените, посветените – училището, университета; mag-ura – голямата, велика, просветена душа; ma-gura – потомството на Богинята-Майка.
Интересно при имената Магура по света е, че, освен на населени места, са дадени само и единствено на хълмове, пещери и извираща вода – ясно указание за единнен произход на името.

От всички Магури по света, само и единствено пещерата в Северозападна България има и трите признака – пещера е, в хълм е и от галериите под нея се пълни намиращото се в близост Рабишко езеро.

В районите в много Магури има богове и митологични същества с подобни имена и качества като на Богинята-Майка, нарисувана в Магура. Там се намират и подобни символи. При наличието на три съвпадения гарантирано става дума за закономерност – за пренос на знания и култура от едно място на друго. В периода от 43 000 до 15 000 години назад във времето много информация е била складирана в графичен вид в пещерата, която е била превърната по този начин в библиотека. Преди около 5 000 – 6 000 години Магура е заработила като школа и тази информация е била занесена на много народи по света. Реално, ние живеем в магурски свят – културата, митологиите, религиите, ученията на много народи по света имат един общ корен и той се разпознава лесно чрез сравнителен анализ. Всичко това са фрагменти от записа в Магура.

Да, разбирам, че такива мисли са трудни и мъчителни за много хора.

Първо, как може гърците да не са първоизточника на цивилизацията, как може днешните велики сили да имат по-малък принос в развитието на света от някакви си древни хора от Балканите и как може всичките ни съвременни достижения да се основават и дори отдавна да са описани от онези, които с пренебрежение наричаме Homo sapiens, когато себе си назоваваме Homo sapiens sapiens.

Това е и добра причина науката вече толкова време да не е направила най-логичното – да провери поне къде по света го има името Магура, има ли корени в местните езици. Мисля, че просто не искат.

В дъното на пещерата, в Магура има 2 големи и основни, според мен, разказа. Единият е за лентата на живота в различните епохи и за него прилагаме видеоразказ от теб:

Във Верона се намира балкона на Ромео и Жулиета, а близо до Пафос, Кипър има скала, до която се е родила Афродита от морето. А ние имаме Магура. Коя? Магурата. Само че в Магурата няма само легенди, а истински рисунки на десетки хиляди години и един млад човек от Белоградчик, които е посветил живота си на разшифрованото им.Ако питаме Kiril Kirilov, Ромео, Жулиета и Афродита включително, пасти да ядат. Пещерата до Белоградчик запазва сведения на най-важните събития на човечество от 45.000 години насам.Вчера пак бяхме при него на гости и отново се чудя дали Homo Sapiens наистина не е получил просветлението в полите на Балкана между Враца и Видин 🙂 Гледайте това страхотно клипче с обяснение на Кирил за най-забележителните рисунки в пещерата.Скоро интервю с Кирил на сайта на www.svobodni.bg

Публикувахте от Патрик Смитьойс в Вторник, 16 януари 2018 г.

Другият е за слънчевия календар. Можеш ли да обясниш в няколко изпречения, защо той е толкова забележителен?

Слънчевият календар в Магура е с четири сезона, следователно не е привнесен от Месопотамия, а е разразботен в умерените ширини – на Балканите. Ясно става също, че и останалите рисунки не са привнесени. В него са отбелязани четири положения на Земята спрямо Слънцето – лятно и зимно слънцестоене, пролетно и есенно равноденствие. Удивителното е, че те са представени в кръг около Слънцето – това е изобразяване на хелиоцентричен модел много хиледолетия дори преди Древна Гърция. Обаче впечатлява фактът, че едното положение е показано най-близо до Слънцето – това е астрономическа истина – през зимата Земята се намира най-близо до Слънцето.

Върху стените на Магура е нарисуван слънчев годишен календар, който е най-ранният подобен, открит в Европа досега. Фотограф: Тихомира Методиева-Тихич

Какво, тези хора са знаели и разстоянието от Земята до Слънцето през годината ли? Според рисунките – да.
Календарът отчита и лунните месеци, но не както ние, а сидеричните – спрямо преминаването на Луната до конкретна звезда. Тези месеци са с продължителност от 27 дни, което поражда 13 месеца в годината. Тези хора са познавали и синодичния лунен месец – времето между две пълнолуния. Изобщо, имали са много равита календарна система.
Календарът е особено важен с това, че предоставя точна информация. Ако и за останалите интерпретации може да се спори, то в календара са записани числа, фази на Луната, положения на Земята спрямо Слънцето, което не беше отречено дори при посещение от астрономи.

Предполагам, че често имаш гости от БАН или от някой друг университет. Как възприемат изследванията ти от научната общност?

Никога не съм бил търсен от учен. Веднъж изпратих материали за разпространение на името Магура по света, подобия със символи и азбуки, подобия с други рисунки на Министерство на културата, но никога не се получи някакъв отговор.
След пресконференцията от април 2016 година научих, че е имало обаждания в Община Белоградчик да питат какви са тези, които твърдят, че рисунките не са датирани и разчетени вярно. Това беше всичко.

В тази връзка, имало ли някой преди теб, от когото да черпиш информация? Някой да те е упътил?

Научих, че споровете за това дали рисунките са древни или скорошни датират още от 1890 година и се запознах с аргументите на тези, които считат, че са съвременни. Аргументите им не са се променили оттогава и най-общо звучат по следния начин: „не е така, защото на всички е ясно, че не е така“. За аргументите в подкрепа на тезата, че рисунките са древни не се казва нищо.
След първото ми посещение в Магура през 2008 година бях много заинтригуван от наличието на толкова много символи по стените. Човек с нормално развита обща култура знае, че такива символи има в алхимията и астрологията, в някои религии, в древни азбуки и руни. Още повече, че символите по принцип не се отнасят до ежедневието, а са абстракции. Проверих да видя какво е публикувано по темата. От една страна бяха туристическите сайтове, които копират информация един от друг, твърдяща, че в Магура са изобразени ритуали и сцени от бита. От друга страна бяха проучванията и интерпретациите на г-н Тодор Стойчев. Той твърди, че всичките рисунки представляват годишен календар, посочващ на коя дата какво се прави. Но скоро стана ясно, че не се е задълбочил много в предмета на изследване и дори проявява някои своеволия. Ако някоя рисунка не съвпада с тезите му, той заявява, че е дорисувана по-късно. Ако някъде не му достигат рисунки, заявява, че те всъщност са съществували, но са били изтрити с времето.
В крайна сметка видях, че липсва обяснение на символите, на геометрическия ред в записа. Заех се със собствено проучване, в което мога да кажа, че не се основавам на предишни разработки. Изпозлвах съвсем нов подход, както считам – най-логичния от всички.

Ти си инженер, на 34 години. Какво те подтикна да изкараш толкова много време под земята като пещерен човек. Какво те кара да се замислиш и да разшифроваш тези рисунки. Според мен ти ги сънуваш. Какво толкова те заинтригува?

Да, завърших езикова гимназия, а след това и Индустриален мениджмънт в Технически университет София, имам 6.5 години стаж в строежа на огромни транспортни съоръжения по река Дунав.
Винаги съм се учил много старателно – можете да направите справка в гимназията и университета. Даже пишех и продавах курсови работи (усмихва се). Образованието не ме е затруднявало, напротив – оказах се податлив и възприемчив на образоване. Подчертавам това, за да знаят читателите, че имам образователна степен магистър и съм запознат с принципите на научния подход.
Не знам природата на въздействието, което рисунките оказаха върху мен, но от първата ми среща с тях те ме интересуват изключително силно. Главен стремеж на живота ми стана да разбера какво пише в тях. Разберете, не просто да си измисля какво пише в тях, а наистина да го докажа на себе си.
Там са работили с хора с изключителен интелект – всичко е под точен брой, изграждането на всяка рисунка си има точни правила, всичко това може да се представи само по този и по никакъв друг начин. Тези хора са открили съвършения изказ, невероятно информационно наситен, абстрактен, взаимосвързан и изчерпателен. Искам да се науча от тях, да ги разбера, умът ми да стане като техния, да погледна света и да видя принципите му под формата на ясни и последователни символи.
Нали разбирате, те са се постарали много, а ние сега омаловажаваме работата им. А те са го направили заради нас. Но ние дори не желаем да ги разберем, не ги питаме какво ни казват, а отиваме там и заявяваме, стремим се да опаковаме изказа им в нашите представи, какво той трябва да представлява.
Признавам си, че дори изпитах обида сякаш от името на авторите, че гледаме на работата им с такова пренебрежение. Започвах да изпитвам потребност да кажа на хората, че това не са примитивни драсканици, а е съкровищница. И не с цел да идват по милион туриста на година, това може да е всъщност вредно за пещерата и рисунките. За мен стана потребност хората да знаят.

Тогава, каква е твоята визия за Човечеството, не само за българите, защото философията на Магура, според мен, далеч надхвърля пределите на родината.

Научих, че не сме първите и няма да сме последните. И други преди нас са знаели това, което знаем сега, а някои от тях – и много повече. И, че животът се подчинява на цикли, които са неумолими. Че времето на жизнения цикъл е, за да израстваме.
Никакви познания и никакви технологии не са спасили онези преди нас от края на тяхното материално съществуване. И ние няма да го избегнем. Но и, че самата идея на живота не е тялото и материалните блага да пребъдат. Крайната цел е да изявим собствената си воля да даряваме от себе си и да служим – така се постига освобождението от материалния свят. За съжаление, рисунките не казват какво следва после. Подозирам, че някъде съществува още една галерия с рисунки, която разказва за нематериалния свят.
Сега ние сме на етапа „искам“, „стремя се да взема и да получа“, „правя го за пари“, „правя го по навик“, както и на етапа на техническата цивилизация – изминали сме 7/13 от жизнения си цикъл, а сме едва на 1/5 до 1/4 от представеното в рисунките развитие.
Човекът е дух в материално тяло. Тялото не е живо, духът в него е животът. Тялото не е цел, а изразно средство. Животът на духа става вечен, ако постигне съзнание.

Намерил си много символи в пещерата които са 1:1 с буквите от сегашната ни азбука. При положение, че най-новите рисунки в Магура са на около 15 000 години. На 24 май празнуваме ден на българската писменост, която се е появила някъде 14 000 години по-късно. Тук някак си няма логика…

Древни прототипи на 26 букви от кирилицата, изобразени по стените на пещерата няколко хилядолетия преди създаването на славянската писменост.

Дотук сравних финикийската азбука, келтските руни, руните на древните тюрки, „прабългарски“ руни, знаците от културата Винча, Линеар А и Линеар Б и някои други писмени системи с магурските рисунки и получих между 60% и 90% съвпадения. Също така с почти всички символи от алхимията и астрологията – и резултатите са същите.

Интересно беше също да намеря, че 27 от буквите ни имат първообрази в Магура. Затова мисля, че произходът на различни писмености от Магура е закономерност – случило се е на много народи и е нормално, защото в самата Магура тези символи имат значение и се ползват за предаване на информация.

Учил съм, че българската азбука е създадена в края на IX – началото на X век по подобие на гръцката. Вече не вярвам в това. Азбуката ни се състои от символи, използвани в периода от 43 000 до 15 000 години назад във времето.

По принцип съм земен човек, но след всяко посещение в Магура и всеки твой разказ за историята на пещерата, слушайки твоите открития и твоята визия за човечеството, ме вкарваш няколко дена в размисъл. Никога няма да разберем на 100% какво се е случило тук, в Магура, но има голяма вероятност нещата да не са чак толкова прости, както множество хора мислят. Как реагират туристите, след като научат за Магура? Разчупваш ли представите им за историята? Променят ли се след срещата с това познание?

Хората казват, че няма как да сме сигурни и са прави, но споделят, че чутото е напълно логично. Те също прекарват известно време в дълбоки размисли след чутото и видяното. Някои споделят, че повече никога няма да бързат да приемат древните символи и рисунки за глупави. А веднъж дори ми предадоха, че след посещението синът на едно семейство казал, че ще става археолог, за да чете древни символи.

Не мога да оценя мащабите на въздействието върху хората, което оказва тази беседа. Но мисля, че след години ще доведе до цялостно подобрение на светоусещането и взаимоотношенията. Моите се промениха силно, откакто изучавам рисунките.
Искам да допълня нещо. Изпитвам уважение към всеки читател и слушател. Знам, че всеки един може да провери всичко, което казвам – да преброи рисунките, да ги раздели по видове, да погледне колко са изпъкнали, да прочете какво е открито от археологията, да намери имената Магура, да провери има ли я тази дума в местните езици – цялата тази информация е налична и всеки може да я провери. Затова, когато мисля, правя го така, все едно всеки човек пред мен ще направи проверка. Именно това е причината хората да се повлияват толкова силно – карам ги те самите да повторят мисловните процеси, през които съм минал. Тогава те се убеждават, че всъщност самите те мислят така.

Освен в пещерата Магура ти водиш туристи из целия белоградчишки район. С какво ги запознаваш по време на разходките? Има ли из тези величествени скали други култови съоръжения?

Нямах за цел да водя туристи наоколо. Обикалях и гледах къде какво има. След това пишех какво съм намерил и какво мисля за него. С времето много хора започнаха да искат да дойдат и да видят. Освен Магура, видях много неща и по скалите – останки от древни средища.
Пещерата Козарника я познавам като археологически обект от публикации и от мои приятели археолози, които участват в разкопките. Знам какво е намерено там. Освен човешкия зъб и предполагаемия числов запис върху кост на възраст от 1.2 – 1.4 милиона години, там има и по-съвременни находки, които отлично съвпадат с прочита на магурските рисунки, който правя. Числов запис върху ребро на 40 000 години отлично съвпада с тип числа, използвани в Магура. Кост с изображение на риба на 43 000 години пък точно потвърждава пристигането на Homo sapiens в този район и неговата способност да прави рисунки и изображение именно по времето, когато датирам най-ранните рисунки. Амулет и останки от фигура на Богинята-Майка на възраст 25 000 – 26 000 години съвпадат с описания катаклизъм и с възникналата от него потребност на хората да създават идоли на боговете си.
Тук е и светилището Чачин камък с ритуални кладенци и сложни петроглифи. Право на юг от него пък е Звездната карта – множество кръгли дупки върху скална площадка. Заснехме около 2/3 от тези дупки и ги наложихме върху звезден атлас. Получихме много добри съвпадения в околностите на съзвездието Орион. В скалите отдолу пък се намира пещерата Лепеница с нейните два откртити етажа.

Пещера „Лепеница“, Белоградчик. Фотограф: Тихомира Методиева-Тихич. Януари, 2018г.

Претрошаването на камъните в конгломерата показва, че великолепната форма на свода на втория етаж е постигната с обработка. Пещерата е служела и за астрономически наблюдения. Все още са запазени системи от безели на нейното дъно и скални отвори на отсрещния склон, придружени от ритуални ямки при всеки отвор.

Намериха се и други светилищни площадки, системи от скални отвори и олтари, както и скала, оформена като рисунка на Богинята-Майка от Магура. Обектите са наистина много, а някои от тях дотолкова стари, че вече приличат на естествени образувания. Само измерването на взаимното им разположение и вече трудно личащите канали по същите направления показват, че много отдавна това са били изкуствени структури, създадени за недокрай ясни цели.
Откриването на три кръгли каменни плочи, счупени по еднакъв начин и разположени на 1 км една от друга, образувайки две оси с ъгъл между тях 167 градуса, ме наведе на мисълта, че това е един връх на фигура с 27 равни страни. Изчертах фигурата на картата, използвайки размера на страната от 1 км и зададения от трите плочи връх, и шест от върховете на фигурата съвпаднаха с вече известни ми светилища. Направих още три експедиции до още три от върховете и там също се откриха следи от нетипични за битовото ежедневие дейности. Мисля, че в района съществува и комплекс от 27 светилища, освен всичко друго.

Говорил си с много туристи през годините все пак. Как приемат Белоградчик като дестинация и какво ги спира да дойдат с големи групи и да останат няколко дена в района. Да ползват хотелите и ресторантите. Какво трябва да се направи? Аквапарк ли трябва да построим?

Хората, които идват при мен, са специфични. Те са добре образовани, пътували много, четат много, обикновено разполагат и с доста средства. Но не търсят джакузита, кебапчета и дискотеки. Те искат да видят, искат да чуят, искат да знаят и да усетят. Правят походи и преходи, лагеруват в планината. Имат какво да кажат и допълнят. Те остават за много дни подред, а често се връщат още един или два пъти. Много от тях участват в различни групи, публикуват, правят филми, пътеписи, пишат книги, организират и провеждат семинари.
Ефектът от работата ми за местната общност е голям. Десет души, дошли за два дни плащат входни такси, нощуват, ядат в местните ресторанти. Увеличава се престижът и популярността на района, разказват на други, публикуват къде са били и какво са видели. За сравнение, туристите, идващи по представите на местните власти за туризъм, заплащат две входни такси и си тръгват.
Но изобщо не искам да говорим за масово производство, нито да броим успехите в брой посетители. Това ще тласне района във вредна посока. Все пак районът има капацитет, самата природа – пещери и скали – има капацитет, отвъд който ще започнат необратими промени.
Представям си местния туризъм без големи и претупани групи. Без „минаване“ през обектите.
Представям си тук да има местни или придошли, които познават района, били са по интересните места, чудили са се за значението им, които имат какво да разкажат, имат какво да покажат и знаят къде е. А тук да идват предварително запознати посетители – да знаят, че има такива места, да знаят как са проучвани, горе-долу какво се смята за тях. Хора, които знаят точно за какво идват. Задачата на местните ще е да опазват мястото, да го проучват и да го представят. Не виждам нужда от количества. При сегашния брой туристи, ако те са правилните туристи и биват посрещнати от правилните водачи, този район ще стане любимо място за живот.

Белоградчишките скали. Фотоалбум „Из земята на червените скали“ на Тихомира Методиева – Тихич. Януари, 2018г.

Така идва и отговорът на въпроса какво трябва да направим:
1. Да се проучат и премислят местата и обектите;
2. Да се говори за тях и да се създаде предварителна осведоменост;
3. Да има кой да ги разкаже и покаже – не, защото това му е работата, а защото му харесва да го прави;
4. Винаги да помним, че гостите ни идват отдалече, разходват време, пари и сили. Избрали са нас пред другите и за нас това наистина е възможност да им дадем най-хубавото от себе си. Да дадем, не да им вземем нещо.

Прил.: Видеоразказ за  сцената в Магура с прераждането и създаването на божествени владетели.

Относно сцената с прераждането и създаването на божествени владетели – някои нейни елементи се наблюдават чак до Второ Българско царство

Публикувахте от Kiril Kirilov в Неделя, 28 януари 2018 г.

 

Тихомира Методиева: Личният пример е заразителен и може да прерасне в полезна епидемия

 
  • Да намерим начин да увличаме хората да бъдат съпричастни, а не да ги осъждаме, когато не могат да ни следват.
  • Да се научим да приемаме природата и културното наследство като завет, а не като бащиния.
  • Да не спираме да се вдъхновяваме и да помагаме на други каузи.

За първи път не смея да напиша увод за един мой нов приятел.

Ще бъде смешно аз да философствам нещо за добротата и вярата и за доверието в другия, върху интервюто с тази жена, която истински докосна сърцето ми…

Тихомира Методиева – накратко Тихич, фотограф, планинар, пещерняк, граждански активист, доброволец в археологически разкопки, доброволец – пожарникар, майка на 17- годишна дъщеря:

“В моя свят хората са добри. Навсякъде, където отида, срещам само добри хора. Не мога да определя дали те ме намират или аз тях, но живея с вярата, че ги има и каквото и да правим, ще се срещнем. Може и да го намираш за наивно, но тази увереност ми дава сили всяка сутрин да се събуждам преизпълнена с доброта и да бъда безпричинно весела по цял ден

Вече си представям скептичните усмивки на лицата на читателите. И съм съгласна, че може да има и други, може да има и користни, и кариеристи, и глупави или просто зли, но като подходим към тях човешки, като им отвръщаме с добрина, те нямат избор – или се променят, за да не разочароват доверието ни, или сами се отстраняват от пътя ни. Е, разбира се, на мен ми е лесно, защото аз не съм заплаха за техните амбиции… Аз само преминавам.

…На първо място собственото ни чувство за малоценност. То е основната причина да не вярваме, че гражданите имат повече сила от политиците.

Другата ни слабост е скептицизмът, колко пъти на ден чуваме по най-различни поводи „да, ама не…, това не може да стане у нас”. Това може да демотивира дори най-разпаления активист.

Третата болка е липсата на солидарност между хората. Не се чувстваме като единна общност, не сме една глутница. Твърде дълго са ни убеждавали, че семейството е най-важното, дори единственото важно в живота ни. И докато злото не влезе в нашия двор, не се завре под нашата черга, не бива да се интересуваме какво става оттатък дувара.

Съответно недоверието, с което подхождаме един към друг, ни унищожава. И ако някой от нас започне да проявява гражданска активност веднага търсим в него користни подбуди. Дори и да няма такива, измисляме си ги.

Страхливци сме – страхуваме се от разочарованието, от новото, от неизвестното, от това да не изгубим нещо от удобствата, с които сме обзавели малките си светове.”

Фоторепортер и доброволец. Родена в София. Израснала на „Кристал“, „Синьото“, „Попа“, по пещерите из Искърското дефиле, водите на Струма и по склоновете на Витоша, Пирин и Рила.

Доброволства като доброволец – пожарникар в Столичното доброволно формирование. Секретар е на Национална асоциация на доброволците в Република България, която обединява доброволците, чиято дейност е свързана с пожари, наводнения и други бедствия и аварии.

Тя е един от учредителите на Гражданска инициатива за опазване на културно-историческото наследство. От онези редки изкопаеми е, които вземат активно участие в опазването на наследството с кирка в ръка, в качеството си на доброволец-археолог на археологическите разкопки на Никополис Ад Иструм край Никюп и на Античния керамичен център край Павликени.

Тя е член на екипа на Експедиция „Преоткрий България”, с която фотографи, историци и археолози популяризират добре забравени или току що разкрити археологически обекти. Фоторепортер е на Агенция Булфото. Доброволец – фотограф е на Детския хор на БНР, както и на множество граждански инициативи, свързани с опазването на природата и културно-историческото наследство.

Тихомира, честно да ти кажа, има сериозна опасност обикновения човек да изпадне в депресия след като прочете за теб. Ако ти си гражданин образец и слагаш летвата за това, с което може човек да бъде полезен за обществото, не знам дали има 100 човека в цялата държава, които ще се класират.

Имам късмета да пътувам заради заниманията си и пътувайки навсякъде,  срещам прекрасни и отдадени хора, които правят чудеса и за обществото и за местата, които са избрали за свой дом. За съжаление малко хора ги познават и малко хора могат да се вдъхновят от техния пример. Попътувайте с мен и ще видите съвсем различна България!

Разбрах за теб, като попаднах на снимка на хубава жена, която се бори с огъня, покрай пожарите в Кресна. От цели 4-ма доброволци в Кресна, ти си една от тях. Как попадна там? Да не си и пожарникар по принцип в свободното си време?

Да, доброволец-пожарникар съм в Столичното доброволно формирование и съм секретар на Националната асоциация на доброволците в Република България, която обединява доброволните формирования от цялата страна, ГДПБЗН (Главна дирекция Пожарна безопасност и защита на населението), Националното сдружение на общините, Сдружение Пещерно спасяване, Федерацията на радиолюбителите, Мобилната спасителна служба на Офроуд сдружението, УАСО (Университетския аварийно-спасителен отряд) и Рафтинг клуб „Рефлип”.

Снимка: Личен архив

Засега сме толкова, но продължаваме да издирваме и набираме съмишленици, с които да помагаме при пожари, наводнения и разни други бедствия.

Доброволните формирования в страната са 210. В тях членуват близо 3000 души. Всяко от тези формирования е в различна степен екипирано и доброволците са в различен етап на обучението си.

Ти се шегуваш, че само 4-ма доброволци бяхме записани в щаба на Кресна, но истината е че при толкова много професионалисти и толкова оборудване, колкото беше събрано на Кресна от цялата страна, прецених, че няма нужда от повече доброволци. Именно затова помолих приятелите си природолюбители, които пожелаха да дойдат да помагат, да не идват на Кресна, предпочитам първо да ги обучим и оборудваме, и след това да ги хвърляме в огъня.

Разбирам, че голяма ти страст е археология. Разкажи. Любима тема ми е. Има ли още какво да се намери в България? Има ли още хора, след известния професор Китов, които да се занимават с откриване и проучване на археологически обекти?

Не, не бих я нарекла страст, по-точно е кауза. Министерството на културата не може да финансира всички археологически проучвания, а земята ни е пълна с важни за науката находки. Затова доброволци помагаме на археолозите, на които държавата не отпуска финансиране.

Миналото лято се включихме в разкопките, ръководени от доц. Павлина Владкова на Никополис ад Иструм. Това е огромен римски град, основан от император Траян в началото на ІІ век в чест на победата му над даките при Дунав (Истър). В този град през ІV век се заселва готския епископ Вулфила, който за първи път превежда Евангелието на готски език. След напускането на града в началото на VІІ век, върху него не са изграждани нови селища, няма средновековен пласт, няма съвременност. Копаеш и достигаш до автентични римски улици, сгради, канали.

По-късно пред есента продължихме с разкопки в региона този път под ръководството на археолога Калин Чакъров в Античния керамичен център край Павликени. Това е римска вила рустика от І век, около която се е развивало керамично производство. Има открити над 50 пещи, както за строителна, така и за битова керамика. През 70-те години на миналия век археологът Богдан Султов е създал музей на открито на мястото, където са открити пещите. Изградил е и археологическа база, като сградите са  построени с намерени по време на разкопките парчета от римски керемиди, тухли и базалт от близкия вулкан Чатал тепе.

Това лято си довършвахме проучванията на Античния керамичен център и участвахме в разчистването на римския каптаж в село Мусина.

На Керамичния център в тазгодишните разкопките се включиха над 30 души доброволци, едни от тях идваха за втора година, други привлякохме чрез платформата Тайм Хироус, а трети, научили че с археолога Калин Чакъров търсим доброволци ни доведоха международна група, състоящата се от шестима доброволци от четири държави. Проучвахме една от сградите на римската вила, която е служела за жилище на работниците, обслужвали имението. Най-интересната находка за сезона бяха 5 оловни огледалца, от които 3 са със съвсем еднаква украса и надпис на старогръцки „ТYXH KAΛH“, което означава пожелание за добра съдба.

Римският каптаж в село Мусина също е изключително интересен обект. Това всъщност е началото на 20-тина километровия акведукт захранващ с вода Никополис ад Иструм. Когато почнахме да го разчистваме в началото на август, беше целият блатясал и пълен с камъни, а сега туристите могат да  видят градежа. Много силно впечатление ми направи солидарността на местните хора. Още от първия ден дойдоха да ни помагат кметът на селото, собственикът на рибарника и собственикът на местната фабрика, в която се произвеждат барчета Nics. Не, не изпратиха работници. Сами нагазиха в 14-градусовия вир, за да вадят камъни и да гребат тиня. Много е обнадеждаващо да видиш, че е възможно. Без пари. Без фондове. Без облаги. Бизнесът и общинската администрация да помагат с все сили за опазването на историческото наследство. Значи можем.

Щастлива съм, че съм доброволец. Така срещам тях – истински отдадените хора, заради които си заслужава.

Освен с лопата и кирка, помагаш за популяризирането на красивите места и чрез фотографията.

 Участвам в Експедиция „Преоткрий България”, с която група фотографи, историци и археолози, обединени от Евгени Димитров от Булфото, се опитваме да популяризираме малко известни или току що открити археологически обекти. Обикаляме страната, снимаме и всяка година правим изложба на Моста на влюбените и календари със снимки от експедицията.

Тракийската гробница до Поморие е забележителен паметник на тракийското архитектурно строителство от римската епоха по българските земи. Експедиция „Преоткрий България.“ Фото: Тихомира Методиева.

Един от първите обекти, които популяризира Eкспедицията, е Източната могила в Караново със зидана гробница от средата на І век и четириколка с коне. В гробницата е открито много богато погребение с мечове, пръстени, стъклени съдове, както и две изключително ценни чаши тип Боскореале. В цял свят са открити едва 15 такива чаши. Могилата е разкопана през 2008 година, заради иманярски набези. Тогава е поставена и временно пластмасова конструкция над могилата. За последните девет години конструкцията е започнала да се разпада и в дъждовно време върху колесницата поставят легени, за да не тече дъждът върху находките. Зимните студове и летните жеги съответно оказват необратимо влияние на стабилността на могилата. Ръководството на музея в Нова Загора и Министерството на културата си прехвърлят отговорността за обекта, междувременно могилата се руши. Това, което се случва с Източната могила е много показателно за чиновническото отношение към културно-историческото наследство.

Член съм и на Гражданската инициатива за опазване на културно-историческото наследство, която беше инициатор на сформирането на Форум „Културно наследство”. Със съмишлениците ми се опитваме да пробудим обществото да се възпротиви на подмяната на автентичността с бутафория. Стремим се да обясним на хората, че културно-историческото наследство е завет, който сме длъжни да предадем на поколенията след нас, а не да бъде „усвоен” от алчни политици и приближените им строителни фирми. Но явно не се справяме. Бутафориите се издигат из цялата страна, а автентичното наследство е оставено без елементарна защита, която да го спаси за да не бъде отмито от дъжда.

Спор няма, че Тракийското злато е автентично и толкова старо. Вярно ли  е, че значителната част от гръцката история, в действителност  е Българска? И вярно ли е, че когато египтяните още се чудили къде и въобще дали да построят пирамидите, тук вече имаше доста развита цивилизация? Ако  повярваме на някои истории в интернет, човечеството е потръгнало от едно село до Враца…

Из интернет се въртят какви ли не спекулации. Все си мислех, че по-мегаломански от македонските историци няма, но ти ме опровергаваш…

Добре е хората да си подбират източниците на информация. Скоро жълтата преса излезе с такива небивалици за римския каптаж на село Мусина, който разчиствахме този сезон, че с археолога Калин Чакъров и кмета на селото Христо Иванов, се чудехме дали за същия каптаж са писали. Писачът (защото авторът на тази спекулация няма как да бъде наричан журналист) на текста дори си беше позволил да „цитира” кмета в свободните си съчинения и да открадне снимки на археолога.

Колкото до погребенията, които археологът Георги Ганецовски откри край Оходен, те наистина са по-древни от Пирамидите. Датират от преди 8000 години. Тази година направиха радио въглероден анализ на олтара с еленовите рога, които показаха, че елените от олтара са живели около 6500 година преди н.е. На всички читатели препоръчвам, ако още не са посещавали врачанския исторически музей, да идат за го разгледат. Ако търсят поводи за гордост, ще намерят доста научнообосновани поводи.

Имаме ли наистина такава феноменална история, както твърдят във Фейсбук и интернет?

 История имаме. Отношение към историята нямаме. Объркани сме от пропагандата и залитаме в крайности.

Например във Велико Търново показваме на туристите Царевец. Царевец безспорно е много красив хълм, обграден от меандъра на Янтра, извисяващ се над Асеновата махала и турската махала, но е изграден през 60-те и 80-те години на миналия век с цел да показва съвременната мощ на българската държава, а не историческата автентичност. Под бетоните на този хълм са останали доказателства за живот от преди 6000 години, но тъй като това не е съвпадало с политическата доктрина на БКП, всичко е заличено.

Водим туристите в построената през 1981 г. Патриаршия, където Людмила Живкова е представена като Мадоната с младенеца и ги отпращаме да си ходят по живо, по здраво. А на 18 километра на север от Велико Търново се намира огромният римски град Никополис ад Иструм – напълно автентичен. Отворен е за туристи целогодишно, но те не стигат до него. Траян не е български владетел, съответно градът който е построил не е важен за български туристи, а чуждестранните няма кой да ги заведе. Малцина туроператори дори са чували за това място.

Чалгизирал се е вкусът на масовия турист. Бутафорията Цари Мали град е един от най-посещаваните обекти. Хората искат да се облекат в ризници и да си правят селфита с мечове в ръка или да си сложат главата на дръвника и да се снимат под падащото бутафорно острие. А има толкова много стойностни места, които остават невидяни…

Защо никой друг в Европа не знае за Българската древна история? Имаме ли начин, ресурси и идеи да променим това? Да поискаме нашето официално място в световната история и тогава България да може да е туристическа дестинация на база научни открития и разкопки.

Преди 2-3 години архео-астрономът Робърт Бовал, който показа, че египетските пирамиди са проекция на съзвездието Орион, заедно с проф. Ана Радунчева, геолога д-р Робърт Шок и астрофизика от НАСА Томас Брофи обиколи родопските светилища Белинташ, Татул и Харман кая. Тогава БНТ направиха филм за тяхната експедиция – „Забравена цивилизация”. Като фоторепортер тогава писах материал по темата. В галерия Credo Bonum гледахме предпремиерно филма и след излъчването проведохме среща по скайп с Робърт Бовал. В разговора той сподели, че при пътуването си в България е видял изключително интересни праисторически обекти с астрономически характеристики, които наподобяват египетските. Потвърди, че намерените по нашите земи са датирани в значително по-стара епоха от египетската цивилизация и в тази връзка предположи, че може влиянието да е дошло от българските земи към Египет.

Бовал сподели, че с колегите му са били учудени, че международната общност не знае какво се намира в България. Използва израза: „България е terra incognita за нас.”  Той заяви желанието да предприемат обстойни геоложки и астрономически проучвания, като се опита да успокои българските учени, че нямат намерение с колегите му да превземат работата на нашата научна общност, а напротив възнамеряват да използват откритията на българските археолози, за да им дадат международна гласност „защото това което имате в България представляват изключителни обекти, за които си заслужава светът да научи.”

Няма място да обсъдим всички твои хобита тук – пещерите са едно от тях. Но най-известна си май като фотограф. Виждал съм те по доста събития. Знам, че фотографите имат специален поглед върху нещата, защото преди всичко снимат емоциите на хората.

Да, фотографите различно запомняме събитията. Имаме възможност да сме в събитието и да наблюдаваме и реакции, и физиономии, и жестове. Още по-интересно е след време като преглеждаме архивите си, тогава откриваме интересни неща, на които не сме обръщали внимание по време на самите събития, които едва през по-късния поглед добиват смисъл и които си заслужават да бъдат анализирани. Така например, докато търсех нещо друго в снимките от първите дни на протестите срещу Орешарски, попаднах на снимки, на които за мое учудване превърналата се по-късно в лице на контрапротестиращите Нина Гергова, беше начело на протеста срещу Орешарски…

Снимах и нашите протести, бях и няколко пъти на Майдана в Киев и имах възможност да наблюдавам и сравнявам.  При протестите от 2013 – 2014 у нас хората лесно позволиха да бъдат настроени едни против други. Нямаше я тази сплотеност, която характеризираше украинските протести, нито това единство на протестиращите, което наблюдавахме по време на екопротестите през 2012 година.

При положение, че си снимала много протести и други за страната важни събития, пожари, наводнения и какво още ли не, наясно си с проблемите в страната. Можеш ли да изброиш 5-те най – важни болки в обществото. Петте най големи проблеми в страната, от които хората най-много страдат или се вълнуват?

На първо място собственото чувство за малоценност на българите. То е основната причина да не вярваме, че гражданите имат повече сила от политиците. С малко повече самочувствие бихме осъзнали, че тези, които наричаме „властта” всъщност са наши слуги. Ние сме ги избрали, ние можем да им търсим отговорност за делата, ние имаме право да ги сменим.

Другата ни слабост е скептицизмът, колко пъти на ден чуваме по най-различни поводи „да, ама не…, това не може да стане у нас”. Това може да демотивира дори най-разпаления активист.

Третата болка е липсата на солидарност между хората. Не се чувстваме като единна общност, не сме една глутница. Твърде дълго са ни убеждавали, че семейството е най-важното, дори единственото важно в живота ни. И докато злото не влезе в нашия двор, не се завре под нашата черга, не бива да се интересуваме какво става оттатък дувара.

Съответно недоверието, с което подхождаме един към друг, ни унищожава. И ако някой от нас започне да проявява гражданска активност веднага търсим в него користни подбуди. Дори и да няма такива, измисляме си ги.

Страхливци сме – страхуваме се от разочарованието, от новото, от неизвестното, от това да не изгубим нещо от удобствата, с които сме обзавели малките си светове.

Била си вътре, говорила си с много хора. Следва да попитам твоята визия за решаването на тези 5 главни проблеми.

Според мен няма бързи решения. Виждам, че много хора се променят, макар и бавно и затова съм оптимист. Вярвам, че е неизбежно хората да се променят. И тогава ще се осмелят. Ще се осмелим да поискаме от избраниците си да си вършат работа, за която сме ги избрали. Имаме подходяща поговорка: „Не е луд този, който яде баницата…”

Снимка: Личен архив

Постоянно чуваме, че промяната започва от самите нас и че ключът е в  гражданската активност. Такива подобни, знаеш. Пък гражданската активност в България означава една много малка група свръх активни хора и ти си една от тях. Според теб, какво може да провокира другите, които досега не са участвали и те да се включват?

Вярвам, че с личния си пример всеки от нас може да увлече и други. Личният пример е заразителен и може да се разрасне като епидемия. А епидемия от добротворци със сигурност ще промени обществото.

Много са хората в страната, които помагат –  доброволците на Червения кръст и на Планинската спасителна служба са най-многобройните, но освен тях в страната е пълно с хора, които са полезни за обществото си граждани.

Например в Северозападна България, във Вълчедръм, има едни впечатляващи доброволци-пожарникари, които по цяло лято със своя противопожарен автомобил помагат на местната пожарна служба в гасенето на пожари и по полето, и по складове, и по къщи, а зимно време поемат ваденето на пострадали хора и автомобили в преспите от северните снегонавявания.

В Кресненското дефиле пък има едни отдадени рафтъри и каякари, които, като дойдат пролетните води на Струма, спасяват хора и покъщнина от наводнените местности.

Една изключително сплотена солидарна общност са офроудърите. Те закараха с джиповете си помощи в наводненото с. Бисер и изкупиха всички налични генератори в магазинната мрежа, за да ги доставят по бедстващите от обилни пролетни снеговалежи родопски села.

И в горските пожари на Витоша, Рила и Пирин, и по време на наводненията на Аспарухово и Мизия хората са единни и всеотдайни, въпреки политически, религиозни, музикални и какви ли не други различия… Бедствията ни карат да даваме всичко от себе си и ни правят по-добри едни към други.

А понякога дори не е необходимо да има бедствие, за да бъдат солидарни хората. В Аспарухово бедствието ни срещна с хората от варненския „Солидарен център”, които бяха наели помещение, където се събираха, за да споделят знания и умения. Нещо като съвременно взаимно училище – кой в каквото се чувстваше по-можещ, го преподаваше безвъзмездно на останалите. Имаха класове по йога, китара, пиано, рисуване, приложни изкуства. Готвеха заедно. Споделяха книги. Наема и режийните си плащаха от събраните помежду си дарения. Солидарност от най-чист вид.

Има едни доброволци Зеленият отбор на България, които си поставиха за цел да залесят 1 милион дръвчета и които ежегодно се включват и в други доброволчески инициативи по залесяване. Правят го изключително доброволно, без финансирания, без политици, без фирми, без лобита и доказват, че можем.

Тази пролет научих за хората от читалище „Пробуда 1906” с. Никола Козлево, които се обединиха да картографират 27 кладенеца в района на селото и увлякоха децата от селото да събират стари семейни снимки около кладенците, менци и бъклици, да записват семейните истории за построяването на кладенците. Селото се е формирало след разделянето на Добруджа и хората там са преселници от Северна Добруджа. Преди да се заселят е трябвало да намерят вода и затова са копаели кладенци. Със създаването на канализацията тези кладенци са престанали да имат същата функция и са буренясали и пресъхнали. А след акцията по разкриването на кладенците, в селото вече бутилират собствена марка кладенчова вода „Селана”.

В село Долни Вадин пък дейците на читалище „Съзнание 1927” за втора година организираха „Село назаем”, проект чрез който в селото за 10-тина дни пристигат доброволци, които никога не са водили селски живот. Долновадинци ги настаняват по домовете в селото и ги учат на земеделска работа, отглеждане на животни, занаяти. Градските гости разнообразяват селския живот на бабите и предават своите умения в творческите занимания. Тази година къщите в селото бяха изрисувани в красиви графити…

Има най-разнообразни начини да бъдеш полезен. Който има необходимост да го прави, със сигурност ще намери своя.

Освен всичките твои хобита, които са и каузи, работиш ли?

Работя, разбира се. Всъщност си изкарвам прехраната като счетоводител.

Снимка: Личен архив

Не си съвсем в стереотипите на счетоводител, значи 🙂  Разбрах, че имаш дъщеря. Тя какво мисли за своята майка?

Самата тя е много осъзнат човек, така че ме разбира и помага. Пее в Детския хор на Българското национално радио. Доброволец на Българския червен кръст е. Лятно време, вместо да ходим на море, заедно доброволстваме по археологически разкопки.

Покрай нейните занимания с пеене, аз започнах да снимам Детския радиохор и сега не пропускам техен концерт. Взимат ме на турнета с тях, за да отразявам участията им. За популяризирането на децата се грижим основно родителите. Аз снимам и пращам на друга майка, която качва видеата в you tube канала и снимките във FB страницата на хора. Третата майка е лекар и като пътуваме с децата на по-дълги турнета тя осигурява медицинското обслужване. Всеки с каквото може помага, защото за култура средствата все не достигат.

Всички се оправдаваме, че нямаме време, че имаме много работа и собствени проблеми, пък всеки има вътрешното усещане, че ИСКА да помага, защото всички виждаме, че обществото е до никъде. Можеш ли да назовеш нещата, може би ще звучат незначителни, но които ще допринасят реално за промяната, която всички чакаме?

Не можем да чакаме промяната, трябва да я направим сами. Статуквото няма интерес да я направи.

Така че всеки от нас, от така наречените активни, в неговатата  област може да бъде непримирим с несправедливостта и да увлече и другите.

 От колко време се занимаваш с доброволчество?

С пожарникарското доброволчество започнах, като се запали Бистришкото бранище. В деня, в който пламна гората над село Бистрица, по новините казаха, че събират доброволци в кметството на другата сутрин в 6:00 часа. Хванах първия автобус и в 5:30 бях горе. Доброволците бяхме 6-7 човека, а над хижа Физкултурник се качихме едва 3-ма. Много, много не искаха да ни допускат на терен, но може би защото съм по-нахална, аз успях да си намеря задача. Като познаващ планината поех да водя през пресечения терен на Бранището екип от 4-ма пожарникари до фронта на пожара с мисията да носим вода и маски на колегите им. Бяхме стигнали съвсем до фронта и не виждахме от дима пред себе си откъде да заобиколим, за да стигнем до другите, които в това време завиряваха извора на Бистришката река, за да я ползваме за гасене. Катерехме се по дърветата, за да търсим обхват на мобилните телефони и да се свържем с колегите от другата страна на огъня. Усещахме, че е топличко, но се бяхме улисали в търсенето на обхвата и въобще не бяхме разбрали кога вятърът е обърнал посоката си. Тогава на единствения телефон с обхват получихме обаждане от комисар Димитър Иванов, който наблюдаваше пожара от пътеката над хижа Физкултурник: „Незабавно изчезвайте оттам, вятърът обърна”. И ние се обърнахме, и го видяхме, много близо. Нагоре бягахме. Пожарникарите носеха тежките си униформи в ръце, ботушите им с метални бомбета се късаха по пресечения терен… Като стигнахме поляната над последните дървета паднахме и петимата на тревата и докато си поемем дъх огънят лумна в дърветата, между които току що бяхме изпълзели… Димитър Иванов ни спаси, но от тогава моят живот си остана обречен на стихията…

В следващите дни се качиха много доброволци и се запознах с удивителни хора, с които все още ни свързва онова силно приятелство, което се гради само в борбата със стихиите. Същото лято имаше голям пожар в Риломанастирската гора, на Меча поляна на Витоша и още поне пет по-малки горски пожара в Рила и Пирин, в гасенето на които участвахме с приятели от Бистришко бранище.

Следващата 2013 година се запали гората над Локорско. Вече дотолкова ме свързваха с пожарите, че мой приятел видял от хижа Алеко как гори Стара планина и, вместо да се обади на 112, звънна на мен. Така се оказа, че едновременно с пожарната и кмета и аз бях на пожара.

През 2014 по време на голямото наводнение в Аспарухово ти отново беше там.

Колега от Булфото, който живее в Аспарухово, снима с телефон от балкона си какво се случва пред блока му. Още същата вечер се събрахме с четирима приятели и цяла нощ пътувахме към Варна. По изгрев бяхме в Аспарухово. С развиделяването страхът тъкмо напускаше квартала, а неговото място заемаха скръбта и отчаянието. Докато чакахме да се сформира щаба, обикалях да си свърша репортерската работа. По улиците още течаха реки от кал. Къщите бяха в тиня. Клоните, донесени от водата, отбелязваха нивото на преминалата река. „Знам, че пристройката горе е незаконна, но тя ни спаси живота”, сподели мъж, облечен в зимен кожух на 20-ти юни: „Ако нямаше къде да се покатерим, сега щяхме да сме мъртви.” Из махалата издирваха оцелели. Незабравим спомен за мен е човекът, който носеше в ръце единственото останало чисто от дома му – чифт бели маратонки. „Тук живееше семейство с две деца”, ми каза и посочи строшените прозорци и пълната стая с кал. Хората с тревога обикаляха и разпитваха за съдбата на съседите си. Отдъхваха си облекчено като научаваха, че някое семейство е било приютено в блоковете… Поехме първите лопати и започнахме да ринем… Пострадалите нямаха нито време, нито нерви да стоят безучастно и да оплакват съдбата си. Всички работеха. Това им помагаше. Изчиствахме един дом и се местехме в следващия. По някое време жената, в чийто двор ринехме, вдигна глава и абсолютно равнодушно, гледайки към крана, който вадеше коли от морето, ми каза, „Това е колата на сина ми” и продължи да работи. Сигурно съм я погледнала с очакване да продължи, защото след кратка пауза спокойно каза: „Живи сме. Снощи реката пред очите ми отнесе кола с жена вътре.” Веднага си го представих. Сякаш гледах с нейните очи през терасата. И разбрах спокойствието ѝ. По коренно различен начин оценяваш нещата след подобна гледка…

По-късно ходихме пак цял автобус доброволци от Столичното формирование и доста кал ни мина през ръцете и лопатите.

През август стана наводнението в Мизия, където прекарах може би месец. Там още в първите дни дойде като доброволец певицата Тони Димитрова. Интересно беше да се види как като я разпознаят на прага си, пострадалите забравяха несгодите и запяваха „Ах, морето…” Това, че любимата им певица е дошла да чисти техните домове им даваше сили и ги мотивираше да преодолеят по-лесно страданието по унищоженото от водата имущество.

Доброволците бяхме настанени в една детската градина в края на града. Аз спях в палатка, разпъната на двора, осеян с изсъхнали трупове на червеи. Може би в други условия не бих си разпънала палатката на такова място, но там това въобще не ми пречеше. В такава мизерия се ровехме по цял ден, че червеите бяха най-малкият проблем. За разлика от Аспарухово, където реката беше преминала за една вечер, в Мизия водата беше престояла над седмица в къщите. По дворовете гниеха зеленчуци, трупове на домашни животни се валяха из кокошарниците… Смрадта беше умопомрачителна. Като ме попитат „Коя картина най-силно се запечата в съзнанието ви от Мизия?”, аз отговарям: „Миризмата”.

А най-силният ти спомен от наводнението в Мизия?

 От дома на леля Цеца, жена с две патерици и разкривени от артрита ръце. Едната постройка в двора й беше поддала и покривът се крепеше на единствената здрава стена, а тя искаше да ѝ свалим циглите, за да ги използва когато успее да вдигне отново постройката. Погледахме с колегите доброволци „здравата” стена, циглите, пак „здравата” стена и ѝ казахме: „Твърде рисковано е. Ще пострада някой. Не можем да ги свалим.” А леля Цеца само кимна с разбиране и посочи към сина си – як двуметров, стокилограмов мъж – „Не се притеснявайте! Той ще ги свали”. Тръгнахме си. По обратния път в съзнанието ми се въртеше сцената на падащия от нестабилния покрив двуметров син. Влачех крака в отчаянието си и не исках да повярвам, че ще оставим това да се случи. Явно не само из моите мисли се беше завъртяла тази гледка. Вдигнах очи и погледът ми срещна загрижените физиономии на двама от колегите доброволци (Денис и Митко). Чух се да казвам: „Да пробваме ние! Той е много по-тежък от нас и със сигурност ще падне. Ние имаме шанс.” Лицата им грейнаха и се затичахме обратно. Покатерихме се и тримата горе. На земята други приятели поемаха циглите и ги редяха. Работа вървеше бързо. Неусетно ни остана само един ред и тогава „здравата” стена поддаде, но прежалихме този ред и щастливи и с чувство за изпълнен дълг слязохме. Нямаше как леля Цеца с двете патерици и синът ѝ да се справят сами…

В следващите дни се оказахме най-търсените доброволци. По пътя от детската градина до читалището, където си получавахме задачите, хората ни спираха и ни увещаваха първо в техния дом да идем. В списъците в читалището се оказваше, че хората са си „резервирали” нашия екип, защото ние не отказвахме работа…

От къде тази енергия? От къде този хъс?

От вярата в добрите хора. В моя свят хората са добри. Навсякъде, където отида, срещам само добри хора. Не мога да определя дали те ме намират или аз тях, но живея с вярата, че ги има и каквото и да правим, ще се срещнем. Може и да го намираш за наивно, но тази увереност ми дава сили всяка сутрин да се събуждам преизпълнена с доброта и да бъда безпричинно весела по цял ден.

Вече си представям скептичните усмивки на лицата на читателите. И съм съгласна, че може да има и други, може да има и користни, и кариеристи, и глупави или просто зли, но като подходим към тях човешки, като им отвръщаме с добрина, те нямат избор – или се променят, за да не разочароват доверието ни, или сами се отстраняват от пътя ни. Е, разбира се, на мен ми е лесно, защото аз не съм заплаха за техните амбиции… Аз само преминавам.

Непрекъснато четем за кражби и престъпления. Преди 2 години по Коледа ти намери голяма сума пари на улицата. Предаде парите в полицията и с помощта на медиите намери собственика им. Напомни ми, каква беше историята?

Няма много за разказване. Пробвах да издиря човека чрез видеозаписите от охранителните камери и ходих с полицаите да изискаме записите от близките учреждения. Камерите на много места стоят формално, а качеството на записите е под всякаква критика. Затова направихме медийна кампания по издирването на човека. И той сам се появи. Оказа се адвокат, осъдил Топлофикация, който носел на клиента си присъдената сума в найлонова папка, от която парите се бяха изплъзнали на тротоара.

Не ти ли мина мисъл да си ги прибереш?

 Не, не можеш да ги прибереш. Те парят – чужди са. Интересното беше, че бяха паднали на тротоара до паркирала кола, в която седеше човек на шофьорската седалка. Първата ми мисъл беше, че са негови, затова докато ги събирах, почуках на прозореца на автомобила. Попитах шофьора „Ваши ли са?”, подавайки му столевки, а той чистосърдечно отрече. Можеше да излъже и да ги вземе, но не го направи. Честността му ме впечатли. Има надежда.

 

 

 

 

 

Асен Великов: Красотата на нашия фолклор е визитната картичка на България

  • Да възродим българският дух и самочувствие чрез красотата на фолклора.
  • Да сближим отношенията си със съседните държави на Балканите чрез фолклора и народните традиции.
  • Да се използват снимки и видео материали от българския фолклор за реклама на България в чужбина.
  • Да се запази автентичността на фолклорните фестивали.

Първата ми среща с Асен беше в старата фабрика на Ведатекс в Княжево.  Преди 20 години купувах тонове прежди от там за моето производство в България. Още при влизането се върнах в спомените, предизвикани от специфичния мирис за текстилната промишленост и шум на машините. Асен е предприемач. Собственик на една семейна текстилна фабрика. Бивш колега, един вид.

С него говорихме много за проблемите на малките и средните предприятия в България. За недоверието от страна на чуждестранните партньори, за проблемите с работниците и пазарите. За липсата на организация, или по-скоро за липсата на желание да се организират нещата по-добре. Да си малък предприемач в България е цяло геройство – приемете го това от мен.

Но причината да ходя при Асен, бяха изумителните снимки, които се въртят по социалните медии. Защо и как ги прави, той ще ви разкаже в интервюто, но ходейки с Асен по различни фолклорни фестивали, научих няколко много важни неща. Неща, които Асен ги откри много преди мен, през окуляра на фотоапарата си, свивайки света до абсолютната есенция…

Той е почувствал, че фолклорът е от огромно значение за българите. Видял е преди мен, голямата красота на българските девойки в носии от родния им край. Нищо не е случайно, наистина когато българите са облечени в народни дрехи, тогава изпъкват най-красивите им черти. Асен вижда не само откровена радост и щастие, но и гордост. Той усеща, че фолклорните събирания дават именно преживявяне на единност и свързаност в една система, която е създадена да отнеме автентичността на хората. Коренът, за който напоследък много се говори.

Делото на Асен е изключително важно, защото показва най-хубавото от България. Реално погледнато, не знам дали в момента има друг човек, който прави такъв уникален пиар за страната ни. Дано някой ден хората от външното министерство разберат огромната значимост на делото му и му дадат карт–бланш, като отделят средства за тази позитивна и красива реклама за нашата България. Има нужда… Има крещяща нужда.

Но има нещо друго, което е още по-важно от положителната реклама за страната ни. За стотици хиляди българи в чужбина постовете във фейсбук и снимките на Асен са капка радост всеки ден. Мил спомен за България. Момент на размисъл. След времето, което прекарах с Асен ми стана ясно, че не разумът, а емоцията един ден ще върне българите на родната им земя.

Патрик Смитьойс

Асен Великов е роден в град Левски, Плевенско, но живее в София. Като ученик посвещава голяма част от времето си на народните танци, свири на цигулка и мандолина, играе баскетбол и хандбал в отборите на училището и града. Завършва текстилно инженерство в Техническия университет в София. Женен е с три деца.

Доколкото разбирам, фотографията ти е хоби, а какво е основното ти занимание?

Имаме семейна фирма за производство на пуловери. Започнахме наново 2000 година след неудачно съдружие и успяхме да създадем една малка фирма, произвеждаща качествена продукция насочена към европейския и частично към нашия пазар. За българския пазар произвеждаме предимно униформени облекла.

Има ли въобще смисъл да мислим за производство на текстил в България или този бизнес е на изчезване?

Има. Турция тръгва по един много опасен път на ислямизация и западните им клиенти започват да бягат от там и да търсят нови производители. Така че, това е шанс да се съживим малко, но у нас не останаха работници. Трябва спешно да се направи държавна програма, българите от чужбина да имат стимул да се върнат в родината си, но не само сегашните емигранти, а и тези, чиито прадеди са емигрирали през турско робство, като бесарабските и таврийските българи.

Как ти плащат фирмите?

Всички плащат до 20 дни. Само с една фирма минахме на авансово, защото ни размотаваха. Обаче, като български клиент, западните фирми ни искат авансово плащане за преждата. Причината е само една – има масово недоверие към България. В Турция цената на машините е с 20 % е по-ниска от тук. Ние нямаме браншова организация. Ако имахме работеща браншова организация и всички текстилни предприятия успеят да се обединят, щяхме да плащаме поне 2 пъти по-ниски лихви към банките, да купуваме суровините по-евтино и с 90 дена отложено плащане, да инвестираме в производството на спомагателни материали (сега ги купуваме от Турция), тоест машините щяха да са по-евтини. При тези условия можехме да имаме целогодишна натовареност в производството и един работник в текстилната промишленост да взима 1500 лева заплата, а не да търси работа в чужбина. И нали разбираш, че това важи не само за текстилната промишленост в България. Всеки индустриален сектор в държавата страда от този хаос. Няма план, няма стратегия. Всичко е на самотек при нас.

Как попадна в света на фотографията?

Детската ми мечта да снимам осъществих като студент в Техническия университет в София.  Зaпoчнax c пeйзaжи, нo пocтeпeннo се нacoчиx ĸъм „Coциaлнaтa фoтoгpaфия“, ĸoятo в oнези вpeмeнa бeшe тeжĸa и cивa. От 1989г. до 1991г. съм снимал само митинги, скачане по площадите. Документирал съм част от историята – „героите” на прехода, които се оказаха предатели и лъжци. За известно време прекъснах заниманията си. Преди седем години, с появата на дигиталните фотоапарати старата тръпка излезе на преден план със снимането на пейзажи, птици и улични портрети. Така че, ако през 1980г. съм се докоснал до фотографията, то смятам, че сега вече съм се влюбил в нея.

Но сега вече снимаш  други сюжети…

Преди 4 години случайно попаднах на Лазаровден в Бистрица. Хареса ми излъчването на хората и там снимах за първи път фолклор. След това повторих, но още не беше силно като идея, докато не дойде етно-сватбата на Виктория и Денислав изпълнена в сюжет по „Време разделно“. Отидох от любопитство, попаднах в една друга среда, която не съм очаквал. И там вече се запалих по фолклорната тематика.

Ти си попаднал в тази сфера, защото на теб фолклорът по принцип ти беше при сърце?

Не бих казал. Покрай фотографията започна. Да видиш 1000 човека на едно място с народни носии е наистина впечатляващо. Не знаех тогава, че има такива събори, 2 дни – събота и неделя, със сцени, надиграване, надпяване и самата сватба, като кулминацията. Успях да направя хубави снимки на младоженците и когато видях, че те са харесвани и споделени, имах стимул да продължа да снимам.

Това ти е тръпката – виждаш през обектива, че този фолклор наистина прави хората много щастливи, че имат нужда от това или…какво?

Моето желание не е да щракна някаква статична ситуация. Привлича ме да хвана емоцията и ритуала. Обичам да хвана момента, в който моделът или не ме вижда, или малко преди да ме види – тогава вече емоцията се чете и по погледа. На такива места е пълно с красиви хора. Покрай тях лека-полека станах и психолог, вече знам кой как ще реагира.

На снимките ти хората са усмихнати и лъчезарни, как скъсяваш дистанцията?

На фолклорните фестивали и събори хората са такива. В интерес на истината, това е другото нещо, което ми харесва – независимо кой какъв е в нормалния живот, те се променят в момента, в който попаднат в тази обстановка. Влизат в друг свят, и той не е театрален, а по-скоро умеят да бъдат себе си.

Важен ли е фолклорът за българина ?  

Според мен да, дори много. Фолклорът е идентичност. При нас имаме закачки във всяка една област – в Северна България има нещо от румънците, в македонския край – нещо гръцко, долу в Родопите са се смесили Странджа и Родопа. Толкова малка държава сме, а имаме 7 етнографски области и всяка от тях има отделно подобласти. Особено шопската и македонската са  много пъстри.

Расте ли този интерес или вече сме на някакво пресищане?

Страх ме е да не преминем на другата граница. Вече започва да става модерен и да не стигне до там да се изражда. Но мога да кажа, че познавам хора, които са се запалили преди година и половина по фолклора и им личи, че са щастливи.

Целият този фолклор в Холандия го няма, знам го със сигурност. В Германия има райони, където си имат собствени обичаи, както и в Австрия. Французите не са толкова запалени, но на мен ми направи впечатление, че тук на Балканите фолклорните традиции обединяват всичките тези народи: Сърбия, Македония, България, Румъния…

Може да се каже, че е така. 500 години сме били под една нехристиянска окупация и реално фолклорът и религията са били това, което ни е помогнало да оцелеем като нации. Сега във всяка една от тези държави, местният фолклор и традиции се възраждат по един хубав начин. Засега ми харесва, само се страхувам да не минем границата към кича. Има интерес и когато е спонтанен е хубаво да остане такъв, но да не се изроди – да не стане комерсиален.

Осъзнаваш ли, че тази дейност е много важна за един народ, който още търси своята идентичност, своето място в Европа? Тъй като българите все още нямат тази увереност, която имат другите европейски народи.

Смятам, че е важна и го виждам. За кратък период от време, покрай фотографията станах приятел на много българи в чужбина, които носталгията ги предизвика да гледат все повече снимки от фестивали с носии, ритуали и традиции. Имах щастието да ме поканят на фестивал в Лондон. Отидох на място и видях, че България е жива. От малки  започват да играят хора и се събират всяка седмица. Със собствени средства  си окомплектоват носиите и си плащат залите, които ползват. Търсят връзка с България, като сформират фолклорни групи и организират събори.

Значи ти показваш красотата на това, което са изоставили тук?

Да! Даже в началото имах чувството, че в чужбина се следи повече това, което снимам, отколкото в България. Пишат ми групи от цял свят, от Аржентина, от Австралия, от Палма де Майорка. В последствие, като отида на събор у нас виждам, че хората са много топли и ме поздравяват, което ми подсказва, че това ги интересува и съм на правилния път.

Добре, щом констатираме, че има страхотен ефект не само върху българите в България, но и върху тези в чужбина, а знаем, че имаме огромна нужда от тях да се върнат, то тогава твоята работа е забележителен инструмент за тази цел.  

Надявам се все повече да се прибират, на тях малко им трябва да се върнат в България. А това малкото е въпрос на държавна политика. Всеки се бие в гърдите как ще върне българите в България без да има програма как ще го направи.

Заслужава си държавата да отдели пари за екип от хора, готови да покажат красивата светлина на България. На фона на целия бюджет на държавата, това струва съвсем малко, а ще има огромен ефект…

Такава беше идеята на фотоизложбите в рамките на проекта „Различната България“, осъществени с подкрепата на издателство City info guide на Людмила Младенова,  представящи красотата на българката и българската носия пред гостите на страната ни на летищата „Варна” и „Бургас”. Друго е впечатлението като слезеш от самолета и видиш усмихнати, красиви жени, деца и мъже в български носии. Виждал съм фолклорни състави от чужбина, но те нямат нашата пъстрота.

Показваш красивата България, но знаем че сме и най-бедната държава в ЕС. Какво ни трябва като народ, за да тръгнем напред?

Много малко трябва. Навремето са го казали японците – всяка една нация си има елит- този елит статистически е между 3 и 7%, средно 5%. Важното е точно този елит да се впрегне да работи за България. А при нас се случва така, че хора, които сигурно са с IQ много под средното за България, ни управляват. Това е лошото. Не искам да говоря за майката и бащата на нацията, защото ме е срам. Ето тези 5% трябва да влязат в ръководството и управлението на държавата и тя ще се оправи. Трябва да има ценз за гласуване. Не може хора, които нямат завършен 3-ти клас, да имат право на вот и да променят изборните резултати и бъдещето на децата ни, продавайки гласовете си.

Като работиш толкова, какво ти дава фотографията?

Съчетана с фолклора, фотографията ми е отдушник. От понеделник до петък ние де факто оцеляваме, борим се с икономиката и реалния живот. Събота и неделя отивам някъде, където си почивам. Срещам такива хора като мен, които също са избягали от сивото ежедневие. Защото ние работим в ситуация, в която българското производството е поставено в условия на оцеляване… Една от мечтите ми беше да имам собствена фабрика. Не можах да купя сграда, защото все имаше някои, които плащаха по техния си начин. Тези, които успяха по времето на Иван Костов и псевдодемокрацията да се обогатят, те са добре, не се занимават с производство. Те са рентиери. И съответно наше задължение остана да обслужваме тях и банките.