Теодосий Теодосиев: Талантлив народ сме, но това не е достатъчно

  • Силна държава се прави от силни личности.
  • Радикални средства против хиперинфлацията на оценките в образователната система.
  • Перманентна сегрегация на учениците по успеваемост, за постигане на максимален коефициент на полезно действие.
  • Обществена и законодателна нетърпимост към лъжата, като стил и начин на живот.
  • Преодоляване на деструктивните идеологии и изродените понятия. Образователна, законодателна и медийна политика, ориентирана към вечните нравствени ценности.
  • Обществена нетърпимост към паразитизма във всичките му форми.
  • Трябва да се даде шанс на всеки да реализира тавана на възможностите си в условията на честна конкуренция.
  • Стимул за напредък имат справедливите общества. Качествените хора ще продължават да бягат от зоните на духовна мизерия и войнстващо невежество. Общество от социално слаби, интелектуално слаби, морално слаби – има нулево бъдеще, не се ли научи да цени по достойнство творческия труд.

Професор Теодосий Теодосиев е от тези личности, за които почти не ми е по силите да напиша увод. Кой не е чувал за забележителния физик, отказал се от кариерата да участва в международни проекти за изработване на совалки или спътници за NASA, да търси нови елементарни частици в CERN или най-малкото да преподава на световния елит в престижни университети?

Теодосий е приел, че трябва да помогне на  момчета и момичета в България, които имат дарбата и таланта,  но нямат възможностите да се развиват подобаващо и да учат в най-доброто училище за физици в света. Но дали това училище не се намира в една класна стая с печка на дърва в едно градче, в полите на Балкана?

Присъствах на един  урок на Тео в Казанлък, седнал зад стар чин до печката, до десетина младежи, които решаваха задачи. Навън валеше сняг. Обстановката беше трогателна, но факт е че тук са „произведени” 9 от общо 13-те златни медалисти на България от международните олимпиади по физика. Част от тези медалисти днес са водещи специалисти и заемат престижни позиции в световните научни и технологични центрове.

След моето гостуване в Казанлък разбрах, че няма да се класирам в школата на Тео, но за радост намерихме много теми за разговор. За Вселената, за ентропията и за най-великата Сила от всички – тази, която събира и сътворява. Като учен, Тео така обяснява Господ – като неизмерима сила във Вселената, създала светлината, морето, земята. Силата, сътворила от пясъка човек.

Създаващата сила, както Тео я нарича, понякога избира хора, на които им дава да изпълняват особено значими дела. На тях им гласува безкрайно доверие и им отнема страха да грешат или да се провалят, като им дава библейската увереност в смисъла и изпълнимостта на тяхното дело.

Теодосий Теодосиев е благословен – той носи в сърцето си най-големия подарък, който един обикновен човек може да получи. И това е Духът, който светът не може да приеме, защото не Го вижда, нито Го познава.

Който разбрал, разбрал. А за тези които не са, уверявам ви, че Тео е чудесен събеседник, в чието лице намерих истински приятел!

Патрик Смитьойс.

Теодосий Теодосиев е роден в град Казанлък, с корени от двете страни на Балкана – от Казанлък и Габрово.

Формално погледнато, работил е дълги години като учител по физика и астрономия в Природо-математическа гимназия „Никола Обрешков” гр. Казанлък. Неформално е по-скоро духовен водач, създател на новаторска „методика за формиране на силов интелект”.

Ренесансова душевност – художник, поет, философ, биолог, химик, математик, физик…

Кауза: Фабрика за социално силни личности – училище на силовия интелект.

Хоби: Търсене на нравствения Абсолют.

Има две деца: голям син, студент – Съби Т. Теодосиев и от втори брак дъщеря на 7 години, Йоанна Т. Теодосиева, ученичка в първи клас.

Предполагам, че Вашите уроци са невероятен трамплин за децата, които идват в Казанлък да учат. За един човек даже можем да кажем, че сте го „изстреляли в Космоса”. На всяка американска ракета, която полита в Космоса, са монтирани негови камери. Каква беше неговата история накратко? Има ли друг такъв пример на Ваш ученик, учил физика на чина до печката на дърва в кабинета Ви в Казанлък и стигнал до най-горе, където човек може да стигне в света на науката?

Петко Динев е първият ми златен медалист от международни олимпиади по физика. МОФ са най-представителните състезания по физика за средношколци в света, с половинвековна история. Петко беше изключителен експериментатор. Ние, физиците, сме хора приложници. Половината точки на нашите олимпиади се дават за решаване на практическа експериментална задача. Затова и олимпиадите по физика са най-сериозната школовка за бъдещите творци на нови технологии.

Трудно е да се предаде накратко историята на човек, за когото трябва да се напише книга. Сигурен съм, че ще дойде време да се публикуват солидни животоописания за всяко от тези преуспели момчета и момичета.

В спомените ми се сливат години, десетилетия, цял живот без почивни дни и ваканции, години на невъобразим по количество и качество труд. Бил съм и кръжок-ръководител, и преподавател, и класен ръководител не само на Петко Динев, а и на стотици най-преуспели участници в школата. Безкрайни, безпаметни занятия в нерегламентирано време, лагер-школи от 8 сутринта до полунощ, всеки ден…

В основата на всяко свръхпостижение стои едно огромно усилие, лишения на предела на възможното, както за ученика, така и за учителя. След много труд и изстрадани знания, естествено е да създадем най-съвременните телевизионни камери в света, които да работят на всеки космически апарат в близкия и далечен Космос, на Луната и планетите, на ядрените подводници и на най-прецизните промишлени роботи.

Петко Динев беше първият от школата ни, който извървя трудния път от малкото провинциално градче, до най-високите световни стандарти на технологично съвършенство. През следващите години имахме още много възпитаници, които разбраха, че има неща, които само изглеждат непостижими.

Над 70 медалисти от Международната олимпиада по физика /МОФ/ и още повече са тези, които не са имали състезателна натура, но са се трудили търпеливо до достигане на ниво над световното.

От колко години вече преподавате физика по този начин?

Имам повече от половин век преподавателска практика. Още през ученическите ми години баща ми монтира черна дъска вкъщи да преподавам на сестрите и на брат ми. В училище съм правил кръжоци за по-малките ученици.

По време на час при Учителя Тео. Казанлък, ноември, 2017 г. Фотограф: Тихомира Методиева-Тихич

През всичките години на учителстването си съм имал целогодишни школи, включително през почивните дни, както и във всяко възможно извънучебно време, ваканции, аварии, епидемии, национални и интернационални празници, отсъстващи колеги, по всяко време, навсякъде, където е възможно.

Колко деца приблизително са минали през Вашите курсове и лагери по физика?

Участниците за толкова много години са хиляди, не само от нашия регион, но и от цяла България, и от чужбина. И това не е само история. Школата е жива. През лятото правим по 6 лагер-школи с участници от България, през половината свят, до Калифорния и Тексас. През учебната година перманентно вървят школите за старша и младша група в съботите и неделите.

Кога и защо избрахте този път? Да отдадете целия си живот на откриването и насърчаването на българския талант?

Смятах себе си за човек на изкуството – художник, поетично-ренесансова личност…

В крайна сметка станах хуманитар сред хората на точните науки. Оказа се, че това може да бъде много успешна формула. Да градиш творци се оказа изживяване, сродяващо ни с твореца.

По международните олимпиади, често българчета прибират всички награди. Това е забележително, тъй като сме малка държава. Притежание на ген ли е, че българските деца имат особена дарба, поне в сферата на точните науки?

Не е много често, но си струва уважението. Има страст за сензации, има международни състезания с малък брой участници и голям брой медали, има дори състезания, където всички участници получават медали.

България е малка страна. Имаме население една хилядна от населението на света и продължаваме да намаляваме. Ако талантите са равномерно разпределени, пропорционално на населението, на нас ни се полага веднъж на хиляда години да имаме абсолютен първенец по нещо.

Час при Учителя Тео. Казанлък, ноември, 2017 г. Фотограф: Тихомира Методиева-Тихич

МОФ са най-тежките състезания по физика в света, където участващите държави са от порядъка на 100, сред които всички най-развити в технологично отношение страни от „златния милиард”.

За 50 години МОФ, абсолютни първенци /това са участниците, които са имали максимален брой точки сред всички състезатели на всяка една олимпиада/ са имали 16 държави – клуб на интелектуалния свръх елит. И ние сме една от тези 16 страни!

Иван Танев Иванов е единственият българин – абсолютен първенец на МОФ, далеч преди да са изтекли полагащите ни се хиляда години олимпиади. За него съм бил и класен ръководител, и преподавател, и кръжокръководител през целия гимназиален курс. Сега е професор по теоретична физика отвъд океана.

Наскоро Стефан Тодоров Иванов от Бургас стана абсолютен първенец на международната олимпиада по астрономия.

Доколкото си спомням по математика и информатика също сме имали абсолютни първенци.

Носителката на няколко световни и национални награди по физика Катерина Найденова. Снимка: БГНЕС

Моята възпитаничка Катерина Найденова подобри всякакви възможни рекорди с четири години абсолютни първи места на Подборни кръгове за МОФ, двукратна Мис Свят на МОФ и цяло кашонче медали от всевъзможни международни състезания по физика, включително МОФ, където няма по-малко от сребърен медал.

Таланти – да, майките в България продължават да раждат изключителни деца, необходим е обаче и огромен труд. Айнщайн го е казал – 1% талант, 99% труд.

 

Вие сте работили с ученици от цял свят. Има ли разлика в мисленето, логиката, изобретателността и т.н., между децата от различни култури и етноси? Има ли да речем “профил” на българския мозък, на българския талант? Къде сме най-силни?

Имам преки и косвени наблюдения върху ученици от Калифорния, през Франция, Германия и Русия до Китай.

Силата ни е там, където се иска неформално действие. Неволята ни е научила да правим невъзможното. Справяме се там, където идващите от зоната на „златния милиард” се стъписват и тотално блокират. Нямаме задръжките на културите, разглезени от високо технологични патерици.

Мога да посоча примери на изключителна изобретателност на наши възпитаници, чиито имена периодически нашумяват покрай сензационни открития и върхови постижения.

Българският учен проф.Теньо Попминчев е посочен в класацията на жури от нобелови лауреати като един от 10-те най-добри млади учени в света. Той е роден през 1977 г. в Казанлък и е един от учениците в школата по физика на Теодосий Теодосиев.

Теньо Попминчев – рентгенови лазери,

Димитър Ангелов Георгиев – лазери на влакнеста оптика,

Павлин Савов – гравитационни вълни,

Елена Христова – ядрена физика,

Христо Иглев – термодинамика,

Николай Кърджилов – ядрена физика,

Иван Бъчваров – лазерна техника,

Павел Иванов – патентно дело,

Даниел Кавалджиев и Васил Спасов – оптика и полупроводникова техника…

и много други, за които храня надежди да ме извинят, че съм ги пропуснал от списъка, който и дотук не е малък.

Отделен списък заслужават физиците, преуспели в компютърните науки, като златния медалист от МОФ Лъчезар Добрев;

Олимпиеца Андрей Барабонков;

И на първо място участника в няколко МОФ, нееднократен медалист от МОФ, национален първенец по физика, възпитаник на Харвард – Свилен Кънев. Още от студентската скамейка той показа забележителни умения в компютърната архитектура, подобри топлоотделянето на гигантските интегрални схеми, спести колосални средства за електроенергия на фирмата Гугъл и току-що завършил университета, беше назначен във високите етажи на властта на тази фирма.

Знам, че Човек с голяма душа не държи на материалното, но нямаше ли Вашата работа да е по-ефикасна, нямаше ли да имате повече успешни студенти, ако бяхте преподавали в известен университет в чужбина, или в София поне?

Отлично съзнавам истинската цена на труда си. Преди години един мой бивш директор казваше: „Свърши и тази работа. Ти и без това не си цениш труда…”

Физикът Теодосий Теодосиев стана „Мъж на годината“ за 2014 г. в традиционната ежегодна анкета, организира на от радио „Дарик“. Снимка: БГНЕС

Богатите родители от страните на световния икономически елит могат да купят всевъзможни преподавателски услуги за децата си. Предпочитам даром да давам шанс на деца, които в повечето случаи не могат да си го позволят. Самият аз съм бил такова дете. Знанията и уменията ми са изстрадани. Имал съм и чудесни преподаватели. Преумножил съм това, което са ми дали. Благодарен съм. Исус е казал: „Даром получихте, даром давайте!”

Вие сте светъл пример за това, как образованието може да продължи и при бедствено положение. Честно ли е да се оправдаваме, че българското образование като цяло, е на този хал само заради липса на пари?

Парите, разбира се, са важен фактор, но още по-важен е дефицитът на морал при усвояването им.

Според Вас, кои са най-големите проблеми в българското образование и има ли решение за тях?

Много лъжа се е натрупала в системата.

Липсва справедливо и обективно оценяване, липсват сериозни стимули за качествена работа, както на учащите, така и на преподавателите. Липсва свободна и честна конкуренция.

В повечето училища дисциплината е под всяка критика. Световната практика показва, че педагогическите резултати са пряка функция на дисциплината в училище.

Делегираните бюджети, необвързани с педагогическия резултат, водят до плачевни равносметки на изхода на системата.

Според мен радикалните мерки за оздравяване на системата трябва да започнат с пресичане на възможността да се поставят нереални оценки. Бил съм свидетел на такива практики.

В най-силната икономика в Европа – Федерална република Германия – всеки ученик се изпитва по всичко от външни преподаватели, идващи от далечни населени места, всеки път различна команда. Ползват се и технически средства в зоната за изпитване за блокиране на Интернет, телефони и всякакви високотехнологични подсказвачки. В повечето напреднали страни електронното заглушаване по време на изпитни мероприятия е задължително, с цел честно оценяване.

Изключването на възможността за преписване, както и перспективата за честни оценки, радикално ще подобрят мотивацията на учители и ученици за добросъвестна работа, а от там и за по-добра дисциплина.

Час при Учителя Тео. Казанлък, ноември, 2017 г. Фотограф: Тихомира Методиева-Тихич

Видяхме новата Ви база, отново в Казанлък. Доста мащабен проект, но има нужда от много средства, за да се довърши. Разкажете за проекта, каква е идеята, за колко деца ще има място да учат там, ще има ли други преподаватели, колко пари още се нужни?

Не разчитам на чудеса. Правили сме свръхпостижения при условия на невероятна мизерия, на предела на невъзможното.

Идеята е да имаме десетина кабинета с постановки на експериментални задачи, целогодишно достъпни за работа, хранилища, работилница за ремонт и поддръжка, както и няколко лекционни зали.

Ако ни достигнат средствата, може да обзаведем и леглова база, като в американските университети. Там съм виждал на няколко лаборатории по едно спално помещение. Работиш денонощно, спиш няколко часа и после пак работиш.

За такава голяма база в целия си обем, ще са нужни повече преподаватели. Надявам се на гост–лектори от Университета и на сегашните ни стажанти от кръга на студентите, които ще продължат това, което аз няма да съм в състояние да завърша по естествени причини.

Що се касае до необходимите средства – не искам името ми да се свързва със събирането на пари. Има благородни хора, които помагат. Надявам се с минимум разходи да направим максималното възможно.

От общо 13 златни медала, печелени досега от български участници на Международни олимпиади по физика, 9 са на възпитаниците от Вашата школа. Да учат при Вас, специално пристигат деца от цяла България. Има ли място за всички да ги настаните?

Действително до момента имаме двадесет и пет абсолютни първенци на подборните кръгове за МОФ – най-представителното и авторитетно състезание по физика в България. Това е повече от всички останали школи по физика в страната взети заедно, за цялата история на Националните олимпиади. Последният беше Александър Кратинов от Варна, преди него Ангел Шерлетов от Казанлък, преди Ангел за четири поредни години Катерина Найденова от Казанлък и т.н.

На МОФ резултатите са още по-впечатляващи. Две трети от участниците в националните отбори и пропорционално медали, включително най-високите индивидуални и отборни класирания за цялата история на олимпиадите. Като абсолютно количество медалите може да не изглеждат много – малко над сто, от които 13 златни за цялата история на МОФ, но това е точно колкото Франция и Великобритания взети заедно. Явно, струвало си е усилията.

През ваканциите правим по шест лагер-школи годишно – предимно на базата на проф.Минко Балкански в с.Оряховица, където битовите условия са по най-високите европейски и световни стандарти. Базата обаче е претоварена с много голям брой други школи по математика, информатика криптография, езици и др.

Затова най-масовите летни школи, където лагерът наброява над 100 ученици, провеждаме в Казанлъшкия ученически лагер „Паниците” край Калофер. На летните лагери не малка част от участниците са деца на българи от цял свят. Реализираме и мисия да ги приобщим към родната култура и светоусещане. Създават се връзки между младите хора, които в перспектива ще са елитът на света.

През учебната година е по-трудно да се пътува всяка седмица, но най-амбициозните го правят и им намираме място за безплатно спане.

Правителството има ли интерес да инвестира? Има ли други инвеститори? Ако има желаещи, от какво има нужда Школата на Тео? Като пари или доброволчески услуги?

Правителството си има предостатъчно грижи в една страна с неприлично голям брой социално слаби и твърде малко свестни данъкоплатци. Едно добро общество е самоорганизираща се система.

Има благородни хора в България, от едрия бизнес, до най-бедните ентусиасти. Помагат ни, когато имат възможност. Благодарни сме им.

Предполагам, че много от тези хиляди деца, които са минали през Вашата школа осъзнават, че сте допринесли значително за успехите им, тук и в чужбина. Можем ли да се надяваме, че те в един момент ще подпомагат с техния талант и опит, новото поколение младежи-физици? Примерно да Ви помогнат като гост-лектори в новата база?

Преуспелите хора също имат проблеми. Големият мащаб на успеха означава и голям мащаб на проблемите им. Не бива да очакваме от тях да сме първата им грижа.

И все пак периодично се завръщат към изворчетата от младежките години и тези срещи на поколенията са изключително вълнуващи и полезни за всички.

Скоро имахте юбилей.  Двамата с Вас знаем, че ще живеем за вечни времена, само че, не на този свят. Продължавате да катерите върховете на Стара Планина заедно с учениците – физическата форма и отличие във физиката вървят ръка в ръка. Така ме уверихте.

Но все пак, има ли кой да продължи Вашето дело след 20 години?

Дълги години си правех планове до плюс безкрайност. Сега съм по-предпазлив. Планирам само за няколко десетилетия напред. Имам млади колеги – Георги Бяндов, Никола Каравасилев, които работят безплатно на лагер-школите, част от екипа са и имат персонални качества да ме наследят. Имаме и стажанти–студенти от кръга на бившите ни възпитаници, на които разчитаме за по-далечното бъдеще.

Дарин Маджаров: Образованието е най-добрата инвестиция, чрез която България може да ускори развитието си

  • Уроците по всички учебни предмети от 1-ви до 12-ти клас в училищата на България трябва да бъдат на разбираем и интересен език.
  • Чрез примера, който дава образователният сайт Уча.се, да се помогне на стотици хиляди учители и ученици да повишат успеха и ангажираността в българското образование.
  • Образованието да е ценност, която се залага вкъщи при възпитанието.

Когато реших, че искам да направя “каталог” на стойностните хора в България, имах един списък от критерии, на които трябваше да отговарят. Хора с кауза, със силна воля и усещане за общественото благо. Хора с визия, как да станат нещата в областта, в която работят. Успешни и по възможност финансово независими. Сърце на правилното място.

Много изисквания. Да. Така е, и впоследствие разбрах, че успехът и финансовата независимост са относителни неща. Някак си успехът, ако го мерим в пари, често изключва най-ценното качество, което търся в хората – стремежа към развитие напред за цялото общество, а не само за самите си тях.

Понякога срещам “people who tick all the boxes” – хора, които действително отговарят на всичките критерии. Дарин Маджаров е един от тях. Той предлага съвременно решение за качествено образование, чрез Интернет платформата Уча.се.

Дали е цялостно решение или лепенка върху болното ни образование, е въпрос на гледна точка. Вече половината училища в България имат абонамент за този образователен сайт и учителите ефективно използват видео уроците му ежедневно, за да поднесат темите по всички предмети, дори математиката, на по-разбираем и увлекателен език.

Според мен, “Уча.се” е една от най-големите и най-важните каузи в България и понеже има успешен бизнес модел, можем да сме сигурни, че ще продължава да се развива и да се подобрява.

Идеята на Дарин се ражда, докато сестричката му, в дома им, в Дряново, имала нужда някой да й помогне с домашните. По това време Дарин е студент и учи в Белгия. Дългите упражнения по skype го изморяват и той започва да прави първите видео уроци за по-малката си сестра и после за нейните съученици. От там нататък историята на ”Уча.се” е класика. Пример, как трябва да се развива една силна, съвременна бизнес идея. Дано да има още много такива. Като Дарин и други като него – енергични, изобретателни и иновативни. Надявам се. Именно те са необходими, за да направим от България независима, просперираща и уважавана държава.

Патрик Смитьойс.

Дарин Маджаров е на 30 години от град Дряново. Той завършва с медал за отличен успех (6.00) Априловската гимназия през 2006 г. През периода 2006 – 2011 г. получава бакалавърска и магистърска степен по електроника и компютърни науки в Jacobs University в Бремен, Германия. От 2011 г. е докторант в областта на възобновяеми източници на енергия и електрически коли в KU Leuven, Белгия.

Създава Уча.се през 2012 г., като до сега записва над 1000 видео урока по математика, физика, химия, биология, английски език и др, а целта е „Уча.се“ да бъде мястото, на което всеки получава уроците за училище на разбираем и интересен език. След като интересът към образователния сайт нараства, Дарин прекъсва докторантурата си и се завръща в България, за да се отдаде изцяло на „Уча.се“ и да изгради силен екип, с който да подобрят образованието в България.

Дарин Маджаров е отличен в класацията на Форбс за 30 лидери под 30 годишна възраст, както и в класацията на Дарик за 40 вдъхновяващи, иновативни и смели хора под 40-годишна възраст.

На сайта „Уча.се“ вече има над 11000 видео урока и упражнения и до сега имате близо 25 милиона гледания. Колко човека вече работят при вас? Или по скоро, можеш ли да опишеш организацията и екипа?

Един известен предприемач нали така го попитали: „Колко човека работят при Вас?“ И той казал: „Надявам се, поне половината“ / Усмихва се /.

Ние сме много интересен и силен отбор вече от 85 човека и всички сме водени от мисията да подобрим живота в България, като издигнем образованието на топ ниво. Екип сме от опитни учители, видео аниматори, монтажисти, озвучители, програмисти, маркетинг специалисти, дизайнери, хора, които се грижат за партньорствата ни с училищата…

С част от екипа на Уча.се. Снимка: facebook/Уча.се

Имаме 2 офиса – в София и във Варна. Работим и с учители от цялата страна, защото навсякъде има много силни личности и за да имаме реални впечатления за обстановката навсякъде.

Можеш ли накратко да опишеш как се прави видео-урок? Не ми се струва много лесно. Съдържанието трябва да е в крак с учебниците в училището, трябва да бъде разказано по интересен начин, трябва да впечатли детето, за да го помни. Как го правите?

През годините подобрявахме постоянно качеството на видео уроците. В началото бяха доста аматьорски, сега са на много, много високо ниво, което означава и че влагаме в пъти повече усилия и пари за направата на един видео урок. Повечето видеа се правят така… Първо, опитен учител прави план на урока с всичко важно, което трябва да се включи. След това сценарист доразвива текста, като го прави на разбираем и интересен език за учениците. След като учителят одобри финалния текст, озвучител записва аудио файла, като го разказва много ентусиазирано. Монтажист монтира аудиото и му слага ефекти. От там видео аниматорът и учителят работят над визуалното представяне и анимацията. В последната фаза аудиото и анимациите се напасват. Учителят одобрява видео урока и той се качва на сайта.

Дълъг процес, но за да стават нещата на много високо ниво, трябва да се работи здраво!

И самите видеа? Струва ми се ужасно много работа да го нарисуваш, да направиш анимациите, да го озвучаваш…

Ами както виждаме от процеса, много работа си е… Все едно правим мини филм.

Екипа на Уча.се по време на работа над визуалното представяне и анимацията. Снимка: Ивелина Чолакова

И така вече няколко хиляди видео урока. За нас е удоволствие, защото това ни е мисията. Ако не беше така, няма абсолютно никакъв шанс, човек да издържи 6 години на това темпо на работа. Хората в света постигат огромни успехи, само когато „работата“ им е мисия. Толкова много трудности и безсънни нощи има, че ако на човек не му е мисия, ще се откаже 1000 пъти. Всеки ден.

Имал ли си личен мотив за да  създадеш образователен  сайт?

Преди 6 години бях в Белгия и работех над моята докторантура. Сестра ми тогава беше в 11. клас и въпреки, че беше отличничка, понякога ми се обаждаше, за да й помагам с някой друг урок по физика или математика. Понякога се случваше през няколко седмици да ме пита същото нещо, все когато бързах за някъде. Тогава се разбрахме да записваме обясненията на видео и тя да си ги гледа по колкото пъти прецени. Показа ги и на нейните съученици и те също изкараха една камара шестици. Тогава направих набързо един простичък сайт и започнах да ги качвам там. Учениците си разказваха, че има един сайт, където един пич много разбираемо обяснява нещата. Започнаха да идват все повече и да ми пишат: „Хайде прави и по история, по биология, по химия, по всичко… Много разбираемо обясняваш.“ Тогава поканих да се включат учители, за да може заедно да правим нещата по-качествено. И така… Бях като в казарма. Сутрин ставах в 06:00, записвах видео урок, отивах на работа да си карам докторантурата, след работа записвах видео, спорт, вечеря и в леглото. Няколко месеца така.

Понякога се забавях с няколко часа или с ден и се стигна до момента, в който едно момче ми писа: “Ти си пълен смотаняк. Имам двойка заради теб. Защо не качи видео???“ Тогава си казах: Еха… Тези тези хора разчитат единствено на видео уроците и дали ще имат двойка или петица-шестица, зависи от това дали ще успея да създам навреме видео урока… Това ясно ми показа, че има огромна нужда от „Уча.се“, затова прекъснах докторантурата и зарязах всичко, което правех там. Дойдох си, за да направим този голям и силен екип и да развием „Уча.се“ професионално и на много високо ниво.

Не ли е срам, по принцип, че трябва да ви има в България? Аз безкрайно се нервирам от факта, че моето момиче е на училище от 8 сутринта до 5 следобед и всеки уикенд има домашни. Тя е на 8 (осем!) години. Това вече за мен е абсурд. Аз си спомням, че чак в гимназията имах “homework”. А от приятели знам, че деца на 11 и 12 години са на уроци по математика. Побеснявам, когато чуя за тези неща. Какво е причината училищата в сегашно време да не успяват да поднесат на децата необходимия материал в училището – и то от 8:00 до 16:00ч.?

В следващите години просто задължително ще има подобни платформи като „Уча.се“ във всяка една страна в световен мащаб. На много места това вече е факт и навсякъде виждат колко полезно е това.

София Илиева (начален учител с над 34 години стаж) разказва как видео уроците и упражненията на Уча.се й помагат в часовете в училище.

Учениците имат съвсем различно възприятие за света от повечето възрастни. Навсякъде, не само тук. Учениците учат много лесно и бързо онлайн. Целта трябва да е учениците да се подготвят сравнително бързо за училище и да им остава свободно време, за да бъдат просто деца… Да се виждат с приятели, да играят, да се забавляват, да развиват другите важни социални умения. Така те ще откриват и нещата, които ги палят в живота. Когато ги притискаме прекалено много да учат по цял ден, обикновено губят интерес. Ние, възрастните, реагираме по същия начин.

Една вечер се “рових” във вашия сайт и наистина съм много впечатлен от цялата концепция и професионализма. С вашата платформа, вече няма нужда човек да ходи физически на училище. Наблюдава ли се такава тенденция? Нали homeschooling било много модерно?

Целта на „Уча.се“ не е да замести училището или учителите, а да им помогне. През този сайт учениците могат да научат основните факти и знания, които им трябват за живота. Вече в училище трябва да се развиват другите безценни умения за успех в живота – комуникационни умения, презентационни умения, умения за работа в екип, лидерство и т.н. Онлайн платформите ще пестят време, за да може в училище да се фокусират върху това.

При положение, че в малките градове и села затвориха много училища, поради намалелия брой деца,  други изнемогват с разходите, с учителите и какви ли не подобни проблеми. Не ли е по-лесно да качат една плазма с тон колони във всяка класна стая? Тогава учителите могат да работят много по-ефикасно, давайки само някакво въведение към материала и да отговарят на въпросите на учениците. Докато образователната система не е оправена в България, мисля че платформата ви е идеалното временно решение. Как го виждаш ти?

Вече над 900 училища в България използват „Уча.се“ много редовно в класните стаи! Учителите прожектират видео уроците по време на часа и споделят, че резултатите са впечатляващи! Учениците внимават, повишава се успехът, уважението към учителите става по-голямо. Всеки месец се включват и още и още училища. Просто навсякъде по света платформи като „Уча.се“ ще стават напълно стандартни в учебния процес.

Ако има някой в държавата, който е направил чудеса за образованието в България, това си ти. Министъра на образованието склонен ли е да черпи опит от теб?

Миналата седмица се запознахме с министъра на образованието по негова покана и си поговорихме. Разбрах, че целта му е да дадат възможност на още повече ученици и учители да ползват онлайн ресурси за образование; да разширят достъпа на учениците до всякакви онлайн материали. Това е хубава посока и се надявам да успеят, защото вече е доказано, че това ще улесни много обучителния процес. Та, това са ми впечатленията от кратката ни среща. Според мен най-важното в случая е министърът да има силен екип, който да движи оперативните теми в темпо.

Според теб, какви са основните проблеми на образованието в България?

Всички виждаме доста неща, които могат да се подобряват. Въпросът е от кои да започнем…

Споделям две основни неща, които ми правят голямо впечатление:

1. Образованието да е ценност в семейството;

2. В училище да се преподава разбираемо и ангажиращо.

Уча.се с награда „Спасител на детството“, ноември 2017 г.

Ако образованието не е ценност в семейството и родителите не насърчават детето с ценни съвети за образованието и бъдещето, то и най-гениалният учител много трудно ще се справи. Ценностите се залагат вкъщи при възпитанието. В училище се доразвиват. Тук сигурно някои хора ще кажат: ето, пак родителите виновни… Нали имаме училища?

Ами, ако някой родител си кара колата и си хвърли фаса през прозореца, колкото и учителката да преподава урока за опазване на природата, ефект – нулев. Ако бащата казва на сина си „в училище като те закачи някой, набий го, за да знае кой си“, учителите трудно могат да повлияят.

Човек трябва да е възпитан добре и насърчаван в началните години с мисълта, че като учи и се развива, ще има щастлив живот.

След като сме постигнали точка 1, приемаме, че учениците идват в училище с нагласата, че те ще се развиват и училището ще им помогне за техния успех. Там ролята на учителите е да ги запалят по предметите, за да може учениците да открият кое им е интересно и с какво искат да се занимават. Това става като се преподава разбираемо и ангажиращо. С практика, с проекти, с игри, с преживявания – неща, които могат да запомнят за цял живот.

Кратко решение за тях от млад човек-прагматик?

За точка 1 нямам решение; не съм мислил, но трябва. В „Уча.се“ сме се фокусирали върху точка 2, защото там обществото ни ще получи най-добър и най-бърз резултат. Видео уроците и упражненията в Уча.се правят ученето на разбираем и интересен език. „Уча.се“ се ползва в над 50% от българските училища, където учителите се стараят много и преподават в класните стаи, като прожектират видео уроците и правят всички заедно упражнения. След училище учениците имат отново възможност вкъщи да преговорят с „Уча.се“ всичко важно и да се подготвят за училище по най-добрия начин. Това дава прекрасни резултати.

Сайта www.ucha.se е платен. Няма как, ако няма държавно или грантово финансиране. Но от другата страна това е вдъхновяващо, че имате работещ бизнес модел. Щом успяхте в България, където вашия таргет са 500 000 ученици, даже и по-малко, представи се какъв бизнес можете да развиете в Русия например, където има население от 250 милиона и разстоянието между някои села е повече отколкото от София до Пловдив. Предполагам, че там има homeschooling колкото искаш. Или Щатите, или Германия. Можеш да станеш Марк Зукербърг на модерното образование. Whatsnext за теб?

За момента нямам интерес да развиваме „Уча.се“ в други страни. Да, финансово звучи много добре и има голям потенциал. Просто седнах и си поговорих със себе си. Много ясно виждам, че моята мисия е тук в България. Искам да се раздам за хората тук и това ме прави щастлив. Едно от най-важните неща за успех в спорт, наука, бизнес е фокусът. Моят фокус е изцяло върху подобряване на живота на хората тук в България и не си го разсейвам с нищо друго. Не го казвам, за да се правя на големия герой, а просто това искам да правя и когато виждам резултатите тук, това ми носи удовлетворение.

Онзи ден говорих с едно момиче, председател на младежка организация в България. Попитах я: Кой е съвременният герой за младежите в България? Отговори ми, че за днешните младежи, кумири са Криско, Левски и Ботев. В тази последователност… Освен, че образованието е проблем в България, възпитанието също е голям проблем. Много разбити семейства, битови проблеми колкото щеш, финансови проблеми, по телевизията BigBrother и „София ден и нощ“ – положението не е розово. Разбра какво искам да те питам… Ако някой има очи да говори с младите в България, май това си ти. Какво може да се направи? 

На много хора няма да им хареса мнението ми, но аз вярвам, че е така. Учениците имат тези уж „странни“ идоли, защото пък хората с много велики ценности почти не успяват да докоснат учениците и да им предадат посланията си. „Странните“ идоли много по-добре са изучили живота на учениците и им дават своя образ на техния собствен, разбираем език. И обратното… Когато човек с много силни ценности не успее да постигне връзка с учениците, те няма как да го чуят и да учат от него. Ние не учим от хора, които не са ни интересни и които не харесваме. Учим от хора, които ни впечатляват. Сетете се кои учители точно помните… Помислете кои са вашите идоли…

Учениците не са виновни, че имат тези „странни“ идоли. Самата среда им предоставя това. Когато средата започне да им предлага и други опции, които успяват да ги докоснат, те ще започнат да ги избират. Аз лично го виждам от моите участия пред ученици. Когато се справя добре и им хвана вниманието, те стават фенове на ценностите, за които им разказвам.

Решението е само едно: активност и действие. Аз и колегите ми сме започнали.

Аз избрах кариера в България: Мариела Вачева

  • Българите с опит зад граница имат потенциала много по-бързо да внесат промяна от там тук, затова едно от най-ценните неща е да свързваме „тук-тамовците“ с различни активни хора, за да могат да работят заедно.
  • Всеки родител прави за своето дете най-доброто, което може и затова, колкото повече помагаме на родителите с малки деца да са още по-добри родители, толкова повече подсигуряваме едно по-добро следващо поколение.
  • Вярвам, че нещо иновативно трябва да бъде направено и за възрастните хора, тъй като в цяла Европа населението е застаряващо, а тези хора имат много неоползотворен потенциал.

Заминава на 18 години с пълна стипендия да учи в Принстън, университета, където са учили Джеф Безос (шефа на Амазон), Мишел Обама и Джон Ф. Кенеди. През четвъртата година в Ню Джърси създава Тук-Там, платформа за младите българи в чужбина – явно Принстън не успява да й уплътни времето. След като се дипломира с пълно отличие, работи в инвестиционна банка по-известна от самия университет.

И какво следва? Вместо кариера на Уолстрийт, нашето момиче се връща в България за да се отдаде на каузата си:  да съдейства за връщането на възможно най-много българи в България. Pro bono, за без пари, за народа, също така и за себе си. Познато ми е. Познато им и на много от Свободните. Правим това, което правим, защото един глас вътре в нас ни е казал, че сме тук да свършим дадена задача. Това ни прави силни. Тотална липса на колебание за избрания от нас път.

Осъзнавам, че не всеки има възможността да се отдаде на каузата си. Не всеки има акъл за Принстън, и не всеки има работеща и търпелива половинка, но това не е причина да не се радваме и да се възхищаваме на хора, като Мариела. Млади хора, които се възползват от таланта си по най-благородния начин.

Така, Мариела се прибира в България на 22 години и се отдава на каузата си Тук-Там, чрез която насърчава студенти и ученици, когато придобият опит в чужбина, да се приберат и да се реализират в България. Например, Фондът за стипендии “Иди, учи и се върни” е една от инициативите.

Но, както му е редът в Щатите, нещата трябва да бъдат мащабни. Затова, вече 10-та година, всеки септември, сдружението Тук-Там и Back2BG наемат голяма част от Експо-центъра в София за да организират събитието “Кариера в България” – форум, по време на който работодателите от България се срещат предимно, но не само, с млади хора, избрали да се върнат или да си останат тук за да създадат живот, кариера и семейство.

Компаниите са предимно от София, но силно се надявам, че скоро големите фирми ще се сетят, че има други градове в България, които са перспективни. И не само за шиене на тениски, сглобяване на фризери и разни химически обработки, които в Европа вече не стават, защото там са длъжни да се съобразяват с околната среда…

Преди няколко години й се роди син Мартин, повод да се замисли, че нито един човек не е готов за най-сложната задача на света, а именно – да бъдеш родител. И така се появи още една кауза Академия за родители.  Безплатно – да, безплатно за млади родители, бременни жени и всеки, който се интересува от това, как се гледат деца.

Търсим визионери за България, за да намерим новата посока. Не искаме да сме държава синоним на корупция и мутри. Не искаме да сме страна, известна с евтината работна ръка и почивките на море за 3 стотинки. Затова са нужни визионери с практично мислене и хора с каузи. Хора, които вярват в обществеността и в принципа на имането не само за себе си, но и за другите. Отгоре на всичко, тези хора трябва да бъдат с чисти мисли и да имат желязна воля. Това са много изисквания, ще кажете. Откривам ги обаче, и то все по-често.

Патрик Смитьойс.

Мариела Вачева учи в СМГ между 5 и 7 клас, след което завършва Американски Колеж в София. През 2004г. заминава да учи икономика в Princeton University, а през 2006-2007 прави едногодишен обмен в London School of Economics. През 2008г. се завръща в България и започва работа като анализатор в Ernst & Young. Едновременно с това, става един от основателите на сдружение Тук-Там и се занимава доброволно и активно с част от проектите му. През 2010г. решава да запише магистратура по предприемачество, благодарение на която учи и живее на три континента – Европа, Азия и Америка. През 2011г.отново се завръща в България и започва да работи като инвестиционен банкер. През 2014г. се ражда синът й и по време на майчинството си стартира „Академия за родители“ с цел да свърже родителите с организациите и специалистите, които могат да им бъдат от помощ, за да бъдат по-добри родители. От тогава взима и решение да се отдаде на двете си каузи – „Тук-Там“ и „Академия за родители“, заедно с отглеждането на детето си.

Забелязах, че по време на нашите срещи, след половин час на теб вече ти е трудно да се съсредоточаваш върху нашия разговор, защото важното вече е уточнено. Не обичаш приказки от общ характер, защото те чакат задачи. Сложила си летвата за себе си високо. Откъде ти идва този “drive” – този хъс? В името на какво правиш всичко това, което правиш?

Когато бях на 17 години, един мой съученик почина по изключително нелеп начин – скочи от едни скали, но не уцели морето. За пръв път се сблъсках със смъртта и осъзнах, че никога няма да знам кога ще е моят последен ден, а едновременно с това определено не исках да съм от хората, които са пропилели живота си за безсмислени неща. Докато учих в Щатите, се срещнах с много хора, които се раздаваха за различни каузи, и тогава осъзнах, че това е моето нещо – да се боря за хора и неща, в които вярвам всеки ден, така че дори и утре да ме бутне кола, да съм щастлива с това, което съм постигнала до този момент.

Затова и от десетина година ми е трудно да отговоря на въпроса какви хобита имам или какво правя в свободното си време – винаги има какво още да се направи за някоя кауза.

 

Снимка: #KeepAsking

Много от фирмите, които участват във форума „Кариера в България“, са от типа на големите корпорации. Те са големи структури, идеални за кариера по класическия модел. Но като те слушам и гледам, ти самата ставаш ли за такава среда? Свръх-талантлива и подозирам, че си много взискателна спрямо другите. Не ли е трудно на хората да работят с теб?

 Моята кариера започна в няколко международни компании и съм много благодарна за това. Научих много, срещнах се със страхотни хора и определено не съжалявам. В големите компании има много повече възможност за развитие и учене, което вярвам че е много важно, когато човек все още няма много опит зад гърба си. А това, че бяха международни, много ми помогна за адаптацията обратно в България. Прекарах 5 години в корпоративния сектор, като паралелно с това във всяка свободна минута/обяд/вечеря се занимавах с Тук-Там, което ме зареждаше изключително много.

Когато се роди Марти, взех решение да не се връщам към това, което вече познавам, а да рискувам и да се опитам изцяло да се фокусирам в света на каузите.

Не знам дали според другите е трудно да се работи с мен , но сега сме се събрали 8 човека вдъхновени от каузите, което прави работата ни като цяло много по-смислена, приятна и сплотена.

Кариера в България е голямо събитие през септември месец, където работодателите и търсещите работа, се намират. Дала си много интервюта. Няма да те питам какво представлява събитието, всеки може да го намери в интернет. Много съм любопитен, как се развиха нещата от първия форум, отпреди  10 години до сега. Говоря за посещаемост, брой хора, които наистина намират работа през събитието, дали се намалява или се увеличава броят на хората, които искат да се приберат в България. Дай един кратък анализ, а може би и прогноза за близките години.

Когато стартирахме кариерния форум през 2008г., компаниите бяха скептични – първо, това беше по средата на финансовата криза, второ, работодателите смятаха българите с опит в чужбина за хора с нереалистични претенции, които ще напуснат България в рамките на 6 месеца. С времето двете страни се опознаваха все по-добре и сега мисля, че очакванията и разбиранията от двете страни са доста по-реалистични. Започнахме с 32 компании през 2008 година, а тази участваха над 100 – фирмите все повече оценяват опита на българите зад граница и все по-често търсят такива хора. Посетителите ни също се увеличават – все повече хора са отворени да разберат повече за възможностите тук, все повече успешни истории има на завърнали се българи, което помага на много други да вземат това решение и да се реализират тук. И понеже по-рано ме пита за международните фирми – разбира се, че има много такива, но на форума се включват все повече малки български фирми, както и стартъпи, и неправителствени организации, където работят много завърнали се и виждаме все повече хора, които са готови да се върнат заради такива вдъхновяващи примери.

Имат ли твоите дейности бизнес модел? Или под черта си всеки месец на нулата?

Все пак съм финансист, би било срамно да няма бизнес модел. И двете организации, които управлявам, се развиват положително, имат стабилни парични потоци, независими от еврофондове и друго външно проектно финансиране (опитвали сме много пъти, но образованите хора рядко са таргет група за финансиране и към момента не сме печелили финансиране по такъв начин). В Тук-Там имаме пет човека на заплата, а във Фондация Три – двама.

На мен ми отне близо десет години работа в Тук-Там, за да се реша да си плащам заплата – не защото не можехме да си го позволим, а защото винаги ми беше гузно, че ще отнема финансов ресурс и че ще се намери някой, който да каже, че съм го създала заради парите. Надявам се с Фондация Три да не ми отнеме толкова време, защото въпреки че организациите са финансово стабилни, аз съм с доста ниски доходи и мъжът ми издържа семейството ни.

Много от големите фирми са чуждестранни компании. Има ли друга причина да дойдат насам, освен просто присъствие на пазара и по-ниските заплати?

Повечето международни компании, с които съм си говорила, идват заради по-ниски разходи (тук, разбира се, влизат заплатите, но също така и данъци, комунални услуги, логистика и т.н.), но много идват и заради наличието на опит и специалисти в дадена сфера (например ИТ, производство, инженерство и т.н.). Локацията на България също не е за пренебрегване като фактор, а и това, че сме в ЕС също помага.

Сигурно 90% от фирмите, които участват във форума, са базирани в София. Не разбраха ли по-големите фирми, че бъдещето за тях е другаде в България? Хората имат там, подчертавам, изплатени жилища и разходите да поддържат нормален стандарт са по-ниски. Без това са по-щастливи (и производителни),  когато са у дома. Защо още няма “модерни” големи фирми в Русе, Стара Загора, Монтана, Видин, Дупница и т.н.?

Факт е, че голяма част от бизнеса е базирана в София, но все повече се забелязва изнасяне в посока Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора. Предполагам, че важни фактори при избора на локация са наличието на квалифицирани хора и инфраструктурата, като и за двете неща има още много какво да се направи. За съжаление, движението от малки населени места към по-големи заради работни възможности не е български феномен и се случва навсякъде по света. За този проблем според мен решението не е в големите компании, а по-скоро в малки местни инициативи, които да възродят даден район, за да може след време да има налична бизнес логика и голям бизнес да се премести натам.

Твоята формула е входът за събитията на посетителите да бъде безплатен или възможно на най-ниската цена. Разходите за организацията се плащат от участващите фирми и от спонсорите. Готови ли са фирмите в България да даряват и да инвестират в събития, в които нямат пряк финансов интерес. Работила си и в Америка, различни ли са нещата?

Все повече фирми са готови да подкрепят различни каузи в България, като каузата „образование“ със сигурност е една от най-популярните в момента. Но е важно, каквото и да се прави да е смислено за всички страни, затова винаги търсим добавена стойност за фирмите, които ни подкрепят, и вярвам, че го оценяват. Бизнесът в Америка има много повече опит с даряването и подкрепянето на различни каузи (но има и данъчни облекчения за целта), докато към момента в България това го осъзнават само по-големите фирми.

Тук-Там ти беше първият благотворителен проект. Една от по-големите цели на организацията е да накараш хората да се върнат в България. Всички осъзнаваме, че това е от най-големите предизвикателства за страната в момента. Аз самият все по-често се замислям, че цялата ни  политика целенасочено се опитва да разкара хората от България. Ти се занимаваш вече 10 години с този въпрос. Имам 2 питания. Първо: Какъв е, според теб, най-големият “мотиватор” хората да се върнат. Нали не всичко е до парите, или?

Проучвали сме и сме говорили с много хора по този въпрос. При всеки връщането е супер индивидуална смесица от причини. Най-честите причини са лични (желанието да си близко до семейство и приятели или да има кой да ти помага да отгледаш детето си), кариерни (тук можеш много по-бързо да израснеш и учиш или да стартираш собствен бизнес), културни (в България имаме всичко от природа до култура и то много по-достъпно, отколкото навън, освен това социалният живот е много по-балансиран).

Най-големият кариерен форум за българи с опит в чужбина – „Кариера в България. Защо не?” . Септември, 2017 г. Снимка: БНР

Често подценяван фактор, но все по-силно застъпен напоследък ми се струва, че е това, че сме неразвити. Да, точно така – България е рай за хора, които искат да виждат динамика и да са част от промяна, точно защото има много какво да се подобрява, а има все повече хора, които подкрепят и оценяват работата на идеалистите.

Ти също си такъв идеалист, а със сайта си подкрепяш и много други, благодаря ти за което!

Второто ми питане е, дали през годините има някаква промяна на този баланс на човешките ресурси, с идващите и заминаващите. Можеш ли да направиш съпоставка между ситуацията преди 10 години и сега? Говоря за броя на хората, които заминават или се връщат, кои са хората, млади, стари, високо или ниско-квалифицирани, кои държави са били по-желани, причините да се местят… Със сигурност можеш да напишеш цяла книга по тази тема, но пробвай да ни дадеш анализ в 10-20 реда.

За съжаление, извън непълната статистика на НСИ всичко останало са импровизации по темата. Заминаващите е по-лесно да бъдат проследени, отколкото връщащите се, но дори и тогава данните са неточни. Според НСИ аз никога не съм живяла в чужбина, защото никога не съм си сменяла адресната регистрация, но също така и никога не съм се върнала поради същата причина. Въпреки това данните на НСИ са най-доброто, което имаме, и то показва, че на годишна основа намалява броят на хората, които заминават, и се увеличава броят на завръщащите се. Последната статистика показва средно 25 хиляди заминаващи на година, докато завръщащите се са средно 10 хиляди, което е много по-добра тенденция от това, което се е случвало преди 2000 година. Заминават всякакви хора основно към Западна Европа и САЩ – и ниско, и високо квалифицирани, и млади, и стари, защото търсят по-добро заплащане. Заминават и много студенти, за които образованието в чужбина е по-добро от това тук. Мнозинството от тези, които се връщат, са млади 25-35годишни, но все по-често се запознавам с хора, които след 10+ години навън решават да се върнат с цялото си семейство.

Последното ти “activity” е организацията Академия за родители. Подозирам, че Мартин е в основата на цялата тази работа. Защо създаде тази Академия и какво представлява тя?

Мартин е виновен. ( Усмихва се ). Когато се роди, осъзнах, че това, че имам магистърска степен и съм обиколила света въобще не е достатъчно за това да съм добър родител и да отгледам добър човек. За да караш кола, минаваш подготовка и изпит, но за гледането на дете се очаква че интуицията и интернет са достатъчни.

Когато разбрах, че много родители се чувстват неподготвени и имат нужда от подкрепа, реших да приложа опита, който имах към момента. Така взех идеята от форум „Кариера в България. Защо не?“ и я трансформирах във форум „Академия за родители“ – събираме на едно място над 70 специалисти за различни полезни лекции, детски работилници и възможности за консултация. И най-важното (но и финансово най-трудно решение) – решихме, че не искаме 5 или 10 лв вход да са пречка пред някой родител да стане по-добър, затова събитията ни са безплатни.

И аз имам 2 дечица. Съгласен съм, че има голяма нужда от “подготовка” на млади родители. Не е твоя работа ти с твоята пътуваща организация да стигнеш до всеки аспирант родител в държавата. Няма ли тук една прекрасна задача за държавата?  Какъв ще е най-добрият начин държавата да насърчава такива курсове или обучения и къде трябва да бъдат проведени според теб?

Всъщност никога не съм се замисляла, че това трябва да е задача на държавата. Даже напротив – твърде често ми се струва, че е по-добре държавата да не се меси в дадени теми и да остави по-гъвкави и инициативни организации и хора да свършат работата, а държавата да се фокусира върху контрол на качеството. В случая най-доброто, което държавата може да свърши, е да подсигури хората в по-малките населени места да имат достъп до специалисти – и лекари, и психолози, тъй като в момента има много родители откъснати от света, за които непълната и понякога подвеждаща информация в интернет е единственото, до което имат достъп във връзка със здраве, възпитание и образование на децата.

Учила си в Америка, избрала си да живееш тук. Изброй няколко неща, които можем да научим от американците. Няма значение дали са от личен план или в сферата на бизнеса или организацията. Просто няколко неща, които ти направиха силно впечатление.

Това, което най-много ми хареса, е че имах усещането, че всеки се занимава с някаква кауза – независимо какво работи или учи, всеки помагаше на някой спортен клуб, неправителствена организация или кауза. Никой не се подпираше, мрънкаше или не очакваше, че това е работа на някой друг или на държавата. Хората просто се обединяваха и решаваха проблемите си заедно – дали за дупка на пътя, агресивен съсед или завод, който замърсява.

В другата крайност са ми впечатленията от здравната им система, която е безумна и която често оставя болни хора да умрат, ако нямат допълнителна застраховка, а много  хора не могат да си позволят елементарни прегледи. Още помня един съученик, за когото беше по-евтино да си купи самолетен билет и да се върне в България за уикенда, за да си оправи зъбите, отколкото да плати 700 долара за една пломба.

Щом толкова усилено се занимаваш с твоите каузи, Америка е съумяла да ти наложи основното им мислене, че по-принцип всеки е равен и free, но най-вече всеки има грижа за себе си. Какво мислиш, че може да предприеме нашето правителство, за да стимулира хората да се прибират в България?

Единственото, което всички в България, а и извън нея искат от правителството, е да си върши работата. Това според мен означава да се преборим с корупцията и неработещата съдебна система и да намалим още бюрокрацията. Тези три фактора ще доведат до реализиране на перспективата още повече международни компании да изберат България, но и още повече предприемачи да се чувстват спокойни да стартират различни инициативи тук. И когато държавата не пречи на бизнеса и на хората, а напротив, помага, това е напълно достатъчно да помогне на колебаещите се да се върнат.

 

Дарина Григорова: България има историческата сила да помири ЕС и РФ, остава политическата воля

За България и историческата й съдба образът, който изчерпва всичко, е: “цъфтеж над пропаст”, по думите на проф. Николай Генчев за българската култура.

Не гледайте в пропастта, пазете цветето, намигна Дарина:

  • не пипайте цветето
  • оставете ни на мира
  • сами ще се оправим
  • не пречете

За някого може и да съм наивен, обаче нямам никакво съмнение, че България е свободна да избира своя път.

Рядко влизам в дискусия с приятели и познати по въпрос, свързан с международни отношения. Дебатите по тази тема, съм забелязал, винаги водят до заключението, че всеки може да определя бъдещето на страната ни, освен самите ние… Казват ми, че зависимостта на България се дължи на това, че сме на кръстопът и на стратегическо място, че доста племена са минали през българските земи и всеки иска да вземе богатствата и земите й…

Стратегически места има доста на този свят и навсякъде е спокойно, освен там, където има нефт. Но нефт в България няма, а и без това скоро влизаме в ерата на Елън Мъск и на възобновяемите енергийни източници.

Според мен, всички тези насаждани разсъждения, че не можем да вземаме самостоятелно решения и че имаме нужда от по-голям брат, са си е чиста пропаганда. И такава пропаганда лесно намира почитатели в страна, където обикновено големите врагове са ни колегите, комшиите, или по една или друга причина останалите сънародници.

Продължавайки в този наивен дух, смятам, че да си свободен и да правиш собствени изводи, не означава да нямаш партньори и приятели. В Холандия има поговорка: По-добре да имаш добър комшия, отколкото приятел, който живее надалече.

Така че, нужно е да си сверяваме часовниците с комшиите ни: Македония, Сърбия, Гърция, Румъния и Турция. Да, и с Турция. Заедно сме по-силни и трябва да се разбираме помежду си, т.к. имаме много общо – все балкански държави сме.

Необходимо е да разберем, кои са партньорите, приятелите и съмишлениците на България в световен мащаб, не забравяйки, че вече сме пълноправен член на един от най-силните съюзи в света – Европейския. Реших да потърся експерти, които години наред се занимават с теорията на международните отношения и историята между България и нейните партньори: бивши, сегашни и бъдещи.

Започвам с една чаровна дама, доцент д-р Дарина Григорова. Преподавател в Историческия факултет на Софийския университет и почитател на руската култура.

Ще питам нея, защо българският народ се дели на русофили и русофоби, къде закуцаха българо-руските отношения и дали няма изгода в това да ги възстановим.

Все въпроси от един холандец, необременен от тежките соц спомени, но който забелязва, че 1/3 от територията на Европа и Азия се казва Руска Федерация и най-малко има търговска логика да търсим диалог.

Няколкократно говорихме с Дарина относно българския интерес в Европа и Русия. Накрая посмях да я попитам, дали има много обожатели сред нейните студенти. “Ще ти кажа”, отговори ми тя с широка усмивка, “но, след като ти ми кажеш какъв проблем имат западняците с руснаците?” Не можах да й отговоря. Ще трябва да помисля, но имам повод отново да се видим.

Патрик Смитьойс.

Дарина Григорова е  родена през 1973 г. в град София. Завършила е история в СУ „Климент Охридски” с втора специалност френски език и литература. През 2002 г. защитава докторат по история. Има над 50 научни публикации. Нейни са книгите „Свобода и самодържавие”, „Руският либерализъм в края на XIX век”, „Евразийството в Русия”, „Империя Феникс”. Дарина Григорова е доцент д-р в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Главен редактор е на Алманах „VIA EVRASIA“.

Откакто разбирам български и започнах да познавам какво вълнува обществото в политически план, откривам, че има някакво огромно разделяне на проруски и прозападни. Минаха 30 години откакто официално прекъсна „Руската нишка“, но разделението никак не е намаляло. Разбирам, че много възрастни хора живееха по-добре преди 40 години отколкото сега, но и между младите има много руска симпатия. Защо този въпрос остава толкова актуален и не става ли все по-значим, или аз нещо си въобразявам?

Разделението е наш патент – почти като в анекдота за двамата евреина с трите мнения. Но не ти се струва. Прекъсната е по-скоро “съветската”, а не руската нишка, ако говорим за външен политически и идеологически белег. Бедата е, че младите живееха по-добре, но сега са стари и като ти разказват пренасяш неволно възрастта върху спомените им. “По-добре” в смисъл на интерес към тях от страна на държавата с грижа за спорт, култура, образование, самодейност всякаква – старата дума “читалище” във възрожденски стил, море и планина по 20 дни – в спартански условия, но накуп цялото семейство със своето и приятелско домочадие, без да се замислят за разходи. “По-добре” и като илюзия за европейския Запад, надничащ зад стената – Beatles и Щурците, ФСБ и Pink Floyd, огромна продукция на българска музика – от естрадна до класическа, високи критерии във всичко – медицина, академична йерархия,  артистичен свят – само театрите преброй и сега колко са затворени, армия и флот – да, представи си, имахме такива без чужди бази на наша територия. И спокойствие. Късно вечер или призори можеше да прекосиш София, без да се притесняваш от криминални попълзновения. Вратата на дома ни беше отключена, както и тези на целия вход в центъра на София – никой не се заключваше.

В никакъв случай не трябва да се идеализира, защото идеологическото покривало беше омръзнало на всички, химерите не издържат на времето, оттук и видимото за всички кланово обособяване на номенклатурата, която просто се трансформира след 10-и ноември, поглъщайки държавата – духът на болшевизма и духът на капитализма не си противоречат.

Русофилството се дължи на добри спомени ли? Или на разочарование от сегашния модел?

Струва ми се, че по отношение на Русия всеки българин има собствено мнение, но никога не остава безразличен, независимо дали е русофилия или русофобия. Връзката ни не може да се елементаризира до политически взаимоотношения, защото те са според интереса, били са всякакви – и положителни, и отрицателни, но това е на променливата историческа повърхност. Най-дълбоко е духовното братство – през кирилицата на св. Климент Охридски и Православието – духовната свобода, дарена на русите от българите през Византия. Това не може да се заличи, знаците на писмото, езикът на богослужението и до днес – църковнославянският, и споменът, пазен от Църквата, която се моли на всяка литургия във всеки български храм всеки ден за: “блаженопочиналия наш освободител, император Александър Николаевич, и всички воини, паднали на бойното поле за вярата и освобождението на нашето отечество”. Невидимо, непроменливо, като дишането.

Фотограф: Ваня Филипова

А колкото до разочарованието, това състояние не зависи от социалния модел – няма идеални общества, няма и вечно доволни хора – още повече днес в потребителската сугестия, която диктува модата на състезателното натрупване на вещи поредно поколение – а честотата на смяната им и географската мобилност с колекция селфита, са признак за престиж, трескавост, от която ожадняваш, а няма видимо утоляване, но не спираш. Оттук и много лесно може да се дестабилизира всякакво общество – и бедно по стандарт, и богато – въпрос на технология и местни специфики.

Не можем ли просто да сме приятели на всички. На Русия, на Щатите, на Европа и на други от останалият свят? Или това е много наивно.

Това е много симпатично, но трудно приложимо. В политиката няма приятелство, това е емоционална категория, има интереси – прагматична неизбежност. Оттук можем обаче да бъдем последователни в нашите интереси, като спазваме йерархията – първо българските, после европейските, не обратно.

Целият свят вече е разбрал, че независимо от това какво мислим за Русия, без нея  работата е трудна. Тя е голяма сила, голяма територия, голям пазар и на всичко отгоре е единствената държава в света, която може да се похвали с наличие на цялата Менделеева таблица в собствените си земи. Идея ли е, България, вече като „опитно поле“, да стане плацдарм на Европейския съюз за ново приятелство с Русия?

България може да бъде площадка на сближаване, на диалог между Брюксел и Москва, защо не и между Москва и Вашингтон? Ние познаваме Русия по-добре от западноевропейците, тук е нашето предимство на посредник, което не използваме, напротив, суфлираме партенката за “руската заплаха” и ставаме плацдарм на бездарни чужди външнополитически амбиции за “цялата Менделеева таблица”, защото е на руска земя – и така ще остане впрочем.

Какво може да спечели България с едно подновено приятелство с Русия?

Пазар и сигурност. Второто е по-важно, първото е по-очевидно.

А Русия, дали тя ще иска. Забравих това да питам първо. Какво мислят руснаците за България, освен че имат хубави спомени за нашите консерви?

Консервите и Слънчев бряг бяха съветски спомени. Сега има само туристически интерес и необяснимото за руснаците усещане за нечужбина в България. При какъвто и повод да ни посетят, това ги учудва най-много, пак от невидимото. Защото външно ние сме много зле, ако сравните с Москва, София е като след бомбардировка, с островчета европейски стил насред погром от нищета, която напира, набива се в очите – изкъртена мазилка, криви тротоари, угрижени и забързани, предимно в тъмни дрехи (или просто потъмнели от неволи) столичани, плюс половин България, дошла за поминък в града. Стратегически за Русия също е добре да е съюзник на България – заради Балканите, портата към Европа и Ориента, кръстопътят на всякакви коридори – от газ и нефт, до трафик на оръжие, древни артефакти, и прочее прозаични устойчивости.

По време на конференцията «Тероризъм и електронни медии», Международна академия за телевизия и радио IATR. Септември, 2017 г. Фотограф: Янина Алексеева

Как виждаш такъв процес? Как започва, с какви конкретни стъпки, в какви сфери най-бързо и ефективно можем да възстановим взаимовръзката и т. н. 

“С 400” – да последваме саудитския крал и неоосманския султан. Извън тази радикална шега, в която почти няма шега, най-добре е за начало да изчистим езика на дипломацията си от “руската заплаха” и прочее агресивна реторика, и да подходим към санкциите не декларативно, а реално – двустранни отношения за връщане на руския пазар за български стоки.

А за Европа? Какви облаги ще има за ЕС ако отвори врата към Русия? И другото, от какво толкова ги е страх?

Същите – пазар и сигурност. За страха ти трябва да кажеш, защото си представител на западноевропейска страна.

Всъщност, от какво най ги е страх европейците от руснаците?  Едва ли ще започне Третата световна война. Това е ясно. Сега няма да започваме разговор за Крим. Беше разбираемо, но не много елегантно. Но страхът, откъде е?

На мен пък с Крим ми се стори именно елегантно, или вежливо. Но това е друга тема. Страхът идва от невежеството – не познават Русия, познават внушаемите образи за нея, които стават гротески, но в масов нескончаем поток по официалните медии. Война вече има и тя е икономическа – санкциите. Военна зона в Европа също има – Украйна и гражданската война с непризнатите републики в Донбас, благодарение на покровителството на майдана от ЕС и САЩ, тук Русия не е инициатор, тя следваше събитията, бе предизвикана. Има и мигранти в Европа с неизяснен произход – около милион засега.

Снимка: Личен архив

Потенциален инкубатор на терористични актове – благодарение на Меркел и европейските й колеги. Няма нужда от Трета световна война, за да има локални конфликти със същите поражения. И за всичко това се търси виновник, и се намира в лицето на Русия, налудничаво, но трайно поощряване на скъсването на връзките Европа–Русия. ЕС, изолирайки се от Русия, от една страна, се провинциализира, между САЩ и транснационалните корпорации, а от друга, се варваризира между мигрантите, нетолерантните малцинства от прайда на дъгата и пълзящата дехристиянизация, за да не се “оскърбят чувствата” на новия европейски мултикулти човек.

Аз, като неразбиращ страничен наблюдател забелязвам, че всички санкции срещу Русия водят до една по-силна Русия с възобновено собствено производство и  с наново силна собствена промишленост. От къде е тази Европейска фикс-идея, че със санкции ще успеят да упражнят някакъв контрол върху тази огромна мощ и територия?

Това не е европейска идея, а е американски натиск върху европейската политика и засега е успешен. Да, санкциите имат положителен ефект върху руското производство – руснаците от зор ще се мобилизират и ще придобият икономически суверенитет, иначе поради наличието на споменатата от теб Менделеева таблица не се активизират, ако няма външна причина.

Лично аз мечтая за една България, която има смелост да избира свой собствен път. Не казвам, че трябва да напусне Европейския съюз, но не трябва и  да ставаме евтино фотокопие на друга Европейска държава. Според мен, притежаваме доста, за което хора от цял свят да ни търсят. Дълга тема е това, но въпросът е, че всеки път когато аз говоря за това, че България сама може да определи пътя си, отговарят ми, че сме били на кръстопът, на супер стратегическо място и големите сили никога няма да ни оставят на мира. Аз мисля, че има начин, но не правя интервю със себе си. 

На стратегически кръстопът сме, но това има предимства, а ние не ги търсим, по-удобно ни е да се снишим, както каза навремето Тодор Живков и веднага му отрязаха главата (политически). Великите сили имат противоречия, които могат да бъдат използвани в наш интерес, но това е политическо изкуство, изискващо мъдрост, чисто минало (безкомпроматно), пълнолетно съзнание (без парвенюшки мечтици) и жертвоготовност.

Но понеже ме питаш – прав си в най-важното – българите правят България, докато ни има, има и надежда. Малко сме, от малко можем да се удавим, но и с малко можем да се възродим, стига да поискаме.

Калин Василев: TarnovoRuns – идеята, чрез която може да променим себе си, града, света

Визията на Калин Василев
  • Изграждане на безплатен здравен информационен център, който да се превърне в символ и притегателно място, за да се обучават гражданите на здравословен начин на живот.
  • Безспирни безплатни регулярни тренировки за всички граждани на града ни, финансирани от общински бюджет.
  • Създаване на мобилен екип ТърновоRUNS – Mobile, който да прави активизиращи кампании в по-малките съседни населени места, имащи крещяща нужда от посока.
  • Оборудване на училищата с вендинг машини за плодове, които да сервират сезонни плодове за учениците. Половината приходи да остават за ученическите съвети и техни проекти по избор.
  • Обучение и практически познания за гражданите относно ползите от велотранспорта. Създаване на поощрителна програма за „велошофьорски книжки“. Целогодишна поредица от събития и изграждане на първите 2 велоартерии в града.

Напоследък често се срещам с млади хора, върнали са от САЩ или Западна Европа, загърбили обещаващи кариери, за да се отдадат на каузата си в България. Много от тях трябва да изхвърлят златните си кредитни карти още с пристигането на летището в София, защото времената с 6-цифровите заплати свършват с кацането на родната земя.

Калин Василев, Калинбата изхвърля неговите карти отдавна. Той вярва в друг начин на живот. Обича да се усамотява в гората понякога, за да се зареди от природата като пише и мисли.

Интересното обаче при Калин е, че той не е от хората, които търсят да живеят на село, да произвеждат собствената храна и сами да образоват децата си. Той приема, че градската среда е удобен модел за живеене в 21-и век. Подходяща или поне засега единствената възможност, за да може човек пълноценно да се развива. Именно това ме впечатли най-много в него. Прагматизмът на Калин: търсенето на един оптимален баланс между градската среда и физическия и менталния “fitness”, които изглеждат достъпни за всеки.

На тръгване от красивия град Велико Търново, облечен в есенни цветове, на устата ми се появи една широка усмивка на устата. Сетих се за един герой от Алабама. Филмът, който направиха за него, стана мега-хит. Кой не е гледал Форест Гъмп?!

Представих си Калин като основателя на Bubba Gump Shrimp Company, как един ден тръгнал от дома си във Велико Търново и започнал да тича. Нанякъде, в търсене на промяна, да си изчисти главата от негативни мисли. Тичал българският Форест Гъмп, докато един ден медиите го забелязали и направили публикации за него. Не след дълго, първите съмишленици започнали да тичат след него и сега, 3 години по-късно хиляди хора бягат, играят йога, карат колело с него за по-здраво тяло и дух. Обаче, българският Форест Гъмп е доста по-различен от този в Алабама, на който голямата му мечта беше да има собствена фирма за скариди. Д-р Калинба, както му казват сподвижниците му, е доктор по Генетика, учил в престижния Carnegie Mellon University.

Също така е интересно, че напоследък много младежи като Калин, интелигентни и високообразовани, търсят място и начин да живеят по-пълноценен живот.

Не е ли това отново невероятен шанс за България? Да съберем такива хора от цял свят? Да привличаме с тях знания, култура, мъдрост и ценности? Как ви се струва такъв модел в сравнение с последните демографски прогнози, които чуваме всеки ден по телевизията?

Патрик Смитьойс.

В няколко реда

Калин Василев е роден през 1983 г. във Велико Търново. Завършил е Природо-математическа гимназия в града и продължава да следва бакалавър по „Биология и Химия“ в Gettysburg College, USA. При дипломирането бива удостоен с университетска награда за цялостен принос в катедрата по Биология.

От 2006г. до 2012 г. е предложен за докторантска позиция в един от топ университетите на САЩ – Carnegie Mellon University, в който участва в разработването на нови генетични биосензорни технологии. До началото на 2014г. прекарва пост-докторантска специализация в университета Кеймбридж (Англия).

През 2014 г. се прибра в България и създава неформална гражданска група „ TarnovoRuns“. Това е един иновативен организационен модел, място и общност, който дарява хората със здраве чрез провеждането на безплатни мероприятия от образователно, практично и мотивационно естество: тренировки на открито, бягания, йога, планински преходи, велоприключения, гостуване по семинари, консултации, кръжоци, информационни кампании, лагери и други.

Калин се интересува и от езици, от приятелства, от култури, от науки като биология, химия, физика, компютри.

Дошъл си от Щатите, учил си генетика там. Имал си обещаваща кариера пред себе си с 6-цифрова годишна заплата и то в долари. Но ти реши да се занимаваш във Велико Търново с организиране на спортни събития. Безплатни спортни събития, да доуточня. Само мога да предполагам как е със спонсорите и няма да ме учуди, че в личен план всеки месец си на минус. Говоря за финансите. Защо правиш всичко това?

Може би, защото съм човек вярващ в каузите. Моята кауза е човешкото здраве. Достъпно, отворено, приветливо, обединяващо! Искам да бъде за всеки. От големия до малкия, от богатия до този, който не може да си го позволи.

Снимка: Личен архив

Моята кауза е това да се случва у дома, в България. От доста години насам съм осъзнал, че истински щастливите хора са тези с истинска мисия. Аз открих своята. Никога не съм ламтял за много. Годините в чужбина и оскъдният стипендиантски живот ме научиха да бъда скромен. Загърбих една бленувана от мнозина мечта, но от моите преживявания аз взех всичко, което си бях начертал.

В Щатите ли си го научил това, да застанеш пред 200 човека и да ги надъхаш да тичат маратон или да карат 100 км на колело или винаги си бил такъв? Вродено ли ти е ораторството и организаторството?

Сега като се замисля, сякаш и от двете по малко. Определено бях дете, което обединяваше децата в квартала около луди идеи. Но моите способи се изграждат и изглаждат с години практика. В чужбина по време на моите 13 години обучение съм изнесъл десетки лекции и то пред високо уважавани и респектиращи учени. Да, има нещо от детството ми и вродени умения на изобретателност, но аз разгърнах всичко това с годините и опита.

Първо правило. Никога не се скривай. Впускай се с главата напред в предизвикателствата. Така съм и правел винаги. Възможност за лекция, вземам я!

Между другото, известен си много. Но за тези, които не са чували за теб, разкажи какво организираш в града и колко хора се отзовават на твоите събития.

Известен? (Усмихва се). Не бих използвал тази дума. Всичко започна с моето прибиране в България след 13 години образование в чужбина и желанието ми да въздигна здравното състояние на народа ни.

След премисляне на няколко идеи през 2014г. създадох ТЪРНОВОRUNS. Организация, която цели да организира безплатни мероприятия, учещи хората на здраве основно чрез превенция и грижа за нас самите. За последните три години имаме организирани почти 400 безплатни мероприятия и се навъртяха вече около 15 000 посещения. Нашите събития включват всичко, което главатите ни родят: над 250 тренировки, 40 йога срещи, 25 похода, 20 велосъбития, фреш партита, десетки тематични игрови събития, изнесли сме над 40 мотивационни лекции, и купища други неща, които вече не помня.

Снимка: Личен архив

Всичко е било безплатно! Стотици, дори хиляди хора са се докоснали до нас.

Каква ти е крайната или ако щеш, по-голямата цел? Да изградиш паралелно общество от щастливи и здрави хора ли?

Идеята не е да има отцепило се общество някъде там в Балкана. В никакъв случай! А по-скоро хората, които вече откриват по-осъзнатия, здравословен и обединен начин на съществуване, да бъдат модел и пример за подражание за останалите. Едно заразяване с позитивни действия.

Да отключваме импулс у повече хора: да искат да се хранят природно, да се движат като деца, да си помагат един на друг. Да се обединяват и да действат със съзнание към здрава, чиста родина. Крайната цел е да има толкова много от тези хора, че да не се налага ние да сме единствената светлина в тунела, а всеки да бъде посланик.

Мисля, че следващата твоя стъпка е един  мащабен “health center” – център за здраве, или?

Е да, това по-скоро е една физическа-видима цел, отколкото идеологическа. Мечтата ми е да успея да обединя мои приятели, контакти, граждани и общински структури около изграждането на един безплатен здравен информационен център. Защото истинското здраве (като идея и цел) има нужда от своя лъч светлина, от своята перла.

Един нов модел, едно ново място, което да показва, че промяната е постижима. Така както имаме „Туристически Инфо Център“ във Велико Търново, защото искаме градът ни да се развива в сферата на туризма, така  трябва да съградим и здравен инфо-център за хората, за да можем да ги образоваме на здраве. Плановете са готови, кампаниите са в действие. Скоро може да започнем набиране на средства.

Имаш ли бизнес модел за твоята кауза? Поне да може да финансираш дейността си и инвестициите напред, да има и за теб. След като има такъв голям интерес за твоите събития, може би е време за франчайзинг?

Бизнес модел имам детайлен и се опитвам да задвижа нещата. През последните 3 години участвах в много форуми и обучения за стартиращи идеи, което ми даде познания и насоченост в сферата на финансите. През последната година започнахме да организираме фирмени корпоративни събития, които са безплатни за хората, а на нашата организация се заплаща.

Снимка: Личен архив

Вече сме работили с няколко известни марки и фирми от България. Разбира се, ние все още се учим и финансовата подкрепа, която сме изисквали от нашите партньори е буквално в най-скромен мащаб. Що се отнася за франчайзинг, в никакъв случай. Нашият франчайзинг е идеологически и е подкрепа с познания и опит към всеки желаещ. Провел съм вече 5 разговора с хора в други градове, които искат да поемат огъня на надеждата и да създадат сходни мисии. Някои вече стартираха.

А някакво еврофинансиране? Имаш златен trackrecord (история). Предполагам, че именно за теб е лесно да привличаш субсидии за този забележителен проект.

Да, нещата, които създадохме са без прецедент в България. Но аз лично нямам и секунда време да се занимавам с европроекти. Първо, самата ни организация е много млада. Второ, аз вярвам във фокусираните действия. Избираш една цел и се бориш за нея. Моят избран път не е включвал силен натиск към европроектите.

Аз искам да изградя устойчивост чрез вяра и партньорства. Всички хора си мислят, че тези европроекти са светият граал на бизнеса. Скоро те приключват. В интерес на истината, нашата организация е била вписвана като партньор в два европроекта, които не спечелиха финансиране. Но не са само европроектите.

Аз съм участвал в множество кампании за спечелване на финансиране на млади идеи и резултатът е нула!

Трудно ли ти е да намериш съмишленици? Хора да ти помагат с организацията?

Да, много е трудно! Добри хора има десетки. Те са нашите доброволци. Но съмишленици, които искат да са ядро и отдадени ежеседмично, се броят на едната ми ръка – хора с идеи, с умения, с отдаденост, с дързост в действията си.

Снимка: Личен архив

Всичко при теб е свързано с движения, здравословно хранене и йога. Има няколко други  подобни инициативи, но те са насочени към живот на село. Те смятат, че такава промяна на живот и мислене е по-лесно във вид на затворено общество. Ти пък държиш на града. Защо? И защо във Велико Търново?

Аз не виждам смисъл от противопоставяне на нещата. Има смисъл и в двата подхода, и в двете идеи. Има смисъл и в двата подхода и идеи. Ние променяме малкия град Велико Търново, а затворените тип селски общества съживяват нуждата от фермерска продукция, създавайки самостоятелни  и осъзнати хора. Определено малки и големи населени места съществуват от хиляди години. Наивно е да си мислим, че бъдещето е само в съжителството в малки племенни общества. Но определено е и наивно да се мисли, че бъдещето е в мегаполиси с милионна популация. Урбанистичната наука показва, че просперитетът на един град расте само до определен размер. След прекрачване на тази граница големият град започва да трупа негативи, а не позитиви.

За мен Велико Търново има идеалния размер и локация. Под 100 000 жители, в сърцето на зеленчуковата долина.

С какво  привличаш най-лесно хората?

С откритост, с честност, с усмивка, с енергичност, с познания, с нужните за всеки позитивни думи на вяра. Нямам награди, нямам бонуси, не раздавам боклучави сувенири, нямам скъпи дрехи или тежък автомобил. Имам желание. Някои хора биха казали с харизма, но тя всъщност е всичко онова вече изброено.

Фотограф: Ивелина Чолакова

Кога почваме да тичаме в София? Има ли в другите градове на България подобни инициативи ? Има ли нужда от СофияРЪНс, например?

О, за момента няма нужда, защото в по-големите градове донякъде подобни каузи са стартирани. Но тези истински действащи каузи (организации, клубове, неформални групи) трябва да се знаят и силно да се подкрепят. Аз нямам планове за големите градове. В София, Пловдив, Варна, Русе, вече имат смели стъпки напред. Разбира се, те не са копия на нашата идея, но имаме няколко общи цели.

Моите мечти са насочени към търновския регион и всички онези малки градчета и села, в които нищо не се случва или е недостатъчно. Горна Оряховица, Елена, Дряново, Габрово, Павликени и много други около Велико Търново.

Има един наш приятел, друг Свободен. Казва се Петьо Костадинов. Той говори за масовия спорт и здравето на народа, предимно предимно по отношение на децата. Знам, че темата е дълга, но ако случайно те чуят в парламента, имаш ли някои идеи в тази насока? Обща държавна политика, която да кара младежите повече да спортуват?

Трябва да започнем с храната. Трябва да покажем алтернативните здравословни, но лесни за приготвяне опции. Трябва да се изгради стриктен контрол какво се допуска в и около училище.

Що се отнася за движението и мотивацията към движение на децата, доста часове обучения трябва да се вложат за учителите по физическо възпитание, а и да се насочи вниманието към самите учители. Методиките са остарели, а уж младите учителски кадри влизат в училище като едни морално и физически остарели и изтощени персони. Те не успяват да вдигнат едно училище. Нужни са забавна игрова методика, пример от учителя, селекция. Ние сме правили 3 спортни полудни в училища и сме вдигали всички на крака. Игри, забавни неща, модерна музика. Разбиваме – всеки път!

Снимка: Личен архив

Разбирам, че искаш да промениш социума. Имаш голям фен от Холандия, един мой приятел, с който заедно играете български хора. Той изглежда щастлив, когато е част от българския фолклор. Кога ти би бил щастлив? Когато хората правят какво?

Когато хората са добри един към друг. Когато се разминаваме с усмивка по улиците. Когато си подаваме ръка в нужда. Когато отивам в парка и виждам стотици родители да играят заедно с децата си. Когато на нашите събития се струпват куп желаещи и много помощници предлагат да организират допълнителни неща. Когато улиците на града ни са препълнени с колелета, а не с коли. Когато хората почистват кварталите си. Когато сме пример за държавите от Европа.

Кое е следващото събитие, в което всеки може да се включи?

Динамиката е винаги на ниво. Имаме десетки събития. По-добре е всеки желаещ да следи нашата Фейсбук страница TarnovoRuns – Групови Упражнения и Здраве.

Нашите редовни безплатни фитнес тренировки на открито са в събота и сряда. Подготвяме няколко похода, велосъбития, зимни събития. Всичко се обявява навреме. Желание има ли, ние сме насреща.

 

Ивайло Шопски: От културата и историята да почерпим на какви ценности да научим децата

  • Чрез положителните примери от българската история да възпитаваме младежите, че България – това сме ние и от нас зависи да променим средата си, за да заживеем по-добре.
  • Бившите пионерски лагери, собственост на Министерството на Образованието, да станат патриотични лагери с ритуал сутрешно строяване  за вдигане на знамето и пеене на химна.
  • Неразделна част от  патриотичните  лагерите да бъдат ферми с домашни животни, овощни градини, оранжерии, занаятчийски работилници, кръжоци по автентичен фолклор.
  • Да се въведе лятно военно обучение в патриотичните лагери след навършване на 16г. от младежите без значение от пола им.
  • Да се подкрепи развитието на училищните и читалищните настоятелства, чрез  насърчаване на самодейността, школите по занаяти и изкуства, спортните клубове.
  • Да се вдъхне нов живот и да се припомнят правилата на типичните  игри от нашето детство.
  • Да се търси обвързване на бизнеса и образователните институции в подготовката на кадри за самият бизнес, посредством стипендии или инвестиции в материалната база.

„Дела трябват, а не думи!”

Не познавам друг човек, който да е приел думите на Левски толкова на сериозно. Това лято се срещнах с един забележителен човек, Ивайло Шопски. Хайдутин по душа и дори природата го изкарала такъв на външен вид.

Като родител, на Ивайло му беше писнало да наблюдава как в училищата историята на България се изкривява, как децата вече не се учат на никакви ценности и как всяка година все по- силно се срутва вътрешното усещане за дълг, респект, морал и дисциплина при младежите.

Надъхан от думите на Апостола, Ивайло купува 50 местен автобус от Германия, вкара го в един двор в софийския квартал Дружба и след един месец къртене и боядисване, Пътуващото читалище е готово. Автобусът е музей без компромис  и без аналог в света. Музей за Българската история и култура.

На Националния празник, на  3 март 2016 г. Ивайло се облича като Хаджи Димитър, сяда зад волана на автобуса и тръгва към първата си дестинация – гр. Видин. Паркира читалището и отворя врати за всички.  Потокът от деца и възрастни, желаещи да се докоснат до историята ни, не секна и за минута. Чакаха чинно на опашка да дойде техният ред и да надникнат. А Ивайло въодушевено разказваше: за воините на Аспарух, за пазителите на Рилския манастир, за опълченците на Шипка… И после отново. И отново… Защото желаещите са много…

По този начин Ивайло миналата година е обиколил над 60 града в България, без никой да му плаща за неговите разходи. Защо? Ами защото му идва от вътре. Често го чувам напоследък. Явно това е обща черта при всички Свободни…

После разбирам, че Ивайло стопанисва и детски лагер “Бащино огнище” в Боровец. Преди една година държавата му доверила занемарената база на бивш пионерски лагер. С помощта на приятели и доброволци, със собствени средства и подръчни материали направили ремонт в базата.  Оборудва зала по безопасност на движение, създаде игрище за пейнтбол и боксов ринг, направи параклис и музей.  В момента оборудва малък театър, създава една малка ферма със зеленчуково производство, овощна градина и изгражда обор за домашни животни. Децата трябва да видят от къде идва храната.

Лагера с патриотична програма е целогодишно открит за деца от цяла България. Денят започва с ритуала строяване за химна и вдигане на знамето, сутришна гимнастика, продължава с хайдушки състезания, народни хора, викторини, родолюбиви игри и свършва  пред огъня с песни.

На 16 септември му връчат ключовете на подобна база в Марково до Пловдив. Министерството на Образованието, фактическия собственик на детските лагери, разбра, че няма по-добър стопанин от Ивайло.

Мога да пиша 10 увода за този човек, защото не спира да ме изумява, но нека самия той да говори. Гордея се, че Ивайло Шопски е сред нас. Не знам, дали има по-свободен от него.

Патрик Смитьойс.

Ивайло Шопски е роден през 1982 година в гр. Русе. Израства в гр. Радомир, където завършва Техникум по енергетика. След това учи Международни отношения, завършва и Финанси в Стопанската Академия в гр. Свищов. През последните 12 години участва и инициира множество благотворителни прояви, свързани с помощ за деца лишени от родителски грижи, еко-акции по почистване на реки и язовири, възстановяване и изграждане на войнишки паметници, плочи, параклиси, подпомагане на манастири и църкви, помощ  на бедстващи пострадали при природни катаклизми. Организатор и участник във възстановки на исторически събития, чествания, годишнини.

Издирва и популяризира исторически личности, събития и места значими, но останали встрани от общественото внимание чрез поредица от книжки и авторското си предаване „Пътуващо читалище” по ТВ Евроком, с радио вариант излъчван по Радио Зорана, Радио Бела, Радио Нова.

Има син на 6 години, с който обичат да пеят възрожденски и хайдушки песни, докато пътуват с колата и разглеждат България.

Как и кога се зароди  идеята за  Пътуващо читалище „Бащино огнище”?

Не мога да кажа точно кога, преди да купя автобуса  вече имах концепцията в главата си, сигурно  една година съм мислил. Човек трябва и пари да отдели и си казваш: „сега не е момента“ и живота минава само в планове, но последните три месеца, като се усетих, че само за това мисля денем и нощем, реших, че имам-нямам, купувам автобуса и започвам. Малко по малко докъдето  го докарам, те пък нещата се случиха.

Идеите се раждат от нужда. Какво липсваше и какво трябваше да се направи обезателно?

Виждаме, че младите са изпаднали в апатия –  няма инициативи, няма организация, общество, мисия, идеали. А какво е било изконното за българите? Читалището е било движещата сила, направила Възраждането от една народна маса, която дори не е осъзнавала в по-голямата си част, че е в робство. Малко са били тези, които са осъзнавали, колко е важно  да имат общност, да имат принадлежност и да притежават политическата независимост.

В един момент си зададох въпроса: Защо читалищата не са това, което бяха навремето? Всички, които са били с някакво положение, било то интелектуално или финансово, са били в читалищното настоятелство. Реално там се е случвал общественият живот в селото или града. Читалището е било мястото.

И понеже тях ги няма, казваш си го – правя го!

Хората сега като държат информацията в ръцете си, нямат потребност да станат и да отидат в читалището. Значи читалището трябва да отиде при хората. Трябва да се реформира и да отиде при тях. Започнах да мисля под каква форма трябва да отиде.  Трябва да е мобилно, да е забавно.

Фотограф: Ивелина Чолакова

Какви елементи трябва да има още в Пътуващото читалище?

Идеи много. Например: още един автобус и един камион. Като отидем в някой град, да речем на Деня на будителите, да имаме  фолклорен ансамбъл, който може да представи една добра програма с музиканти. Искам да направя една пътуваща сцена, която да дава поле за изява на млади творци от всички области.

Това е супер идея, да просвещаваш народа  и да се пътува през България..

Не само през България. Запалваме автобуса и отиваме при българската  общност в Мадрид, например.  Какъв е проблемът? Отиваме в Одеса, Мюнхен, Лондон..

Това е  толкова важно за България. Водил ли си разговори с Министерството на културата, например?

Не.

Защо?

Няма с кой реално погледнато. Никой не ти обръща внимание за такива неща. Трябва да си препоръчан…  кой ще ти обърне внимание с такъв проект? Никой. Затова си го правя сам.

За мен е важно да се ангажира местното население – те ще направят концерт, рецитал, ще пуснат прожекцията. Като ангажираш местните пряко, те ще доведат два пъти повече хора на мероприятието, защото ще ги поканят.

Това и за децата по училищата може да бъде цял проект.

Може. Ние го правим, например играта „Познавам ли моята България?“.  В заинтересованите училища изпращаме материали, те се подготвят и ние като отидем, учениците участват в играта на базата на натрупаните знания, вече подготвени. Останалите им съученици идват, гледат мероприятието и така отново научават нещо. Те като знаят, че има дете от техния клас, в някой от отборите, отиват и го гледат. Децата са ангажирани, не просто да изнасяме някакво представление. Това е идеята – да са вътре.

С тази игра постигаме знания, съпричастност, екипност  и виждам, че работи.

Пристигаш с твоето Пътуващо читалище в един град и какво се случва?

Зависи какво е мероприятието. Ако сме в училище, там всичко е организирано по час. Играем играта „Познавам ли моята България?“, която си върви в залата или салона. После децата клас по клас идват и правим беседа в автобуса, показваме им експонатите – като им разказваш за опълченците, те виждат опълченец с униформата, като показваш снимка на Хаджи Димитър, каква пушка е носил, те могат да я видят на живо. Това е важното – да запомни нещо.

Имаш ли съмишленици?

Много. Десетки, да не кажа стотици и голяма част от нещата  сме постигнали с доброволци. Отивам в някой град сам, защото знам, че имам приятели, ще дойдат и ще има кой да ме замести.  По съборите  постоянно има по десетина души при мен.

Защо културата и историята са толкова важни за България и младите, въобще за обществото в момента?

Защото само там можем да почерпим на какви ценности да учим младите.  Нали трябва да има ред и дисциплина. За да има гражданско общество, младите хора трябва да имат ценностна система. Къде да я намерим, ако не при корените си и при поводите за гордост, да вземаме пример от Ботев, Левски.

При положение, че сме имали работеща формула и сме виждали как българските младежи са били обединени от спортните гимнастически дружества след Освобождението. Гледайте  40 минутния филм „Швейцарец с българско сърце“, ще разберете много.

Българинът гордее ли се с неговото минало, осъзнат ли е?

Който знае, да. Който е просветен, ходи по-изправен, по-отговорен е и по-съзнателен. Дори няма да хвърли боклук на улицата като излезе. Той ще каже: имаме дълг, прадедите ни са ни завещали, ние трябва само да пазим и надграждаме, нищо друго. Те са направили трудното.

Този човек, който мисли за тези неща, ако види нещо нередно, ще има вътрешна нетърпимост.

Този, който е със загладен от новините мозък и от телевизионните формати, той приема, че е нормално да даде рушвет на лекаря, че е нормално да не пресече на пешеходна пътека. Той просто няма ценностна система.

Той е като тази маса от бежанците, които не милеят за родината си,  за тях няма ред, порядки, нищо. Нашите деди по време на трудностите, ако са се втурнали така всички, тук щеше да се обезлюди. Като нещо в родината ти не е наред, излез и оправи нещата. Затова не ги уважавам- те нямат ценностна система, не милеят за бащино огнище.

Колко места си обиколил с Пътуващото читалище?

64 градове, села, събори миналата година, тази година 15. Едни от най-силните ни като масовост на посещение от хора като че ли бяха Видин, Кюстендил и Варна.

Не съм ходил в Благоевград, Сандански, Петрич,  Хасково – има още много места.

Пътуващото читалище на Българския събор „Хайдут Генчо“- Хисаря, 2015 г.

Трябва ли местното управление да поемат повече инициатива?

Да, но те трябва да разберат за нас. Това беше миналата година, когато започнах – вдигах телефона и се представях: Направихме Пътуващо читалище, свържете ме с някой от общината, с отдел култура или с читалище. Дават ми  лични контакти и аз пращам материали и така. После започнаха вече без да ги търся, те да търсят мен.

Не трябва ли просто да има един човек с брошури и с вашите филмчета и материали да обиколи  всички градове в България и да започне да планува посещенията на читалището? 

Би било повече от помощ, но в големите градове това не може да работи. Бургас, Варна, Пловдив, защото там леда е много дебел …

Да ходят при кмета..

Не може да се пробие за да отидеш при кмета, нито при зам. кмета.

В малкия град отивам и казвам: „Аз съм от Пътуващото читалище, идвам от София, може ли да се срещнем?“. Кмета  ще ме  покани, ще ме черпи едно кафе, ще ме изслуша. При ония в големите градове има няколко по йерархията и там вече ледът е непробиваем.

Значи трябва да бъде нещо наложително от самото министерство?

Министерството ако нареди на инспектората да ни съдейства – място, ток и всичко, което е необходимо, тогава сигурно ще ни посрещнат с червен килим.

Нараства ли интереса към читалището?

Интересът растеше лавинообразно, докато активно действах с  читалището. Тази година  се посветих повече на лагера „Бащино огнище”. Но пък всеки, който дойде, е чувал или ни е гледал по телевизията.

Лагера „Бащино огнище” е отново по твоя идея. Това е бивш пионерски лагер в Боровец. Сега  там организираш детски патриотични лагери. В момента станцията е придобила различен облик от това, което е било преди 1 година. Защо толкова се различава от другите бази в страната, които са към Ученически отдих и спорт към МО?

Освен условия за обучение и мероприятията, които правим интересни за децата, хвърлихме много усилия чисто в битово отношение да подобрим обстановката.  Лагера има 25 декара окосен, облагороден вече двор и позволява свободно движение, няма страх от коли и от външни хора.

Самата местност там е уникална. Има информация, че през 1922 г. Петър Дънов летувал в Боровец и организирал много често излети до красивата полянка Шумнатица, която е в двора на лагера.

Репетиция за вечерният концерт в лагера. Юли, 2017 г. Снимка: Личен архив

Защо точно в тази база е лагера „Бащино огнище”?

Случайно.  Миналото лято, след като бях в няколко от лагерите на Ученически отдих и спорт на морето, имах добър успех с читалището там. От УОС видяха какво можем, получихме много благодарствени писма, но аз не бях доволен от това, което видях – децата бездействат, играят карти…Няма нещо, което да се случва с тях – да си тръгнат обогатени със знания, умения..

През септември, миналата година, отидох при изпълнителния директор на „Ученически отдих и спорт” Цветелина Николова, помолих я, ако има възможност и в случай, че одобрява това, което сме правили лятото, да ми повери една база, в която да се случи всичко това, което вече е факт.

Тя ми каза, че в Боровец има база, на която търсят управител. Отидох, видях базата и приех веднага. С уговорката да поема цялата отговорност, защото не мога да им говоря за Ботев и за Левски, ако децата са гладни, спят на студено или не им е почистена стаята добре.

Създаване на „Пейката с молива“, която стана любимо място на децата в лагера.  Август, 2015 г. Снимка: Личен архив

Искам още веднъж да се върна назад за по-общото, мисля, че това е най-същественото. За цялото това превъзпитаване, за българската култура, история.. От много време се говори по медиите, че управляващите гледат да потопят важни събития в историята на България в учебниците. Съгласен ли си, че има такъв процес или според теб не е чак така.

При мен бяха деца от училище от смесен регион, в което 99% от децата се самоопределят като етнически турци. Много групи имах такива. Разбираме се перфектно, имам няколко благодарствени писма именно от тях. Самите учители казват – нас ни карат да пропускаме цели уроци по история в учебника, да не ги учим, защото тази или онази етническа партия ще се обиди.

Значи това го има реално.. не са само приказки.

Абсолютно. И ние трябва да сме в обучението на децата по-агресивни, защото  отиват едни хора в нашите Родопи при  родителите на нашите деца  и им предлагат да си запише детето на курс по турски при тях. След като го изкарат получават със семейството екскурзия до Одрин или Истанбул.

И кой финансира цялото това нещо?

Чувал съм, че е турското правителство. Това е уж някаква фондация, но родителят казва: Е, какво, учи още един език..хем ще отидем да видим Истанбул без пари.

То не е само това, чувал съм в Родопите, че идват мъже от Арабските емирства с предложение към бащи, български граждани срещу заплащане да сключат брак с дъщерите им. Правят едно дете и си заминават, с уговорката да издържат семейството, докато детето стане на 16 години. Тогава да бъде изпратено да учи при бащата, минава там необходимите ислямски школи и го връщат фанатизиран Ходжа.

Хората в България осъзнават ли масово, че този процес прогресира?

Не. Това предполагам, че го знаят службите, но не реагират. Те  знаят кой влиза, кой излиза, къде отива.

Когато в лагера идва група от Кърджали, Ардино или от този край, радват ли се на това, което учат при теб или са се предали?

Аз ги адаптирам. На човек, който не знае за Ботев и Левски, не може да му говориш за полковник Владимир Серафимов и ген. Иван Колев. Трябва да започнем от А и от Б. Ние си говорим, питам ги знаят ли кой е капитан Петко Войвода – той се е борил за свободата на Италия, Гърция, бил е закрилник и на турци, и на българи, не е делил хората, гледал е къде е имало неправда. И това е факт. Ще си говорим за него, ще им разкажем. Казвам им как той след Освобождението е поканен от турското правителство, за да стане областен управител. Толкова са го уважавали, а има 19 рани в борбата за освобождение на България. Казвам им – отидете на военното гробище в Тутракан и ще видите: Иван, до него лежи Ахмед, Юсуф, Георги. Заедно са мрели, помагали са си. Не са се делели, ние защо трябва да го правим? Децата не са глупави. Обаче никой не им е говорил така и им става интересно и разбират.

Не всички, но няма как от едно идване за 5 дни. Самият факт, че после ми пращат писма, покани за приятелство във Фейсбук.  Значи никой не се е почувствал обиден, засегнат на етнически основи. Не ми е това целта. Една общност колкото повече я атакуваш, тя ще се затвори, консервира. Ние трябва да се опитаме да я отворим, да видят, че сме едно.

Ивайло Шопски е сред номинираните за „Будител на годината“ 2017. С Ива Дойчинова – основател и вдъхновител на кампанията. Фото: Radio FM+

Днес наблюдавах патриотичното състезание в лагера,  спечелиха 2 момчета от турски произход и ти ги награди: единият „Воевода“, другият „Знаменосец“.

Да, и те се гордеят. Често съм награждавал турци. Те виждат в мен един човек, който го е приел, приятел му е и доброжелател, наградил го е, стиснал му е ръката. Вече не ме приема като човек, който иска да го напада и да му казва, че е лош, защото дядо му е бил такъв. Детето няма вина, както няма лоши и добри деца. Няма турци, цигани, българи. Пуснете едни 3 годишни деца тук да си играят. Те няма да се разделят на циганчета и българчета. Те ще си играят заедно. Ние им насаждаме тези неща като пораснат, ние носим отговорност за това.

Стая за обучение по пътна безопасност в лагера „Бащино огнище“, ПБ „Шумнатица“. Август, 2017г.

Направи ми впечатление, че при вас баните, леглата са чисти, храната е хубава: ябълки, вода, десерти, топло е…и това струва само 16 лева на дете. Как излизат тия сметки?

Сметките излизат, защото държавата предоставя социална услуга, тоест тя финансира – има субсидия към дружеството „Ученически отдих и спорт”. Тая сума се разпределя за ремонти, ток, поддръжка и персонал.

Значи държавата отпуска тези пари. Защо тогава учениците ходят по СПА-хотели по време на зелените училищата?

Проблемът е такъв, че туристическите фирми са по-агресивни. Отиват при директорите и учителите, правят контакт с тях и им предлагат командировъчни за да организират децата при тях- законен рушвет. Децата отиват примерно за 200 лева за 3 дни на Огняново. До родителите изобщо не достига, че има такова нещо като „Ученически отдих и спорт“ и може да отиде там, за 3 дни ще му струва 48 лева, а не 200.

Един ден в лагера „Бащино огнище“, ПБ Шумнатица, септември, 2017 г.

Как минава един ден в лагера?

Всяка сутрин започва с вдигане на знамето и химна на България- това е задължителен ритуал. След това правим утринна гимнастика. След закуска организираме щафетни игри, тичане, хайдушки игри, изобщо физическа активност до обяд. Обядваме и обикновено следобед правим турнири по шахмат, волейбол, писане на есе, литературни четения, репетиции.

Някои от групите правят програма, която представят в последния ден, преди да си тръгнат – те я репетират следобед. Преди вечеря обикновено, се подготвяме, може да отидем до музея, залата за безопасност на движението, или да поиграем на  „Познавам ли моята България?“. След вечеря правим прожекции. Накрая деня приключва  край огъня с китара, с песни, правим викторини и там.

Сутрешно строяване за вдигане на знамето и пеене на химна на България. Лагер „Бащино огнище“ ПБ Шумнатица, юни, 2017 г.

Как могат децата да се запишат за лагера „Бащино огнище”?

Всяко едно училище може да участва, като потърси контакт с представител „Ученически отдих и спорт”  към Министерството на образованието, могат  да се обадят и на мен или да пишат на фейсбук страницата на „Бащино огнище”.

Трябва да има група с ръководител – може да е фолклорен ансамбъл, спортен клуб, може да е отделен клас от училище. Вече като има група, която прояви интерес, следващото нещо е да уточним датата.

Младите атлети от школата на Ивет Лалова изработиха своята табела. Лагер “ Бащино огнище, ПБ Шумнатица по
,,Пътека на здравето“, септември, 2017 г.

Какво ще бъде развитието на лагера?

 Скоро ще бъде факт зоокът с различни домашни животни, като кози, зайци, кокошки и др. Както и овощна и зеленчукова градина, за които децата ще могат да се грижат. Идеята ми е,  да имаме собствено, неголямо стопанство с животни, с овошки, със зеленчуци, които всички сме  имали на село и да учим децата на труд.

Мечтая да организирам подобни лагери поне на още няколко места за да се покрие територията на страната и те да бъдат достъпни за всички български деца и младежи.

Защо го правиш всъщност?

Така чувствам, че е редно да се постъпва. Защо се храним, защо пием вода, защо спим?

Приемаш го като задача в твоя живот.

Да, човек трябва да направи нещо, да има някакъв смисъл, че е живял. Всеки трябва да остави нещо след себе си.

Един мил жест- подарък от група деца, с която Ивайло Шопски провеждал занимания в лагера „Бащино огнице“. Септември, 2017 г.

Възможно ли е лагера да стане международен?

Лагерът е готов за всякакви сбирки и срещи. Бях говорил с предишния председател на Агенцията на българите в чужбина да съберем български деца от всички общности извън страната. Да се срещат, да създадат нови приятелства и утре като българите в Бесарабия направят театрална постановка на някое представление по Вазов, в Сърбия да кажат: Вижте те направиха, нека и ние да направим.

В лагера има постоянна изложба на снимки на бесарабски българи. Наскоро гостува и група от там.  Защо са ти толкова симпатични бесарабските българи?

Защото са съхранили много от добродетелите на българина като работливост, скромност, инициативност. Въобще те са себеотдайни, раздават се. Това, което ние тук като че ли почнахме да губим.

Удивителното за бесарабските българи е, че 200 години след преселването от тук, те не забравиха езика, традициите, танците. Това, което изумява е, че те не са го учили. Ако отидеш там, цели села говорят на български.

И винаги гордо заявяват, че са българи.

 

 

 

 

 

 

 

Ивайло Петков: Важно е всеки да има кауза, без значение колко е голяма

  • Децата да бъдат възпитавани още от малки на здравословен начин на хранене
  • Да се промени основно храната, която се предлага в училищата и детските градини
  • Да бъдат създадени еко-ферми, където децата да могат да проследят цялостно процеса на производство, обработка и консумация на биопродукти
  • Да запазим автентичността и вкуса на българската кухня
  • България да се развие като дестинация за кулинарен туризъм

Ивайло е готвач по професия и филантроп по призвание. Когато не е в ресторанта, или се грижи за двете си деца като модерен татко, той е по разни домове, за да помага на деца в неравностойно положение. Организира им интересни събития, готви заедно с тях, събира играчки, книги, дрехи и какво ли още не.

Неговата кауза е да научи децата да разпознават качествената храна, да имат специално отношение към нея, защото храната е здраве. Той мечтае за създаването на малки ферми или градини във всички градове в България, където училищата да водят децата, за да готвят заедно и да им бъде обяснено как и къде растат доматите, патладжаните и чушките. А това е важно, защото световното затлъстяване вече е пристигнало и в България, заедно с Мак Доналдс и кроасаните 7 Дни. Всяка една инвестиция в ценностната система на нашите деца, особено в този труден момент за България, е абсолютно задължителна и неотложна.

За фото сесията на това интервю седнахме с Иво на едно мостче да го разпитам за тази и други негови каузи. Той извади от джоба си един домат и ми казва: “Ето, това е един домат. Ако и ти имаш един домат, можем да ги разменим, но двамата с теб, пак имаме по един домат. Но ако аз имам една идея и ти имаш една идея, и ги разменим, двамата имаме по две идеи”. Аз го гледам и си мисля: егати колко си умен…

По-късно разбрах, че един Ирландец, господин Bernard Shaw беше измислил тази философия, само че с ябълки, но това е без значение… По-важното е, че Иво ми припомни, че няма големи или малки каузи. Не е нужно да си с блестящ ум, да мечтаеш грандиозно и да имаш капацитета да променяш света. По-важното е всеки от нас да е загрижен. Да милее за другия и за обществото. Да дава своя принос там където може, и с каквото може. Когато започнем да споделяме идеите и опита си с нашите съмишленици и да си помагаме един на друг, нещата в България ще потръгнат. Радвам се, че намерих още един съмишленик и благородно му завиждам за това, че успя да ми обясни тази философия само за 20 секунди, докато на мен това ми отне 20 минути на TED-x VARNA преди няколко месеца.

Патрик Смитьойс

Ивайло Петков е майстор готвач по професия, но филантроп по призвание. Той е съпредседател на Българския клон на Евро Ток – Европейската асоциация на топ готвачите. Притежава ресторант Лейзи или както децата го наричат „При Ивчо”. Женен е и има 2-ма сина. 

Разкажи за себе си, Ивайло. Кое те вдъхнови да станеш готвач?

Баща ми беше военен с голяма страст към кулинарията – той винаги ни питаше дали харесваме ястията, които приготвяше. Предполагам, че това ме запали да се посветя на приготвянето на не само качествена, здравословна и вкусна храна, но и на такава, която визуално предизвиква апетит у хората.

Важно е да осъзнаем, че в резултат на това, че консумираме некачествена храна се появяват и много здравословни проблеми. Затова създадохме зеленчукова градина на 25 км от София, където отглеждам по биологичен начин различни видове билки и зеленчуци. Горд съм с това, че предлагам на клиентите си рукола, домати, тиквичка, цвекло и други зеленчуци собствено производство.

Защо след като завърши обучението си за готвач в България, ти избра да заминеш за чужбина и да работиш там?

Да, имах нужда от още развитие и затова посетих различни държави като Норвегия, Швейцария, Италия, Франция, Япония и други, където бях на практическо обучение или стаж. Това беше изключително важен опит за моето професионално до-оформяне като готвач. Сега мога да предам този опит и на хората, с които работя.

Защо се върна в България?

Смятам за своя важна лична мисия да рекламирам България и българската кухня и да предам това знание на идващите поколения.

И какво научи докато учеше и работеше в чужбина?

Научих се на всеотдайност, на труд, организация, възпитание на вкуса, борба за оцеляване. Е, имаше и весели безгрижни моменти.

Кажи ни две думи за твоите ресторанти и за работата ти в телевизията.

За телевизията мога да кажа, че колкото позитиви носи, толкова и негативи, а май негативите идват в повече. Телевизията носи популярност, защото все повече хора ме питат за рецепти, но в същото време, тази известност те „вкарва” и в полезрението на хейтърите, тези които от завист и злоба предпочитат да опровергават успехите на другите хора. А по този повод, като стана дума за властта на медиите ми се ще да кажа, че според мен не бива да се използват деца в рекламите. Нито за реклама на лекарства, колбаси или на перилни препарати.

Твоят ресторант е мечта, доказана и осъществена. Освен това, ти си един от председателите на Българския клон на Евро Ток – Европейската асоциация на топ готвачите. Имаш наблюдение върху ресторантьорството в България, образованието на нови готвачи и други кадри, продуктите, които се предлагат на българския пазар? Можеш ли накратко да направиш анализ на тази сфера в България?

Наблюдението ми за ресторантите е, че изпускаме младежите да бягат извън България. Аз имам великолепен екип от 26 човека обучени от мен и моите съмишленици. А иначе все повече от сериозните ресторанти започват да търсят качествени продукти.

Бих казал, че България е страна с огромен потенциал и ресурс. Това най-вече могат да оценят тези хора, които са обикаляли по света.

Ивайло, предполагам, че след 20 години в кухнята, вече ти е писнало от ресторантьорството. Или?

Не, напротив, мотивиран съм, мисля, че моята мисия е да приготвям все по-вкусна и по-красива храна, да управлявам екипа си все по-добре и така заедно да създадем атмосфера в ресторанта, така че всеки гост да се чувства специален. Но трябва да ти кажа, че за да го постигна, екипът е едно от най-важните неща.

Откакто те познавам все помагаш на някого. Най-вече на деца в беда. Организираш благотворителни събития, събираш играчки, техника, книги и пари за детски домове. Ходиш да им готвиш, за да ги научиш те да готвят. Тук в България много хора говорят за подпомагане, но едва малцина действително жертват лично време и средства за да подадат ръка на нуждаещ си. Какъв е този вътрешен твой глас, който те призовава всеки свободен час да си на линия за тези, които имат нужда от помощ?

Правя го, защото ми харесва, а и защото мога. Винаги съм бил привърженик на каузите.

Всеки човек трябва да има някаква кауза, да мисли позитивно и да бъде съпричастен или да се обедини с хора, които имат кауза подобна на неговата.

Чувствам се съпричастен към деца без родители, затова помагаме със съпругата ми на SOS детски селища. От 4 години се опитваме да направим  така, че хората, които поемат този огромен ангажимент да се грижат за тези деца да се чувстват по-добре, като им помогнем с храна, дрешки, барбекю, телевизор, ходим да готвим заедно и т.н.

Говорили сме си много и знам, че една от твоите болки е храната, която децата ядат в училище. Ти самият си опитвал няколко пъти да провеждаш курсове за готвачи в държавните училища с идеята менюто да стане по-разнообразно и по-здравословно. Да не забравяме, че тук не би трябвало положението да е толкова отчайващо като в USA. Възможно е Джейми Оливър да бъде много разочарован като открие какво ядат българските деца и какъв е манталитетът на готвачите в нашите училища. Какви са отзивите след твоите курсове? Има ли ефект, или поне разбиране от страната на ръководството на училищата и готвачите там?

Да, Джейми е много готин и със прекрасните идеи, трябва да има много като него. Той прави много за децата и показва вярното отношение към тях!

В България училищата започват да обръщат внимание на правилното хранене и да работят в тази посока.

Няма да стане лесно, но важното е да се върви в правилната посока. Готвенето с деца е наистина забавно и не е трудно да се привлече тяхното внимание. За съжаление, все още нямаме съдействие на ниво Министерство, в посока да ни подкрепи в тази кауза да обновим менюто, което се предлага в детските градини и училищата с нещо по-здравословно. Основният проблем е, че персоналът, който работи там има доста остаряло мислене, а за нашата кауза имаме нужда от хора, които искат да приветстват промяната.

Всъщност, тази инициатива трябва да започне и от самите родители. Те могат да настояват за промени от загриженост за това каква храна се предлага на техните деца в институциите, могат да дават личен пример като сервират здравословна храна в къщи. Колкото по-рано едно дете бъде възпитано на здравословни навици, толкова по добре. Аз приготвям за децата си торти със смокини, фурми, без захар и какао, направени с агар-агар вместо желатин.

Разкажи за твоите деца…

Децата са вълшебници, харизматични и палави, точно каквито трябва да бъдат. Моето желание е да ги науча да се хранят с качествена храна, да я разпознават и да я предпочитат. От ранна възраст ги възпитавам да обичат природата и да знаят от къде идва храната…

Но никак не е лесно, защото в магазините, по детските площадки, на детски рождени дни – навсякъде се предлагат лъскави опаковки, желирани мечета и торти с оцветени кремове, които с дни не могат да се отмият.

Как могат децата да различават качествените продукти от некачествените? Да изграждат уважение към това, което се яде. Смяташ ли, че е рано да се обяснява на деца на седем осем години какво е устойчиво земеделие.

Важно е децата от много малки да се запознаят с природата и земеделието. Да разберат откъде идват доматите, картофите, черешите, да се засили интересът им към опазването на природата, към съхранението на българския дух и автентичния вкус.

Децата от малки трябва да растат с разбирането, че картофите идват от нивата, а не от щанда в големите супермаркети.

Великолепна идея! Децата да се научат да готвят и да има познание за продуктите, с които се храним. Това означава, че ни трябват примерно 10 места, разпръснати из София, където могат да се водят децата няколко пъти в годината за един ден, все едно отиват на зелено училище. Цял ден готвене и ядене! Това не струва толкова много пари и със сигурност ще е голям купон, не само за децата, но и за учителките…

Да така е, но първо трябва да получим одобрението на министъра на образованието да се водят децата на такова място. Спонсори могат да се намерят… Много е важно, защото днешното поколение деца виждат храната само по етажерките на магазините, добре вакуумирана в пакетчета.

Така децата губят цялостно представа за това от къде идва храната и не я ценят толкова много, защото не знаят колко усилия коства да се посади растение и да се отгледа докато започне да дава реколта.

Има ли някакви положителни тенденции в твоята област?

Силните моменти са, че кулинарната култура израстна за последните 10-ина години, вече има конкурентен пазар на ресторанти и качествени продукти, има какво да се желае разбира се. Благодарение на добри и известни готвачи с опит, може да се види развитие в ресорантьорството и хотелиерството.

Иначе мисля, че кулинарното изкуство трябва да се превърне в приключение, опознаване на продукта и откъде идва. Но ще се борим както хан Кубрат! Каузи много, но идеята да се обединим в името на храната, спорта, и децата със съпричастни хора като Камен Донев, Симо Колев, Евгени Димитров – маестрото, Милена – тройка на разсъмване, Евгени Иванов, Маги Малеева, Митко Бербатов. Ето, това са малка част от хората, към които имам респект и уважение.

Възможно ли е България да се утвърди като дестинация за кулинарен туризъм, имаме ли потенциал за това?

Да винаги съм смятал, че имаме потенциала, защото България има огромни природни дадености, които за съжаление не използваме достатъчно.

Какво трябва да направим, за да развием България като привлекателна кулинарна дестинация?

Необходимо е да се измисли един хубав проект, който да покрива всичките 28 области в България. Да намерим представители от всяка област, които да се обединят около този проект и да отидат и поразпитат местното население за типичните ястия, които се приготвят във всяка област и разновидности на ястия от други области но приготвени по уникална местна рецепта. Например Кнежа е известна с лютиката, в Родопите се предлага пататник, клин от картофи със сминдух и чубрица, в Самоков – зелник без зеле и т.н.

Това е прекрасен проект…как бихте могли да подходите за осъществяването му?

Когато намеря съмишленици, които са готови да покажат автентичността на българската кухня в тези 28 области, можем да организираме кулинарен фестивал, за да привлечем вниманието на потенциални български и чужди туристи.

Те биха имали интерес да посетят различни области и да опитат от нашите традиционни български ястия. Вече съществуват туристически опознавателни винени турове в България, защо да не се организират и кулинарни…

Галина Спасова: Сугестопедията може да превърне образованието от задължение в увлекателно приключение

  • Да се интегрира личността на ученика в процеса на обучението и да се преосмисли идеята на образованието като цяло.
  • Да се въведат нови методики в образованието като сугестопедията и да се подготвят млади кадри. Родителите да участват в тази реформа активно.
  • Да се върне престижът и уважението към българските преподавателите – да бъдат мотивирани да разгърнат потенциала си и да им се даде възможност за това.

Убеждението ми, че всичко трябва да започне от образованието, защото без образован народ сме загубени, все повече се затвърждава. Всички знаем обаче, че настоящата образователна система в България е под всякаква критика, така мислят много учители и родители. Изключения винаги има, но като цяло положението е трагично: остарели методи, липса на кадърни преподаватели, огромни групи ученици, които са непосилни дори и за учители със свръхестествени сили, липса на пари и техника…

Но какво правим оттук нататък? Има много идеи, има много чужди модели, от които бихме могли да заимстваме. Но защо да се учим от чужбина, когато един от най-ефективните учебни методи е български патент? Сугестопедията на проф. Лозанов е известна и се прилага с огромен успех в най-прогресивните държави в света – а Българското министерство на образованието не иска и да чуе за този метод. Защо?

Преди шест месеца се срещнах с Галина Спасова, която използва сугестопедията, за да преподава английски език. Необходимо ми беше време, две срещи и един дълъг обяд с тази забележителна жена, за да разбера за какво иде реч. Сугестопедията не е метод, а по скоро различен подход към учениците: да им е забавно, да им е удоволствие да се обучават. Ученето се превръща в игра и мозъкът попива няколко пъти повече информация отколкото си мислим, че е възможно. Доказано е. Сугестопедията има стотици хиляди “доволни клиенти” из целия свят. Да ти е кеф да ходиш на училище; кога го чух за последно, вече не помня…

Както важи за повечето от тези, които участват в svobodni.bg и Галя се бори с вятърни мелници. Не, не и не. Министерството на образованието нехае за този подход. Но, благодаря ти Галя, че те има и не се отказваш. Някой ден ще те чуят, сигурен съм.

Патрик Смитьойс

Галина Спасова е преподавател по призвание: на 19 г. започва да експериментира в класната стая и създава свое собствено изкуство на общуване с учениците. През 2010 г. е обучена в метода на сугестопедията от самия й създател проф. д-р Георги Лозанов. В момента преподава английски език по този метод и обучава нови сугостопеди към фондацията „ Проф. д-р Георги Лозанов и проф. д-р Евелина Гатева“. През 2011 г. създава „Lite Learning”, първият център по класическа сугестопедия в София, който се гордее с многобройните си ученици от всички възрасти. Тя участва в много форуми и конференции по сугестопедия в страната и в чужбина, а през 2017 г. издава първият си учебник „The Journey“.

От средата на 60-те години на ХХ век проф. д-р Георги Лозанов започва експериментирането и разработването на една здравно-учебна система, наречена сугестопедия и базирана на теорията за внушението. Какво е всъщност сугестопедията? Защо допада на хората толкова много?

На първо място, говорим за наука, за система, базираща се на многогодишен труд, научни доказателства и познание за човешката същност.

Сугестопедията е метод на преподаване с много хуманно отношение, където ученикът е в центъра, а не преподавателя и където престижът на преподавателя е от значение.  Основните принципи на сугестопедията са любов и свобода.

Тук е мястото, където хората получават пространство да изразяват себе си, защото навсякъде другаде ние сме в ролите на родители, на съпрузи, на работещи в някаква компания, на шефове, на сериозни хора.

Колкото до децата, сугестопедията им предлага една напълно естествена среда за развитие, където те имат право да бъдат деца и могат да усвояват бързо знания по един много увлекателен начин. Те работят с материала активно: общуват си, могат свободно да играят, спортуват.

Когато сме си свършили добре работата, децата нямат нужда от домашни, което значи, че прибирайки се в къщи те имат достатъчно свободно време да се забавляват. Трудно е да обясниш на едно дете, че е важно да си пише домашното или да учи: „защото в бъдеще ти ще станеш много добър IT специалист и трябва да изкарваш повече пари“. Едно дете, не разбира такова нещо. Затова трябва да го вдъхновиш. Трябва да му покажеш, колко е интересно. Трябва на самият теб да ти бъде интересно. Например, ако преподавам математика и урокът е за триъгълник, ще излезем да се разходим из града, ще изследваме сградите и ще търсим къде има триъгълници, къде има правоъгълници и т.н. Така децата свързват познанието с реалния живот. 

Имат ли хората полза от сугестопедията?

Както деца така и възрастни имат голяма полза от сугестопедията. Възрастните получават възможността да се върнат отново към своите творчески заложби и да преоткрият своите интелектуални и паметови резерви. Така те могат да излязат от това сиво ежедневие, да се развиват като личности и да повярват отново в себе си. За тях има и терапевтичен ефект. Един такъв курс предоставя вид психохигиена.

Подобно на психотерапията сугестопедията успява да намали тревожността у хората.

Това се дължи и на факта, че влизаш в нова роля. В ролята на друг човек си в продължение на 21 дни, махаш доспехите, а с тях и неврозите. Знае е се, че ако нещо се повтаря 21 дни, се изгражда нова невронна пътека.

Тоест, какво се случва? Спираш пред вратата и махаш обувките…

Всъщност събуваш проблемите.

Тръгваш по чорапи, като Пипи Дългото чорапче и влизаш в ролята, на кого?

Влизаш в ролята на този, който всъщност ти винаги си желал да бъдеш. На това дете, което примерно е мечтало да бъде пожарникар, певица или принцеса.

Защо бизнесмени, художници, учители, работници, журналисти, идват тук и независимо на колко години са, след няколко дни заприличват на малки деца и започват да учат без затруднения?

Тук получаваш уникален шанс да започнеш живота си наново и се питаш: „Какви бяха моите мечти като дете?“ Ето аз, винаги съм искала да бъда певица. Това, че нямам дарба да бъда певица, това че много хора са ми казвали, че пея ужасно, мога да го забравя за момент и да пея с пълно гърло. Може съседите да възроптаят, обаче в крайна сметка, аз започвам да вярвам в себе си.

Защо това влизане в друг човек, в друга роля, в друг характер ти помага да научиш дадена информация и да развиеш способностите си по-бързо?

Защото когато превъзмогнем социалните норми и имаме свободата да сме себе си, се увличаме много повече в това което правим. Освен това методът активира знанията чрез игра. Успяваме да усвоим много повече знания, защото не го правим по задължение, защото мозъкът ни функционира и запомня много по-добре когато не е под стрес. Често в средата, в която живеем са ни наложили предразсъдъци за това, колко можем да научим и да постигнем. Тоест, често са ни казвали: „по-добре не пей, че грачиш, или пей си само в банята, да не те слушаме.“ Друг пример: много хора не вярват, че могат да пишат поезия, но те никога не са пробвали. Когато аз им кажа: „давам ви 5 минути да напишете поема на английски език“, те започват да откриват своите заложби, за които дори не са подозирали, че съществуват.

Ние също ползваме принципа на Златната пропорция – това е коефициент за хармоничност, който е навсякъде в природата. В обучението, използвайки класическа музика, която е в тази пропорция, съзнанието достига до едно хармонично състояние, което се нарича концентративна психорелаксация. Ти си спокоен и концентриран едновременно и двете полукъклба на мозъка ти са в баланс. Това е много специфично състояние, което предразполага човек да разгърне целия си паметов потенциал. Затова нашите ученици се представят многократно по-добре.

Добре мога да си представя, че по този начин може да се запомни по-добре списък от английски думи, които се асоциират по-добре в някаква история, но как ще обясниш ученето на математика или физика с такъв подход?

Опитваш се да разкажеш една история много визуално. Примерно ти си Панталеймон, който разказва приказка за нещо от математиката, която приказка може да е пълна измислица, обаче е толкова паметна, че всички следят с широко отворени очи и си мислят: ей това наистина ли е така? И се оказва, че просто приказката така те въвлича, че ти не искаш да изпуснеш нито един детайл или формула. За малките деца, например, има специална опера за уроците по математика. По английски език въвеждаме уроците с пиеси, а новият материал се изчита под формата на класически концерт – заедно с музиката и в тържествена обстановка.

Всичко е свързано, няма само граматика или само лексика, няма отделни математически елементи. Всичко е едно, една история, една цялостна приказка. Тогава мозъкът навързва нещата, знае причината и следствието и информацията се запомня по-лесно.

Да, разбирам. Най-сигурният начин да възпитаваш е чрез кино, чрез литература или изкуство.

Така е, при преподаването използваме много изкуство, музика, естетика. Знаем, че това успокоява мозъка, а заедно с това изпраща многобройни стимули, слаби сигнали, към нашите по-фини сетива. Така сугестопедията настройва душата на едни по-фини вибрации и ни позволява да излезем от малко „загрубялата“ действителност.

Предполагам че при децата сугестопедията има още по-голям ефект отколкото при възрастните?

Да така е, защото те веднага се включват в играта, за тях няма социални роли, които първо трябва да преодоляват. При тях, а и не само, сугестопедията има и силно възпитателен ефект, освен че им позволява да бъдат инициативни и ги учи на екипност.

Какво мислиш за традиционното българско обучение?

В училище обикновено се случва така, че потискаме естествените си реакции. Не ни е позволено да направим или кажем нещо, ако то се различава от разбиранията, заложени в определената учебна програма или структура. Тоест там си като един каторжник, който трябва да изчака да минат всичките тия 12 години. И живот и здраве, се надяваш да попаднеш в университет с по-добра среда, където да развиеш истинските си заложби и критично мислене.

Училището, каквото е сега, ни възпитава в едно подчинение. Прави ни добри работници, пчелички, които си мълчат, всичко задържат в себе си и като им писне просто отиват на друга позиция или работа.

Да приемем, че всички училища в България използват сугестопедията като метод за обучение на деца в основното училище. Ще получат ли децата повече знания?

Да, мога да го гарантирам! Основното нещо, което е абсолютно достатъчно на първо време, е това, учителите да са искрени и да обичат работата си, да се отнасят с любов към децата, с грижа и да ги възпитават да работят заедно. Важно е децата да не чувстват натиск, че „трябва”, или че „ти не можеш”, или че си сам, тоест да няма този отрицателен ефект, който д-р Лозанов описва като Дидактогения, или страх от ученето.

Децата стават естествено любознателни, сами искат да учат повече и по-бързо.

При условия на учебна програма, в която е заложен повече спорт и време навън (както е било при експерименталните класове), повече изкуство, а и материалът е подаден по правилния начин, без натрапване и страх от изпитване, а чрез игра и лично участие на всяко едно дете в процеса, вече е доказано какви са резултатите и те са потвърдени от ЮНЕСКО още през 1978г.

Говорим за от 3 до 5 пъти повече (и нагоре), по-бързо и качествено запаметяване, съчетано с благотворен ефект върху психиката на децата, както и липса на умора и стрес от учебния процес, с повишени нива на мотивация и увереност.

В училище „Малкият принц“ във Варна това беше потвърдено и през последните години, след като експериментален клас премина целия основен курс на обучение с отлични резултати и много награди от участия в състезания и олимпиади.

Какво означава сугестопедията за преподавателите?

Тя изисква доста големи усилия, особено за учители, които много дълго време са работили по традиционната система. Основното е смяната на гледната точка, което изисква и желание. Те трябва да възприемат един нов подход, да напрегнат своя мозък и креативност. Понякога дори за млади хора това е трудно. Например това, да излязат с куфар и шапка и да разказват увлекателни истории.

Да станеш сугостопед изисква много работа със себе си, изисква един вътрешен катарзис и не всеки е готов за такава вътрешна промяна.

Но един път пречупиш ли се, влизаш в света на децата и се подмладяваш. Започва да ти става интересно. Преоткриваш учителската професия, която започва да ти носи много повече удоволствие и удовлетворение. Можеш да разчупиш мисленето си до такава степен, че да искаш още 20 години поне да преподаваш. И всъщност, когато се култивира този дух на заедност при децата, те са по-сговорчиви, помагат си и сами се обучават. Стига информацията да им бъде поднесена по стимулиращ начин, тогава те самите си търсят отговорите и стават по-инициативни. Не им се налива с фуния, а те да седят и да гледат пасивно, както е в традиционното образование. При нас преподавателят е в ролята на модератор, който насочва децата какво да правят и стимулира тяхното любопитство.

Повярвайте, така няма шанс да се отегчиш от професията си като преподавател!

Да, но това е и първият проблем, защото този учителски потенциал го няма в България…

Не е така. Традицията има много голяма сила и преподавателите, които са вече на възраст, може би не могат да работят по друг начин. Повечето от учителите обичат децата, но други гледат на обучението просто като на работа. Но има и други учители, които могат да приветстват промяната, стига да имат хуманно отношение, да знаят защо го правят.

Значи, децата се възпитават в екипност, в добронамереност, в уважение… Това означава ли, че ще се справим с агресията в училищата, ако използваме сугестопедията?

Абсолютно да, защото отношението се копира – учител към ученик и между учениците. И когато учителят каже нещо с любов, отношението се имитира несъзнателно, а когато такъв авторитет каже нещо с агресия, учениците реагират със страх и агресията става норма на поведение. Децата не са роби на учителя. Аз, например, съм искрено щастлива, че ги виждам всеки път и те са свободни да бъдат себе си, те се чувстват обичани и на място. Настоящата образователна система не позволява на децата да се усмихват, както и голяма част от комплексите и бариерите се насаждат именно там, през учебните часове. Сугестопедията позволява на децата да бъдат деца, те стават по-безгрижни, защото никой не ги кара да бъдат сериозни и няма какво да ги притеснява. И това нещо, ако се случи масово в училищата, децата биха били много по-щастливи, както и учителите. Не че няма правила, напротив, не говоря за свободия. Говоря за разбиране, осъзнатост на всички участници в процеса, включително и родителите, и развиване на култура на взаимоотношенията в училище

Тоест чрез сугестопедията училището може да се превърне в един оазис, в който дори когато в семейството има напрежение и проблеми, детето може да се чувства и да се развива добре.

И всъщност, голяма част от децата биха ходили на училище с радост и нетърпение. Защото там ще се чувстват уважавани….и тогава агресията ще намалее сериозно, а може и напълно да изчезне.

За мен е много важно да знам, ако в един момент решим, че сугестопедията е важна за българското образование, какво трябва да се направи, за да я въведем в цялата държава?

Имайки предвид тромавия начин, по който реагират държавните институции, мисля, че  първо трябва да запалим преподавателите, да ги запознаем с тази нова философия. Да им бъде поднесена идеята за едно по-естествено, по-хуманно образование; идеята за цялостност, за пропорции, за динамика, изкуство, за които се говори в сугестопедията и в нейните 7 закона. Важно е преподавателите да желаят тази промяна, да бъдат убедени в предимствата на сугестопедията. Например ако в някой университет се преподава 1 семестър сугестопедия като част от обучението по педагогика, това е добро начало. Естествено една част от настоящите учители също биха могли да бъдат преквалифицирани почти веднага, особено ако министерството подкрепи тази промяна като третира тези хора с преференции, например предостави им лично работно пространство, повече свобода на действие и/или допълнително възнаграждение към заплатата.

Ти опитваш ли се да запалиш твои колеги учители към този подход?

Като асистент-обучител по сугестопедия, се стремя да разпространявам тази методика като организирам срещи-семинари с настоящи преподаватели, представям метода по конференции, научни форуми и дебати в страната и чужбина. При последната ми среща в двудневен семинар с преподаватели от Софийския Университет, когато разказах за историята на този метод, представих научни доказателства за ефективността му и направих демонстрация, те бяха във възторг.

Смятам, че такива срещи с преподаватели от цялата страна, могат да допринесат за бавна, но качествена първа стъпка към подобряването на образователната ни система. Следващата стъпка са срещи и с родителите.

Защо става така, че държава като Финландия, която е най-успешна в образованието ползва метод на обучение, който за първи път се открива в България от д-р Лозанов, а ние този метод не го прилагаме в училищата?

Така е, през последните 40 години, страни като Финландия са открили потенциала на сугестопедията и я развиват. При тях обаче има друга култура – те наблюдават какво работи и училищата не са наказвани щом използват алтернативни методи. Много по-отворени са към промяна.

От друга страна в България, въпреки всичките усилия на д-р Лозанов и екипите му от преподаватели да развие и разпространи метода, чиято ефективност е научно доказана, дори след признанието на ЮНЕСКО на световно ниво, винаги е имало хора, които са скептични. Може би, защото още не сме дорасли за това, което той е дошъл да ни даде или защото чрез този метод биха се развивали твърде свободомислещи граждани, които не се контролират лесно. При всички положения, все още вярвам, че можем да гледаме смело напред! Има много хора, такива като д-р Лозанов, които милеят за родината ни!

Смятам, че законите на сугестопедията биха създали едно много будно и смело гражданско общество, една нация без комплекс за малоценност, чиито деца да растат в психическо здраве и благоденствие. Смятам, че има начин да излезем от рамките и да разгърнем потенциала си. Д-р Лозанов е доказал научно, че това е възможно. Нека да си дадем шанс!

Повече за сугестопедията може да видите в късометражния филм „Методът“ на младата режисьорка Теа Петрова.

Ивелина Атанасова: Децата трябва да бъдат учени да мислят

  • Да се промени учебната среда – отвътре и вън, насърчавайки екипната работа
  • Да се промени образователната методология в унисон с компетенциите на 21 век
  • Учениците да бъдат научени да мислят критично, тоест да отсяват истината от неистината; да имат и да защитават собствени тези и проекти, вместо да бъдат учени да възпроизвеждат информация, която не подлагат на съмнение
  • Да се въведе задължителна дигиталната грамотност от първи клас, подобно на чуждите езици. Онлайн сигурността да бъде заложена в учебните планове, а кодирането да бъде изучавано още в началните класове. Софтуерът и иновативните образователни технологии да надградят учебния процес  

Ивелина Атанасова е изключителен човек. Срещнахме с нея за първи път след нейна покана да говоря нещо вдъхновяващо на годишната конференция “DigitalKidZ” в НДК. По това време още работих по проекта “Прозорци към Света”. Това беше един мой опит да предоставим безплатни курсове на младежи за компютърна грамотност и да речем, интернет-програмиране. Затова имах идея и мнение за ИТ бъдещето на България. Мнение все още имам, и малко познание, но далеч по-малко от Ивелина. Тя е жена на едва 30 години и вече 5 години сама организира конференции как да учим децата си в сферата на информационните технологии. Защо? Защото е майка. Защото вижда, че системата не работи за нейния син. И за нито едно друго дете, между другото.

Много ме впечатли от пръв поглед с нейната увереност и вяра в каузата й. Попитах я за тази кауза. За необходимостта от коренни промени в сферата на образованието, така че децата ни да са подготвени за това близко бъдеще, в което може би най-добрите им приятели ще са виртуални или дигитални. Малко хора си дават сметка колко бързо светът се променя. А образователната система – освен другите 1000 пропуски – изобщо не е приспособена за “Новото Време”.

Един разговор с Ивелина Атанасова. Човек, който обича големите крачки. Човек с ясна цел без да губи много време с общи приказки. Понякога ми припомня на Маргарет Тачер. Желязна дама и човек с много силно изразена визия и мнение.

Патрик Смитьойс 

По професия и образование Ивелина Атанасова е консултант по бизнес развитие и стратегически маркетинг. Коуч. Отличена в класацията на Дарик „40 до 40“ през 2015, „Жена на годината“ – 2016. Преди три години стартира социалната инициатива в подкрепа на дигиталната грамотност и иновативното образование –DigitalKidZ: Училище с “отворен код“ с амбицията да промени съвременната методология за преподаване в училище и да повиши дигиталната грамотност на обществото ни, в унисон със съвремието. Днес брандът DigitalKidZ обединява годишна национална конференция, посветена на образованието, изложение за иновации и технологии, образователни програми за училища и учебни центрове, иновативни образователни игри, практични уъркшопи за родители и учители, книги и наръчници, разпространявани в цяла Европа.   

Ивелина, защо, според теб не се прави сериозна реформа в образованието, която да го изравни с нахлуващите с бесни темпове нови технологии?

Едно от основните предизвикателства в българската образователна система са т.нар. “застаряващи учители” в предпенсионна възраст, които съставляват половината от ангажираните в системата. Те са живели в едно различно общество, където ролята на технологиите е била почти незначителна и са с “базови” дигитални познания – според проучвания в областта. След 30 години работа, те нямат вътрешна мотивация и потребност за промяна в оставащите им няколко години трудов стаж.

Напредничавите пък споделят за административни спънки, най-често от страна на директорите, които следват стриктно предписанията на Министерство на образованието. Тоест, за да видим промяната в училище тя трябва да бъде “спусната”, утвърдена и преди всичко наложена от МОН. Това предполага ясна стратегия и устойчива дългосрочна визия за развитие и промяна, която все още не съществува.

Тогава защо министерството не взима важните мерки  за промяна?

За да видим промяната, е необходимо да се промени светоусещането. И това засяга цялата нация, цялото общество. Технологиите са тук, за да останат. Отглеждаме деца, които не познават света преди технологиите, а все още не си даваме сметка, че технологиите вече са променили начина, по който те учат, забавляват се и живеят. Образователната ни методология в текущия й вид е морално остаряла, защото все още обслужва потребностите на едно индустриално общество, а ние отдавна живеем в информационната ера.

И още нещо. За да бъдат промените в училище устойчиви, подготовката на децата за този нов “дигитален” свят трябва да започне у дома. Ето защо диалогът учител – родител – дете е толкова важен и ето защо, когато говорим за промени “отгоре” те трябва да се случват паралелно и “отдолу”.

Добре, това го приемам веднага. Тогава може ли да се каже, че ситуацията в образованието може да изглежда така – примерно в София има 300 основни училища – в 100 от тях следваме тази система, в другите 100 нещо различно и 100 остават в стария хаос. А вие си избирайте…

Не мога да ти отговоря на този въпрос, защото това не са решения, които аз бих взела и аз бих направила.

Защо?

Защото смятам, че би било твърде радикално да се събудим утре и да решим, че искаме някаква напълно нова образователна система, тъй като тази не ни харесва или още по-лесно – ще копираме и наложим чужд успешен модел. Не се прави така.

Добре, хубаво. Обясни ми как постъпваш. Или ти с всичките тези мъдри приказки, които на мен ми ги каза, отиваш в министерството или в някаква държавна дирекция и започваш да обясняваш, че трябва да има промяна?

Ами, не. Моята мисия с DigitalKidZ е да подкрепя техните усилия, вършейки своята работа по най-добрия начин и в активен диалог и сътрудничество. В крайна сметка “децата на България” са наша обща отговорност, те не са чужди. Вярвам, че промените трябва да започнат не от управниците, а от нас като общество.

Моят подход е да работим активно с родителите, защото дигиталната грамотност и възпитаването на дигитални умения трябва да започне от ден първи на детето и това се случва у дома. Работим, разбира се и с учители, за които организираме тематични уъркшопи и работилници, за да повишат дигиталната си грамотност и умения и да възобновим ефективния диалог със съвременните деца в клас.

Семинар на DigitalKidZ за родители

Виж, за мен е важно да се изясни този процес в държавата  – кой, какво налага, откъде. И въпросът е, че ако първо искаш да спечелиш доверието на всичките 2 милиона родители в България, ще ти трябват 16 живота. Не е ли добре да убедиш родителите на децата от няколко класа в началното училище в твоята кауза, да имаш жив пример как действа твоята идея и с нея да идеш в министерството и да предложиш да се направи в цяла България, след като е толкова важно. Ето това не мога да разбера, защо не го правиш?

О, с този подход, предвид системата, ще попадна в омагьосан кръг. Защото, за да влезеш в едно училище, трябва да получиш разрешението на директора, той пък от министерството и т.н. Ние правим иновативни обучения и те са много по-подходящи за  неформалния образователен сектор. Въпреки че имаме добър диалог с Министерството на образованието, политическата система е твърде неустойчива, дори и в момента сме със служебен кабинет (януари, 2017), после избори и т.н. и това пречи на предвижването и разрешаването на проблемите. С кого да говоря в ситуация, когато динамиката е толкова голяма? Освен това, аз не желая нещата да станат на всяка цена, предпочитам да станат по правилния начин и преди всичко да бъдат устойчиви.

Jena na godinata
Жена на годината за 2016

Някога учебният процес се е случвал единствено в класната стая. В ерата на Гугъл достъпът до информация е абсолютно свободен и безплатен. Затова образованието в никакъв случай не трябва да започва и да завършва с училище. 

Нека преминем към мисията IT kids, с която ти си се захванала, с какво вие можете да промените системата?

Нашата инциатива подкрепя децата да израснат като емоционално устойчиви личности, които ясно познават своите граници, желания и потребности и правим това в аналогова среда. Без устройства и джаджи. Ако едно дете не може да общува в реалния свят и да разпознава своите емоции, то няма да може да го направи ефективно и безопасно и във виртуалния свят. Именно това е причината да наблягам постоянно на “емоционалната интелигентност” и “уменията на 21 век”, които в образователната програма на DigitalKidZ предшестват IT уменията и програмирането.

Целта да научиш едно дете да програмира се изразява в развитие на неговото аналитично мислене и умението да решава проблеми в реална среда, да бъде иновативно. Това няма как да се случи, ако то не е приучено да използва технологиите като инструмент, който надгражда личностните му умения, ако не ги познава и за съжаление, ако родители и учители не сме се постарали да изградим устойчива база, на която детето да стъпи. Тогава вероятността да изгубим “човешкото” във виртуалната, имагинерната среда е огромна.

Хубаво, когато едно дете не е подготвено да влиза в сайтове с непочтен контекст и да играе през цялата нощ някакви игри,  като „убива” за един час 3000 души и т.н., какво би могло да му стане ?

Гледали ли сте “Her”? Изгледайте го. Във филма, главният герой, в ролята Жоакин Фьоникс, се влюбва в операционната система, програмирана да бъде негов личен асистент. Когато човек не познава границите си – къде свършва човек и къде започва машината, вероятността да се “размием” във виртуалността е огромна. И не става дума за конкретния случай и дали гаджето на сина ни след 10 години потенциално може да бъде робот, а за това, че във времето на “бързите кредити”, на бързите решения, на Google и във време, когато изпълнението на всяко наше желание е на един клик разстояние, ценностите са това, което може да реши бъдещето ни.

Технологиите са инструмент и следва да бъдат възпитавани като такива, защото не е нито “ценно”, нито правилно да заместваме семейната вечеря с чат по телефона, играта навън с игра пред монитора, а най-желания подарък за рождения ден да бъде последен модел iPhone, “защото всички в класа имат”.

По време на своите обучения и когато работя с деца аз не забранявам телефоните, не карам децата да ги изключват и не ги събирам в ъгъла, но никой не ги използва… защото е въпрос на уважение. За мен уважението е ценност!

Защо именно дигитална грамотност? Темповете, с които технологиите се развиват са много по-бързи от тези, които съзнанието ни може да приеме. Има държави, в които вече се подготвят закони за правата на роботите в обществото ни, а в България продължаваме да си затваряме очите и да вярваме, че това е нещо “далечно”. Съвсем малко родители си дават реална сметка, че адекватната и безопасна употреба на технологиите следва да бъде възпитавана, по начина, по който учим децата си да ползват електроуредите у дома.

Ако в момента обсъждаме “дигиталната революция” и дали да ограничим достъпа до таблета, телефона или компютъра, като наказание, само след 5 години “дигиталната революция” ще се трансформира в “интернет на нещата”, а „джаджите” и сензорите ще бъдат навсякъде около нас – в часовниците, в бижутата, в очилата, в колите, в пътните знаци – навсякъде. Те ще събират информация, ще изпращат информация, за да могат да ни подпомогнат ежедневието и начина ни на живот. Ние ще имаме все по-голям досег до технологиите без физически да ги пипаме дори.  Как ще се справим с всичко това? Как ще “забраним”, когато технологиите ще бъдат навсякъде, а интернет ще ни свързва в една огромна база от данни, анализирайки ежедневието и навиците ни? Това е проблем не само на нашето общество, а и на целия свят.

Ако продължаваме да разсъждаваме през призмата „Ще забраня телефона на децата в училище, за да ме слушат и да внимават в час“, а не върху това как образователния процес да бъде по-интересен, защо всъщност децата се разсейват и как употребата на технологиите да бъде възпитавана, можем ли да очакваме, че ще оцелеем и ще бъдем конкурентноспособни в свят, зависим от технологиите?!  

Как се стигна до момента, когато осъзна, че това е твоята мисия в живота?

Близо 15 години се занимавам с маркетинг стратегии и анализ на потребителското поведение. Като консултант по бизнес развитие, моята “супер сила” е в това да “прогнозирам” какво ще се случи с икономиката, с конкурентите, с нишата в следващите 10-15-20 години, за да изградя иновативни, но устойчиви модели и продуктови линии.

Освен това съм майка. Моят син расте в същия този свят и учи в същата образователна система с всичките й недостатъци – естествена моя реакция беше да започна да възпитавам у него умения, които ще му служат в бъдещето, а не да утвърждавам “моделите от миналото”.

Когато Мартин тръгна на училище, осъзнах дълбочината на проблема – как ниската дигитална култура при родителите формира ниска дигитална култура и при децата. Проследих как това рефлектира в поведенческия профил на децата, върху успеха в училище, мотивацията и комуникацията. За мен този тип анализ беше естествено поведение, във връзка с работата ми – правя го близо половината си живот.

Първо беше конференцията DigitalKidZ, за да споделя опит – своя и на ескпертите, с които работя. После създадохме образователната програма DigitalKidZ Клуб. Появиха се книгите, учебниците, игрите в помощ на учителите.

Някак неусетно стана – хората ни питаха, ние отговаряхме. Всеки път затварях очи и се доверявах, че “ако трябва, ще стане” ще намерим нужната ни финансово подкрепа, за да го организираме – нека не забравяме, че ние предприехме социална инициатива в обществена полза и разчитаме основно на дарители. Надявам се да намерим нужната ни подкрепа и занапред.

Ще обясниш ли? Твоят син не е имал проблемите на съучениците си, така ли?

Не. Мартин е дете като всички други и във възпитанието му срещам своите предизвикателства, но за момента интернет и употребата на дигиталните устройства не е едно от тях.

Не съм идентифицирала потребността да забранявам, но правилата са част от нашите семейни ценности, както и личният ми избор за употреба на софтуери за “родителски контрол”. Той е запознат с това и го приема, по същия начин, по който му е наложено да си мие зъбите вечер, например.

Вярвам в “контролираното доверие” особено, когато това касае един тийнейджър. Уча другите как да наложат същите правила и защо те са важни. Вярвам, че всеки родител прави най-доброто, на което е способен за децата си, но дали това е така, разбираме, когато е твърде късно. В същото време, вярвам в осъзнатия избор – за да решиш кое е “най-доброто” трябва да имаш избор между поне две неща. Ако не познаваш технологиите, не можеш да избереш да възпитаваш тяхната употреба. А няма как да твърдиш, че ги познаваш, ако детето ти борави по-добре с тях от теб.

Дигиталните компетенции не се отнасят само до това да знаем как да сърфираме в мрежата – Европейската рамка за дигитална компетентност на гражданите очертава пет области, които определят понятието „дигитално грамотен“: обработка на информация, комуникация, създаване на съдържание, безопасност и разрешаване на проблеми.

Ивелина със сина си Мартин

Каква беше ползата от тези ваши конференции?

Целта на нашите конференции е преди всичко да обедини учители, родители и деца. Те залагат на практични съвети, ясни методики и запознават аудиторията с най-добрите експерти в областта, за да срещнем хората с партньори, на които могат да се доверят за проблеми, забелязвани в ежедневието им.

Нашата цел е да даваме конкретни и ясни съвети и стъпки за преодоляване на предизвикателства, които срещат родителите и учителите.

Лятото започнахме да издаваме онлайн наръчници със съвети за “аналогови родители”, които разпространяваме безплатно чрез нашия сайта. Това даде резултат и вече работим с все повече родители в цялата страна.

Именно, за да достигнем до всяко кътче на България, преди няколко седмици на пазара излезе и първата ни образователна игра – DigitalKidZ Imagination.

Имаме запитвания от различни училища и учебни центрове за отваряне на DigitalKidZ Клуб и в други градове.

На тези конференции идват ли представители от частни училища, от министерството, въобще от училищата, да речем?

Да. Истината е, че идват. По време на петото издание на конференцията – ноември, 2016, заместник-министър Диан Стаматов беше част от Кръгла маса, посветена на образованието, в която взеха участие г-жа Валери Дрейк – френското аташе по културата и образованието, г-жа Рита Ванс, която представляваше „Finland education export“ и пристигна в България специално за събитието, Любов Костова от Британския съвет и Фондация „Америка за България” – най-големият инвеститор в образованието на страната.

От цялата тази ваша практика, един обикновен човек ще си каже: „Тези хора със сигурност имат някакви залички и сами организират курсове, след класни занимания за децата.“ Е, как стоят нещата при вас?

Това ми е много любима тема, защото DigitalKidZ е Фондация с обществена полза. Като такава, набирането на необходимите ни финансови ресурси за изпълнение на мисията е критичен елемент.

Дълго време опитвахме да гостуваме на различни организации и да си партнираме с други. Установихме, че моделът не е устойчив и не ни позволява да се развиваме. Така че поехме риска и от март месец имаме свое място – DigitalKidZ Hub. В него създаваме и валидираме новите образователни методологии, базирани на познанията и уменията ни в унисон с изготвените препоръки за трансформация на българското образование, според “компетенциите на 21 век”. Работим с деца на възраст 7-12 години. Вече обявихме програмата си за предстящето STEM лято, а на 01 юни планираме да имаме “Отворени врати”, за да могат всички да надникнат в нашия чуден свят, изпълнен с мечти и иновации.

DigitalKidZ Hub се намира в кв. Изток, точно срещу бившият хотел Плиска и работи всеки ден – приемаме гости по всяко време.

Това вероятно е „заличка”, с един учител или един от вас, който просто на фиксирани часове посреща една група деца?

Всъщност имаме вече трима учители, но да, докато не намерим ефективен начин да влезем в клас, ще работим така – в нашия DigitalKidZ Hub и гостувайки при партньори.

В началото на изтичащата вече 2016/2017 учебна година във всички училища влезе програмата „Твоят час“ и макар DigitalKidZ да беше одобрен като партньор, никой от “заинтересованите” директори по училища не успя да организира график за ползване на необходимите ни помещения, за да реализираме партньорството.

Чакай, всички училища имат компютърна зала…

На нас дори не ни трябва компютърна зала, защото нашите деца работят с таблети и с преносими дигитални устройства, който осигуряваме ние, включително необходимия ни за обучението софтуер, абсолютно в крачка с времето.

Добре, два въпроса тогава. Твърдиш, че финансирането е много трудно за фондацията с обществена цел, но предполагам, че за такива курсове поне можете да таксувате някаква сума.

Това за момента е един от начините, за да си гарантираме самофинансиране и устойчивост на проекта, без предлаганите от нас промени да бъдат отлагани безкрайно в бъдещето.

Аз съм сигурен, че много родители биха се радвали да получат първоначално упътване за децата в интернет – къде да търсят, къде да ходят, къде да не ходят. Въпреки че по-добре това да не им го казваш на децата, защото именно там ще ходят.

Родителите просто могат да си свалят наръчници със съвети за отглеждането на едно “дигитално дете” от нашия сайт. Там сме се опитали да систематизираме част от съветите, които най-често даваме. В сайта на DigitalKidZ има специална графа, която се казва „Електронни книги“. Има вече два наръчника и информацията, която сме публикували е над 150 страници. Просто трябва да влязат на сайта и да ги свалят – нужна е регистрация, но наръчниците са безплатни.  

Но, за да имате  по-бързо и грандиозно развитие би трябвало първо да обучите 10-20 учители…

Не. Първо трябва да създадем “контролирана среда”, в която да наблюдаваме и анализираме предлаганите промени, да взаимодействаме с децата и да проследим тяхното развитие. До колко предлаганата промяна в образователната методология води до нужните резултати.

Когато едно дете дойде при нас за първи път в DigitalKidZ Hub и разбере, че единственото правило е да бъде част от групата, да следва себе си и да реши поставения му проблем, но няма правилен и грешен отговор, то се стъписва. При нас провокираме децата да мислят и да изразяват чувства и емоции, а това в класната стая е забранено. Те работят в екип. Не са организирани по възраст, а по интереси и освен това в началото на деня всеки има една и съща поставена цел, но изпълнението й е лично решение според персоналните им възможности и предпочитани инструменти, а ролята на учителя е да модерира и подкрепя процеса, не да го контролира.

Ние уважаваме личността и индивидуалността на всеки и го подкрепяме да бъде себе си – съвременната българска образователна система ги изгражда “по калъп”. Въпросът е как промяната да стане възможна “без да залитаме” и по най-безболезнения за всички начин.

Вече пишем учебници за учители, които ще им помогнат да променят инструментариума, с който работят и да организират учебния процес по един нов начин.

Ето такива неща искам да чувам. Представи си, че утре ти си министър на образованието. Какво ще направиш? Представи 5-10 конкретни и неотложни неща, които трябва да бъдат променени.

Щях да променя средата, в която децата учат, защото те са преди всичко деца. Българските училищата са като казарми – в сиво и синьо – безлични, безцветни, бездушни. С решетки на прозорците. Децата  имат нужда от цвят, от живот, от живи растения. Имат нужда да отглеждат ферма от мравки или морско свинче, да има къде да бягат, да се събират, за да говорят и играят. Трябва да сядат, където искат, а не където им наложат. Да бъдат част от група, от общност. Общността е обединена от идея, мисия и цел – да изкараш шестица на контролното по математика и да си вземеш матурата не е общност. Трябва да се даде възможност на децата да преживяват нещата, които учат, да пипат – израснали с таблет и телефон в ръка съвременните деца са много по-тектилни. Трябва да се промени начинът, по който им се преподава. Фрагментираната информация, която им се преподава в 40 минутни слотове без да имат визия за общата картина е затормозяваща за хора, растящи в общество, където информацията за всичко е леснодостъпна и тече 24/7. Децата не могат да проследят процеса на научаване – не знаят до къде са стигнали и колко още “познание” им остава, за да “знаят”, а ние оценяваме “познания” вместо “процес на учене”. Кога всъщност знаят? Колко всъщност знаят? Защо едни книги са задължителни, а други не. Защо едно нещо е такова, а не друго? Кой го казва? Кой го доказва? Чия е истината, която защитават?

Децата имат нужда от персонално отношение и обратна връзка, не да покрият хорариума от три контролни в края на срока и 15 задължителни книги в края на лятото, за да бъдат мотивирани и да учат с любов. А ученето е тяхна естествена реакция на заобикалящия ги свят. 

Вместо това ги въвличаме в някакво безумно ежедневие, организирано в строги правила и забрани – 40 минути учат математика, после се преобличат и тичат за физическо, малко български език и литература, малко труд и техника, но без техниката. След училище ходят на някакви уроци да научат нещата, които е трябвало да учат в училище, съботите и неделите са на допълнителни уроци, където учат неща, които не са учили в училище. Завършват и отиват на пазара на труда, където “никой не ти гледа дипломата” и от тях се изискват комплексни умения, които никой никога не им е преподавал . В резултат на това или се демотивират или тръгват по безкрайни квалификационни обучения и семинари.

Какво всъщност учат съвременните деца в училище и как съвременното българско училище се превърна в “занималня” вместо в “образование”?!  

Добре, съгласен съм. Хайде четвърта точка.

Всичко бих сменила, ако ме питаш. Бих вкарала повече дигитални устройства. За мен една от най-големите грешки, които правим е, че забраняваме на децата да ползват мобилните си устройства в час. Защото в нормалния живот те за всяко нещо питат Google. Няма вариант, в който знаеш всичко и си компетентен по всички въпроси.

Вместо да ги учим как да отсяват истината от неистината в откритите резултати и да четат “между редовете”, ние си затваряме очите и после се възмущаваме на заглавията “Шок и ужас!”, които заливат медиите ни.

Просто проверяваш на шест места и тогава си вадиш извода…

… и тогава си правиш избора, но за целта някой трябва да те е научил да мислиш, не да възпроизвеждаш информация.

Едно е уважението към авторитета, друго е липсата на мнение и мисъл. В много класни стаи, работното бюро на учителя все още се намира на подиум, едно ниво над чиновете на децата, внушавайки респект и уважение, неговата дума е закон и неговата истина е единствената общовалидна. Защо? Нима научните теории не биват опровергавани? Нима има безгрешни хора? Време е диалогът в класната стая да стане “преоткрит” и вместо урокът да бъде зазубрян и възпроизвеждан, за да получи ученикът шестица, да бъде дебатиран, коментиран, да се ползват външни източници и нови, модерни теории.

Училището трябва да възпитава “мислещи” хора, а не “коне с капаци”.

Вярвам също, че имаме нужда от промяна на средата, в която децата учат. Не може съвременният работодател да търси у служителите си  “умения за работа в екип”, а децата ни 12 години да гледат гърба на другарчето си в клас и да очакваме те да са развили подобни умения като резултат.

Има ли някакви предмети, които трябва да премахнем и други да сложим на тяхно място?

Бих добавила дигиталната грамотност от първи клас, а онлайн сигурността в четвърти. Бих интегрирала програмирането и работа с роботи в часовете по математика и трудово, защото те развиват еднакво добре аналитичното мислене. Бих насърчила използването на образователни платформи в чуждоезиково обучение и като цяло бях организирала обучението тематично, по проекти, в които децата развиват различни умения паралелно. Именно това цели промяната на образователната методология във Финландия – да премахнат обучението по отделни предмети и да го заместят с преподаване чрез явления, където новите умения и познания биват придобивани в контекст, а не като отделни парченца.

Технологиите може да са изключително полезни в подобно начинание. Децата ни са свикнали с тяхното използване, време е да се променим и ние и да ги използваме в класната стая, вместо да се хвалим с новите си шкафове, в които заключваме мобилните им телефони.

Добре, но тук ще има спорни мнения по „трасето”, защото какво ще се случи, когато учителката преподава,  а детето си вдига телефона и почва да говори с баба си?

Въпрос на добро възпитание е да не прекъсваш човек и да не си вдигаш телефона по време на разговор. Ти като идеш на работа не ровиш и не говориш по телефона по средата на бизнес среща, нали? Виж колко е просто.

Защо детето говори по телефона си в час и го използва…за да преписва ли? Защото вместо да се променим и адаптираме, ние продължаваме да контролираме и налагаме статуквото, с което сме свикнали. Ако децата преписват, нека контролните им са електронни или изпитите да са на проектен принцип и със защита на теза, а не отговор по тема, която преповтаря написаното в учебника или пък тест.

Може би всичко това трябва да бъде извършено от нови учители?

“Нови” като усещане, но и “нови” като отношение. Учителската професия заслужава да бъде издигната на друго ниво.

Във Финландия, да си учител е една от най-уважаваните професии в обществото. Учителите са тези, които подкрепят всяко дете като свое и развиват неговите индивидуални качества и умения, за да бъде може то да израсте като пълноценна част от това общество.

Но така беше и в България преди промяната…

Но виж, че го каза в минало време. Няма как да говорим за промяна в образованието, ако продължаваме да гледаме с носталгия към миналото и ако нямаме уважение към хората, които упражняват учителската професия.

Учителят заслужава подкрепата и уважението първо на родителите, след това на децата ни. Това следва да се възпитава – надявам се с всичко, което правим с DigitalKidZ някак да успеем да възстановим диалога и този вид уважение.

Елица Йорданова: Искам българите в Холандия да знаят, че има кой да им помогне

  • Образоването на младото поколение да стане един от главните приоритети на България
  • Необходима е както законова реформа – обновяване на учебните материали така и по-адекватна методика съобразена с нуждите на новата генерация
  • Да се гарантира посредством законови средства /санкции/ задължителното образование до ниво средно образование

“Приятел” е човек, с когото споделяш една и съща ценностна система. Това научих през последните 46 години и много рядко ми се случва да чувствам един човек като приятел, още след втората минута на първата среща…

От една година се познавам с Елица и за това интервю й бях на гости в Амстердам. Срещнахме се в училището, което тя създаде преди 4 години за българските деца в Амстердам и околностите. Не знам дали скоро съм се срещнал с човек с по-голямо сърце. Загрижеността на Елица за българското общество в Холандия е толкова емблематична, че по-скоро самата тя е социалното посолство на Република България в Холандия. Досега почти не е имало българин в беда в Холандия, който да не се е ползвал от помощта й. Елица е явен пример за това как българите емигрирали в чужбина все още милеят за съдбата на родината си и България продължава да живее в сърцата им въпреки разстоянието.

Според мен е въпрос на време Елица да се върне в България и да помогне там където действително се решава бъдещето на страната, която обича. Интересното беше, че когато бях в Амстердам за това интервю, Борисов тъкмо беше в голямото търсене на майка – президент за България. Да беше се обадил на Елица…

Патрик Смитьойс

Ако трябва да бъда честна, гледам на себе си като на инструмент – поставен в правилното време, на правилното място да свърши някаква работа. Особено откакто основахме българското училище в Амстердам. Тук дойдох през 2001г. – на 25 години. Реших да тръгна от разочарование, последвах съпруга ми, който беше дошъл още през 1998 г. По онова време в България беше много трудно да успееш ако не си човек на „някой човек” или ако нямаш достатъчно средства, за да започнеш нещо сам. И двамата с мъжа ми имахме чувството, че не сме си на мястото. Може би най-важната причина да решим да емигрираме, беше, че имахме дете, на което, тогава не можехме да дадем това, което искаме.

Вие бяхте от Правец или от Русе?
Аз съм от Русе, мъжът ми е от Варна.
А с Правец какво ви свързва?
В Правец се преместихме с моите родители през 1987 година, заради лошия въздух в Русе, за съжаление обгазяванията от Румъния продължават и до днес.
Мъжът ти какво е учил?
Мъжът ми е спортист, състезател по академично гребане в ЦСКА, а тук в Холандия завърши спортен мениджмънт.
А ти?
Аз съм завършила мениджмънт, икономика и право.
Трите неща?
Тя такава е холандската специалност. В България също съм учила право.
И идвате в Холандия, ти не знаеш какво да работиш, холандски не говориш…
Да. Предимство е, че говорим и двамата английски.
А пътят какъв беше? Първо чистачка…

Абсолютно. Така започнах – от гледане на деца, чистене на къщи, но за щастие в много добри семейства, такива, които проявяваха разбиране и уважение. Хора, които без да ме познават на втория месец видяха, че в мен има и друго, освен желанието да изкарам дневната надница. И започнаха да ме разпитват – за мен, за мечтите ми, какво искам да правя с живота си. За мен това беше странно, този интерес, защото тогава бяхме все още нелегални емигранти. През 2001 г. все още нямаше никакви изгледи България да стане член на Европейския съюз.

Холандските ни приятели не ме оставиха да се завъртя в ежедневието на чистенето, оцеляването, мислите, че сме нелегални и как да живеем така че да не ни хване полицията.

И какво точно се случи при твоето пристигане и после, така че да стигнеш до днешния ден?

Според мен не е чак толкова трудно да постигнеш мечтите си, когато имаш цел и желание да направиш нещо от живота си. Независимо къде се намираш. Моята цел винаги е била да дам на децата си право на избор. Защото нашето поколение нямаше такава възможност. За нас изборът беше невъзможен. Да оцеляваме в България и да се мъчим – това не е избор.

Но след като тези хора, при които работихте, проявиха интерес…

Да. Техните въпроси съвпаднаха с осъзнаването, че не може да бъдеш вечно нелегален в една държава. Никой тогава не можеше да ни даде гаранция дали и кога България ще влезе в Европейския съюз. Единственият път, по който можехме да тръгнем, беше да научим холандски колкото се може по-бързо, да се запишем да учим и така да получим разрешителни за престой и легален статут.

Тук в Амстердам ли си научила да отстояваш правата си или това е вътре в теб?

Това, според мен е част от характера ми. Ако мога с една дума да се опиша това е „постоянство“, аз не си спомням някога да съм се отказвала от нещо, да съм се предавала, да кажа: „Повече не мога“. За мен “The sky’s the limit” (Небето е границата).

Докато учеше, а мъжът ти е работел в строителния бизнес, сте се справяли с парите, да речем. Но как реши да влезеш в един сектор, където хептен няма никакви пари? Да помагаш на някакви други хора.

Това с помагането на други хора съм го правила винаги. Дори, когато бяхме нелегални. Не искам да звучи високопарно, но през нашия дом, живот и мисли са минали страшно много хора – хора, които са били в някаква нужда. Аз съм много първосигнална, когато срещна човек в нужда, знам, че трябва веднага да направя нещо за него. Не мога да чакам.

Чувала съм всякакви неща за нас. Ние всъщност сме първо единствената организация, в която нещо се случва, която прави нещо, активна е и е отворена към българската общност. Тук човек може да дойде с всякакви проблеми и въпроси. От проблеми от рода на „измамиха ме при взимане на жилище под наем“ до това „как да си преведа документ или как да си отворя фирма, или как си купя къща“, с въпроси за образователната, здравната и застрахователната система. Всичко това, което сме придобили като знания и опит за тези 16 години го предоставяме като безплатна информация. 

Вие сте неофициалното посолство на България в Холандия. А как те намират хората?

През социалните мрежи, от „уста на уста“, чрез посолството. Всъщност училището беше първото начинание осъществено заедно с други българи. Аз преди това не съм правила такива мащабни проекти за българската общност. Реших да се занимавам по-сериозно чак когато намерих моята „половинка”. С нея създадохме училището, създадохме информационен портал, библиотеката.

Говориш за бизнес партньор?

Говоря за моята колежка и приятелка Камелия, с която общо взето сме душата и сърцето на всичко това тук. Моят мъж се шегува, че с нея сме женени и нашето дете е училището. Наистина е така. Създадохме информационен портал, защото хората непрекъснато се обаждат, особено, когато виждат, че им помагаш чистосърдечно. Първо не им искаш никакви пари. Защото последното нещо, което хората тук като дойдат намират е изобилие от пари. Те имат изобилие от проблеми, изобилие от въпроси, от ситуации. Идеята има и много по-глобален характер.

С Камелия, „другата половина на душата ми“, докато децата учат.

Това, което искам, е тези българи, на които помагаме, утре като срещнат друг такъв човек в беда, да не му обърнат гръб. Да направим така, че да има българска общност, която не е само виртуална – във Фейсбук, ами има и живи хора, които наистина правят нещо добро.

А връщат ли жестовете към другите?

Ами, ако искат – ще върнат. Аз се надявам, че е така.

Добре, а твоят опит?

Не им водя статистика кой какво връща. Другото, което очаквам от тях е…

Но по-скоро „да“ или по-скоро „не“. Дай някакъв отговор, все пак или фифти-фифти.

Ами фифти-фифти. Не мога да си изкривя душата. Не всички ще върнат добрия жест. По-добре да дойде човек да ми удари един шамар, отколкото да се обърне, особено човек, на който съм помогнала, да се обърне и да каже: „Е, ти пък сега за какво му помагаш на тоя? Остави го тоя, еди си къв.“ За мен това е, просто мозъкът ми не може да го осъзнае как е възможно да се случи. Не мога да разбера, как ти до вчера си бил в калта, някой ти е подал ръка и ти сега в момента се смееш, защото този същият някой е подал на някой друг ръка. Поне замълчи.

Добре, ок. Опиши, дай 3-4 примера – купуване на къщи, превеждане на документи…  Как помагате?

О, всичко. Образователна система, здравеопазване…

Как здравеопазване? Чупят един крак, пък не знаят къде да отидат?

Ами например млади момичета, които искат някой да присъства по време на раждането. Трудно е когато не говориш езика, не познаваш системата. Аз досега съм ходила с 5 момичета така „да раждам“ заедно с тях в болницата.

А такива, които попадат в грешни сфери? Говоря за криминални разни…

Ами има и такива. Цялата тази социална дейност, която развиваме е насочена към това. Когато си в нова държава, в нова ситуация, независимо, че сега сме страна член на ЕС и вече е много по-лесно, защото вече за българите няма такова нещо като нелегален – въпреки това винаги можеш да направиш стъпка в грешната посока. Утре ще дойде някой и ще ти каже: „Ела тук да изкараш едни по-лесни пари.“ И ти ще тръгнеш в погрешната посока. Какво правим ние – ако дадем на хората правилна информация, те няма да тръгнат в погрешната посока или поне шансът за това е по-малък. Ще бъдат информирани – ето това и това са ти правата, обаче това и това са ти задълженията. Ти това трябва да направиш, друго, трето… Сега в момента има бум на незаконно продаване на адресни регистрации. Защо това е проблем? Тук без адресна регистрация, човек нищо не може да направи. Ако е семейство, не може да взима детски, не може нормално, например, ако иска след това да си вземе друго жилище. Обикновено в новата квартира те питат: „Ти как беше в старата, добър платец ли си, покажи нещо.“ А в действителност какво се случва – на едно място плащаш квартира, на друго плащаш адрес. Всичко ти отива на този адрес – банкови разпечатки, информация от данъчната служба, от учлището, от застрахователната компания, писма… Толкова е лесно да се направи злоупотреба в този случай. Някой да злоупотреби и с данните ти, освен това че адресът ти струва пари.

Кой на кого продава адресна регистрация?

Адресни регистрации се продават на новодошли българи от други българи, от турци и от холандци. Всички продават.

Всички са в кюпа?

Всички, които може да се възползват от новодошлите се възползват.

Работил съм в Сливен много години и знам, че за съжаление, продукт номер едно за износ бяха момичетата към Холандия, Амстердам. И те ли попадат в…

Ами, да ти кажа честно, аз съм работила с няколко организации, които помагат предимно на проститутки. Обикалят тук из „червените фенери”. Обясняват на момичетата, помагат им с каквото могат, раздават им презервативи, казват им къде има място, където могат да отидат, просто така, като човек да отидат да изпият едно кафе, да си поговорят с някого.

Щастливи ли са българите в Холандия?

Щастието е толкова относително. То човек е щастлив не от мястото, където се намира, а от това, което прави. Значи мен и на Луната да ме сложиш, пак ще си бъда Елица. Днес, например, ми е щастлив ден, защото съм успяла да си купя билет за концерт за някакъв изпълнител, който съм мечтала цял живот да видя.

И кой е този?

Това е Алис Купър.

Алис Купър, ма той жив ли е още?

Той е супер жив и „свеж като репичка”, и ще бъде през декември в Холандия. В смисъл щастието е в малките неща. Значи събуждаш се сутрин и толкова, не знаеш утре ще има ли изобщо такъв ден, другата седмица, другия месец.

Успяват ли българите в Холандия?

Има много успели българи в Холандия, което ме прави щастлива, защото имиджът на българската общност се променя тук. Преди 15 години бяхме известни по новините само като криминални типове. Имаше случка много фрапираща, аз умрях от срам, защото хората бяха прочели вестниците и по новините бяха чули за някаква група българи, които откраднали полицейски униформи и ги облекли и глобявали туристи на центъра на Амстердам за неправилно паркиране, за най-различни неща. И те тръгнали да търсят униформите и намерили българите в тях. Е, сега такива неща не се случват.

Чувствате ли се приети от холандското общество?

Това също не е правилният въпрос, не е важно дали ще се почувстваш приет от холандците или холандците от българите, или ти от марсианците, или аз от племето маори. Значи, човек сам избира къде да живее. Отиваш да живееш на Луната, значи не можеш да кажеш, ама те лунните камъни са ръбести, ама то сега тука не ми достига светлина, ама водата ви е с кофти вкус. Не може така. Ти избираш да отидеш някъде, правиш осъзнат избор, голям човек си, значи трябва да се съобразяваш с хората и със средата. Аз не съм се чувствала никога като чужденка тука. Аз съм Елица, идвам от България и съм това, което съм. Това, което виждаш – това получаваш.

Ама ти си много холандска жена, мога да ти кажа. Ти си много холандски тип няма какво да се лъжем.

Не мисля…

Да, да, ти си мъжкарана, като видиш работа я хващаш…

Е, то и българките са такива. Няма смисъл от това да седиш и да се оплакваш от каквото и да било. Когато дойдохме тук, още в самото начало на всеки холандец при среща казвах: „Само да си посмял да ми се оплакваш за времето. Няма да ми се оплакваш за времето. Какво означава лошо време? Ако знаеш ние откъде идваме…“

Българското училище в Амстердам

Но и да те видим по улицата, пак ще минеш за холандка…

Истината е такава.., ние живеем с един крак тук и с един крак в България. Няма как да бъде по друг начин. На мен ми е мъчно, болно ми е за това, което се случва в България. Боли ме непрекъснато – всеки ден виждам някаква кауза, за която си казвам: „Искам да се вкопча и да дам всичко възможно“. И първата мисъл, за каквото и да е – виждам един твой филм по Фейсбук, например и се чудя сега, лятото като си отидем какво може да направим, как да ходим да разпространяваме тази информация. Обаче понякога, се чувствам много самотна… 

Ти чувстваш ли се сама в тази битка? Според мен всичките светли хора, които се борят за най-различни каузи, те мислят едно и също.

Много е самотно. Всеки ден си казвам: „Няма да обръщам внимание“, обаче е много болно, когато виждаш, че хората, които са в България, даже без да те познават, ти слагат печат, заклеймяват те: „Не, ти си избягал, ти си предател, ти си еди си къв, ти що не стоя тук да оправиш нещата?“ Ами аз ги оправям оттук по моя си начин. Затова има записани 100 деца в училището, затова правим театри, концерти, и т.н. Тук кипи, в сравнение с един нормален, малък български град, много повече живот и култура, и образование…

Отколкото в Тетевен, например.

Например. Или отколкото в Правец, където живее майка ми, където нищо не се случва. Ние се опитваме да правим какво ли не, но от разстояние. Направили сме този избор, да емигрираме и трябва да се примиряваме с него. Аз няма как изведнъж да кажа: „Ами, хубаво, защото обичам родината си, ще си събера чукалата и ще се прибера.“ Ама какво ще направя в България? Ще отида да бъда една от шепата хора на някой протест ли?

Това е много интересен въпрос. Какво може да се направи оттук, за да се организира от всичките тези градове в Европа, където живеят много българи да се противопоставим на това, което се случва в България?

Виж, аз съм точно типът човек, който винаги е искал по-ребром да се случват нещата. Ако може така, с малко повече сила, но вече не мисля, че само това ще оправи нещата. Ако има някой, който само да вдигне глава, да се обърне към нас и да види ние колко много информация и знания може да дадем на тази държава. Без да откриваме топлата вода, без да откриваме колелото. Това всичко вече е измислено. Може да заработи и образователната система по-добре, но не! На мен душата ми се раздира като чета за 25 години как повече от 800 училища са закрити в България. Няма как това да е правилната посока.

Имаш предвид хората, които живеят навън събраха толкова много експертиза как нещата се случват навън…

Ако иска някой да я чуе. Аз съм готова да си отделя от времето. Ще пътувам, ще отида до България, ще му дам тези знания без да искам нищо в замяна.

От България по принцип няма интерес към нас и това, което правим. Освен преди преди избори, разбира се, тогава сме много актуални. Започват едни партии да ни търсят, започват едни онлайн телевизии да ни звънят за интервюта и така. И всеки път осъзнаваме, че нищо не се променя, защото после ги виждаме – на следващите избори – същите лица в някаква друга политическа формация и си казваме: ‘Окей, ама някакъв срам, някаква морална хигиена, малко от малко. Някаква чистоплътност“. 

Не, не, това забрави…

Стига!

Как мислят българите, които живеят навън, например тук в Холандия, за България – виждат ли те въобще смисъл да се занимават повече с живота там? Ти казваш: „Ще ходя там, ще разкажа как е тук, какво съм научила, ще ви помогна…“ Има ли това желание или изобщо всички са вдигнали ръце?

Много е важно помощта, която искаш да дадеш, да бъде приета. Много често моят мъж ми казва да спра да карам хората „насила“ да приемат моята помощ.

Онзи ден бяхме във Франкфурт и един човек ми казва: „Едно нещо запомни – помогни на един човек, когато те моли за помощ. Когато започнеш да му помагаш, без той да ти е искал помощта, в един момент застава срещу теб и ще ти каже, че ти си го подвел, че си го вкарал във филми…

Във всички видове религии и учения се проповядва да се помага, и във всички се казва под някаква форма: „Направи нещо добро, само ако ти го поиска някой.“ Понякога имам чувството, че всичко, което правя, е за нищо, че като пясък изтича между пръстите ми. Може и да не съм права, обаче е много тъжно, когато виждаш, че това, което правиш все едно отива в една бездънна яма. Аз също съм човек и това ми тежи. Опитвам се да убеждавам себе си: „Не очаквай нищо, правиш го сега, защото имаш някакви убеждения…“, но истината е, че е много тежко, защото като не видиш цветенцето да поникне, ти нямаш заряд да посадиш следващото семенце. И човек се изхабява, уморява се.

Получила съм много шамари от непоникнало добро. Може би тази година за първи път усетих умора. Имах няколко такива случаи, от които много ме заболя. От хора, от ситуации, където съм се надявала нещо да стане и то не се е получило. Виждам, че хората не са това, което на мен ми се иска да бъдат. Понякога имам чувството, че живеем в тежки, гнусни времена, такива лепкави, като в някакво блато сме и само си говорим за това, но нищо не правим, за да излезем от ситуацията.

Само да те питам за училището, защото много говорим за чувства, за помагане в общността. В един момент разбрахте, че има нужда от това поне в Амстердам и май в Грьонинген?

Започнахме в Амстердам, през 2013 г., в Грьонинген имаме филиал от миналата година. Това беше моя лична потребност. С големия ми син имах достатъчно време, за да го науча да чете и пише, но с малките видях, че нямам време, нямам търпение.

 

И тогава си каза, че няма такова българско училище?

Да. И така изпратих съобщение на няколко приятелки. Камелия единствена откликна. Затова и се реших на тази стъпка, защото намерих сродна душа. Колкото и много да искаш да направиш нещо, такива сериозни начинания не са за сам човек. После разпространихме информацията, много от учителките така ни намериха. Започнахме с 30, а сега имаме над 100 деца, 14 учителки и тази прекрасна материална база, с която разполагаме.

И цяла седмица си на работа, а в уикенда си учителка?

През седмицата работя, да, а в неделя – в училището, но там не съм учителка, не преподавам. Имаме си квалифицирани учителки във всички групи и класове. Ние с Камелия се грижим за админстрацията, за организацията, за рекламата, за връзки с други организации. Понякога заместваме, ако на някоя учителка се наложи да отсъства, защото нямаме такива кадри, които да са на “stand by” да чакат.

Получавате ли някаква дотация от София?

Получаваме субсидия от Министерството на образованието. Кандидатствахме с проект още първата година. Бенефициент бяхме първо по програма РЕКГ, а сега по Постановление 334 на МС. От една страна казваме „колкото-толкова“, от друга страна това е само подпомагане, средствата не са достатъчни, особено когато училището се разрасне. С колеги от други училища по света от години пишем и говорим за наболелите проблеми, с които се сблъскваме в работата си, но и с последните промени в закона за образованието не постигнахме желаното.

Българчетата в чужбина са част от България и ако държавата иска те да останат български граждани, е крайно време да подходи към този въпрос с приоритетно внимание.

Децата харесват ли да участват, учат ли..?

Мисля, че ако не им харесва, те няма да са тук всяка неделя. Това им е шестият учебен ден, когато техните съученици са почивка, нашите деца /моите са и трите тук в момента/ учат, танцуват, творят.

Едно от различията между Холандия и България, което е много важно за възпитанието на децата, е доброволческият труд. Когато дойдохме и все още бяхме нелегални и без работа, от първия ден започнахме да работим в една квартална организация като доброволци. Това означава да пазаруваш на възрастни хора в квартала, да отидеш да им правиш компания, да пиеш кафе с тях, да ги придружиш до някъде. Те често имат нужда да разкажат историята си на някого. Един път в седмицата им готвехме някаква храна, имаше малък бюджет – първо, второ, трето…

Какво искаш да кажеш, че това в Холандия е нормално?

В училищата и в големите компании вече също има такава тенденция. Учениците имат задължителен „социален стаж“ по 40 часа в годината, а служителите на много фирми работят определени дни в годината като доброволци. За мен това винаги е било важно, мое символ верую:

За едно общество се съди по отношението му към най-слабите, най-беззащитните: малките деца, инвалидите, старите хора. Когато те не са наред, що за обществото сме тогава?

Кажи за финал – три-четири неща съвсем конкретни, които, според теб трябва да се случат, за да потръгнат нещата в България.

Ние си говорихме предишния път, че за съжаление, ако трябва да ти кажа честно аз мисля, че в България без борба, без революция няма да стане. Това е. Може да звучи много наивно, много идеалистично или грубо, но аз смятам, че първо хората трябва да хванат кой каквото има – някаква сопа, някаква лопата и да излязат ВСИЧКИ навън и да кажат: „Стига! Достатъчно!“

И след това да започнем да градим всичко отново –  ЗАЕДНО!