Кирил Кирилов: Белоградчишките скали и Магура са силата за развитие на туризма в Северозападна България

Визията на Кирил Кирилов

  • Районът на Белоградчик да стане признато и действително средище на задълбочено себепознание.
  • Рисунките от Магура да бъдат добре проучени и приети като запис на древни познания и философия, земите на България – като място на възникването им, а българите – като най-преки наследници на разпространителите им.
  • Отново да заработи някогашната Магурска школа и нейните ученици да я прославят с качествата и делата си.

Сдружението Свободни расте всяка седмица с един или двама от различни отрасли на икономиката и обществото. Общата им характеристика е безкрайната вяра, че работят по нещо дълбоко смислено. Някой с очевиден успех, други просто държат фронта и чакат по-нормални времена, често плащайки висока цена за каузата си.

И Кирил държи фронта – Северозападния фронт в случая.  На 50 км от Видин, близо до Белоградчик се намира пещера Магура и вече 10 години Кирил посвещава живота си на разчитането на енигматичните рисунки в нея. Значението на тези рисунки е пренебрегнато. Българските учени от години не са посещавали пещерата, може би няма кой да ги командирова чак до Видин, не знам. Приетата версия е, че рисунките са просто някакви илюстрации на битието на местни племена отпреди 15 до 40 хиляди години… Лов, битови ритуали, секс….  такива работи. Нищо забележително. За съжаление, пореден пример на известния български нихилизъм. Ако тези рисунки бяха намерени в някоя дупка в Италия, отдавна целият свят щеше да разбере, че са от прадядовците на Микеланджело.

За разлика от учените от БАН, Кирил намира други следи в пещерата и съвсем различна логика в рисунките. Той вижда един разказ от много духовни хора, старо племе с много високо самосъзнание и свързаност с Бог Майка. На мен най-силно впечатление ми направи една централна рисунка в пещерата, от която става ясно, че преди десетки хиляди години хората са знаели, че трябват 3-ма а не 2-ма, за да се създаде нов живот. Ако се чудите, кой пък е третият, прочете цялото интервю. Ще ви дам жокер: не е комшията.

Има и хора невярващи на тълкуванията на Кирил. Вярно, няма и доказателство, но факт е, че рисунките ги има и ако наистина са описали само битието на хората през ледниковия период, със сигурност щеше да има много голямо разнообразие от по-разбираеми рисунки.  Мечки, кучета, диви прасета, хора в различни пози и позиции, ритуали, танци и ловни сцени, въпреки че няма рисунка, където човекът да гони животно. А трябваше да има именно подобни рисунки и символи, но факт е, че ги няма. Единствените банални сцени по стените на Магура са имената на туристите, някои от тях даже издълбани с нож върху самите праисторически надписи…

Няколко пъти съм писал във фейсбук за Кирил. Питат ме хората, дали действително вярвам на “тия глупости“. Обяснил съм им, че накрая не е важно дали действително Афродита се е родила на скалата в Кипър, но че има хора, които разказват за нея със страст и стотици хиляди туристи плащат сериозни пари да дойдат в Кипър и да я видят. Никога няма да знаем със сигурност какво се е случило в Магура, но Магура може да стане нашата скала на Афродита или нашият балкон на Ромео и Жулиета, с тази разлика, че нито Афродита я има на скалата, нито Жулиета на балкона, а рисунките в Магура ги има за всеки, който иска да ги види.

А в България освен Магура имаме и Татул, и Бегликташ, и Българския Стоунхендж край Старо Железаре, и Тракийските гробници, и разкопките в Дуранкулак, които са по-стари от Ной, имаме и Седемте Рилски езера… Със сигурност на тези места има хора като Кирил, но явно някой трябва да ги потърси. Ако те се организират, България лесно може да стане новата дестинация в Европа за тези, които търсят духовното и езотеричното. И при една подобна организация може да процъфтят еко туризмът, селският туризъм, фолклорният туризъм и т.н.

Това ме кара отново да обърна поглед към Личностите в Свободни и техните характеристики. Всеки толкова се е закопал в собствената си кауза, че не остава време да видим другите – къде са и с какво се занимават. Ако и това стане, не само туризъмът в България ще се възроди в правилната посока, но и държавата като цяло.

Патрик Смитьойс.

В няколко реда

Кирил Кирилов е роден в гр. Белоградчик през 1984г. През 2002г. завърши Езиковата гимназия в гр. Видин. През 2007г. се дипломира като инженер-мениджър в Технически университет гр. София. Работи за кратко в Община Белоградчик, където осъзнава, че местният туризъм не е развит, защото на гостите не се предлага да изживеят скалните феномени. Участва в строежа на Дунав мост 2 между Видин и Калафат.

В началото на 2008г. посети за пръв път рисунките в пещера Магура и оттогава започна собствено проучване на смисъла им. Паралелно обикаля и непознати места сред Белоградчишките скали. Започна да публикува находките и анализите си и след няколко години с изненада осъзна, че това е интересно на много чужденци.

Към днешна дата промени разбирането на хиляди хора за това място и им даде причини да идват отново. Осъзнава, че е най-продуктивен в това, което му харесва да прави, а с всеки час работа за чужди мечти и идеи, пропуска да изживее себе си.

Два пъти съм посещавал Магурата. И двата пъти освен нас, имаше още двама други туристи. И едно местно куче ни придружи последния път. Защо няма постоянен поток, поне ученици да водят от цяла България?

И двата пъти посетихте Магура през зимата, когато е слабият сезон. През лятото е различно – идват много хора, включително и организирани групи с автобуси. Но като цяло човек няма представа какво да прави в района на Белоградчик за повече от 3-4 часа и затова посещаемостта на дестинацията е сравнително слаба. При всичките 50 квадратни километра скали, форми и останки от древни култови средища посещаемостта би могла да е в пъти по-голяма, защото хората ще знаят, че има какво да разглеждат в продължение на два или три дни.

Белоградчишките скали. Фотоалбум „Из земята на червените скали“ на Тихомира Методиева – Тихич. Януари, 2018г.

Но липсва въображение, визия и заинтересованост на местно равнище – тук само отделни частни лица се опитват да разкажат за местните богатства, а местните власти не изразяват отношение. Същото е и с Магура – беседата се основава на тези и разбирания от началото на миналия век. Ако имаше нагласа да се представят систематично новите находки, след едно десетилетие хората биха виждали Магура като съкровищница на символи и философии и желаещите да я посетят биха се удесеторили.

Отне десетилетие, за да започне подмяната на крушките с нажежаеми жички, които стимулираха растежа на водорасли по стените, с LED лампи. Не съм обнадежден, че съществува цялостно виждане за развитие и съхранение на пещерата, но все пак вече се прави една крачка напред.

Дали Министерството на културата или местната власт имат планове за устойчиво развитие на пещерата?

Институциите реагират изключително мудно. В началото на 2016 година направихме пресконференция пред БТА за новите находки, свързани с Магура, и поставихме въпроса, че досегашният прочит трябва да се преразгледа. След тридневен шум из медиите настъпи затишие. Минаха месеци и от Министерство на културата създадоха комисия, която окончателно да изясни какво е това Магура и какви са тези рисунки. За първи път направиха тяхно пълно заснемане – година след като ние направихме пълна карта и каталог на рисунките, направихме множество сравнения с различни символи, писмени системи, други рисунки и т.н.

Доколкото знам, от години се точи процедура за приемане на Магура в ЮНЕСКО. Понякога се чуват откъслечни идеи за направа на копия на някои рисунки в друга зала, за някакво 3D светлинно шоу при рисунките, но нищо цялостно.

Не всеки вярва в твоите тълкувания за магурските надписи. Много хора смятат, че това са просто рисунки за разни ритуали свързани с плодородие, ловни сцени, или други рисунки от битието на хората, които са живеели тогава по тези земи. Рисунките са били „елементарни и еднообразни“ – знаеш и чуваш тези коментари вече години наред. Можеш ли с две думи да обясниш научната обосновка, че наистина надписите са направени преди между 45 000 и 15 000 години?

Когато започнах собственото си проучване на рисунките в началото на 2008 година, нямах никаква идея за тяхната възраст, доверявах се на поднасяната стандартна информация.

Но с времето някои неща се набиват на очи. Признаците са много. Съществуват изпъкнали и плоски рисунки – явен признак за различна възраст. Сравнението на рисунките на животни в изпъкналите и плоските рисунки ясно показва древни животински видове в изпъкналите и съвременни – в плоските. В плоските и по-нови рисунки заедно с приемствеността на символите от по-старите се появяват и нови символи, неизползвани сред старите рисунки. По множество признаци – очевидно е, че е изминал голям период от време между направата на едните и на другите рисунки. А археологическите разкопки от 2012 година показаха, че пещерата е обитавана през последните 50 000 години почти без периоди на прекъсване.

По света съществуват и много рисунки и артефакти, които са ясно датирани. По тях има същите символи като в Магура. Съпоставката показва, че наистина такъв вид символи и изображения са използвани в периода между 15 000 и 43 000 години назад във времето. А какво казва стандартната теза – максимум 6 000 години възраст на рисунките. Но начинът на изобразяване и използваната символика по това време е напълно различна от тази в Магура. Разбирам притесненията и мотивацията – нашата наука изпитва потребност да изкара рисунките на възраст до 6 000 години, за да са след Шумер, така че да има въобще някаква обосновка за съществуването на толкова много символи и абстракции. Сравнителният анализ обаче показва много по-голяма възраст.

Защо според теб това не са рисунки просто на ловни сцени?

Ако в Магура беше представен примитивният бит на древни хора, то сред всичките 712 рисунки и 319 допълнителни знака трябваше да има голям дял животни, както това е в Африка или пещерите в Испания и Франция. В Магура, обаче, има само 13 рисунки на животни, от които „камилата“ е добавена наскоро, така че оригиналните рисунки на животни са 12 – твърде малък дял, за да говорим за битовизми. От тези 12 рисунки на животни само 7 са реални, а останалите 5 са абстрактни – такива никога не са съществували. С това пропада най-голямото упование на привържениците на примитивизна и буквализма – дори животните в Магура не са буквални, а са метафори и абстракции. Самите рисунки опровергават опитите да бъдат четени като буквализъм.

Магура е праисторическата библиотека, смята Кирил. Фотограф: Тихомира Методиева-Тихич

Но по-интересното е, че в рисунките от Магура съществува особено точен и последователен геометричен ред – всяка една рисунка може да бъде създадена от останалите чрез добавяне или премахване на геометрични елементи. Така става ясно, че именно елементите носят смисъла, а сложните рисунки се образуват от тях, както изреченията от думите. Древните автори са се придържали към геометричния ред изключително стриктно, което говори, че това е вид писменост с нейните правила на изписване и прочит. Това е причината рисунките да изглежда еднотипни. Отворете една книга и ще видите, че съдържащото в нея е силно еднотипно – пак по същите причини.

Освен това, рисунките са под точен брой, основан на числото 27. Всички мъжки и всички женски рисунки са по 27, всички символи Т са 54, всички символи с кръгла горна част и вертикална колона надолу са 54, всички символи, подобни на анкх са 27. Развитието на геометричните форми следва от дясно на ляво по стените. Всичко това показва система, замисъл и завършеност на запис. Да, именно запис.
Наистина съжалявам, че останалите изследователи не са проявили желание да вникнат в рисунките в дълбочина, а предпочитат или са способни само на това да се плъзгат по видимата повърхност, разпознавайки там рокли, цветя и секс танци. Имам щастието да съм дипломиран инженер, изучавал системен подход в анализа на онова, което вижда. В техническото чертане първото, което се учи, е, че всеки образ трябва мислено да се разложи на съставящите го елементи, за да може въобще да се изчертае. След това се учи, че всеки графичен елемент изразява реален обект – повърхнина, ос, ръб на някакъв предмет. Истината е, че всичко е съвсем последователно.

Защо смяташ, че елементарният стил не означава, че хората са били много примитивни?

Объркването идва от това, че ние смятаме рисунките в пещерите (най-вече в  случая на Магура) за изкуство – опит да се пресъздаде наблюдаемия материален свят. И затова ни се струва, че неумели ръце са нарисували телата криво и по детински. Настоятелно отказваме да погледнем нещата по друг начин – че това са метафори и абстракции, които по никакъв начин не се стремят да пресъздадат материалния свят, а да предадат информация.

Магура. Сцената на прераждането и създаването на цар. Фотограф: Тихомира Методиева-Тихич

От една добре развита култура ние очакваме ясни контури на изображенията, еднаква големина, подреденост в редове и колонки. Такива са нашите представи, защото така правим ние сега. Това се дължи на типа изразни средства които използваме – текст. Графичното предаване на информация има различен строеж. В него различните големини носят информация, подредбите отстрани, отгоре и отдолу или по диагонал също имат значение. На нас това ни изглежда хаотично, докато не узнаем правилата за създаване на записа и за неговия прочит. Тогава става очевидно, че по друг начин не би могло и да се запише, защото няма да може да се изкаже идеята.
От контурите на рисунките не можем да очакваме да са идеални. Първо, това са много стари изображения и с времето се получава ерозия на пластовете и дифузия на багрилото в порестата повърхност на скалата. Второ, рисунките са определени поне веднъж през 1956 година. Това е било предвидено още при създаването им. Затова е избрана система, която не разчита на точния контур, а на общата форма на символа.
Представете си някоя филигранна творба, в което всички елементи са съвършено еднакви и подредени, със съвсем ясни контури – тя, обаче, в много от случаите няма смисъл, а просто е красива. При рисунките от Магура целта е друга – да имат смисъл и той да остане разпознаваем във времето.
Ще дам и друг пример. По стените има и множество вандалски прояви – хора са писали имената си. Това е станало в нашето съвремение, в последните 60-70 години – време, което определено се характеризира с високи научни и технически постижения, с грамотно население със значителна обща култура, плод на цивилизация, изпратила хора в космоса. Но погледнете техните надписи – те изглеждат примитивни. Техните контури са също толкова несъвършени, изписаните букви са разкривени и далеч не „под конец“. Ако някой не познава буквите и не умее да чете, той ще види детински драсканици и няма да прочете в тях имена на хора и дати на изписване. Не бива да се оставяме на привидното. Трябва да мислим.
И да имаме предвид, че завършването на записа в Магура е станало в последните дни на предхождащото ни човечество – преди около 14 600 години, когато ледниците започват да се топят, в Европа нахлуват нови хора и се случва тотална смяна на ДНК на континента. Целта е била да се предаде важна информация, преди окончателно да погинат нейните носители.

Разбрах от теб, че думата “Магура” я има в няколко езика. Явно има Магури на много места на този свят.

По света има много Магури – над 2 000, като на 200 от местата се изписва точно Магура, а на останалите са много близки производни – Махура, Масура, Магара и т.н. В някои от местните езици има подобни думи, но липсват корени, т.е. името и думата не могат да са произлезли там. Името и думата следва да са пренесени там и усвоени. Търсенето на произхода на името отиваше все по-назад във времето и на този етап се намериха смислени корени в шумерския език. Но Шумер възниква след Варненската култура и далеч след гибелта на Дунавската цивилизация при Потопа в Черно море. Поради това, че корените на думата и името са се разпространили на запад в латинския език и на изток чак в Индия и, че най-многото имена са на Балканския полуостров смятам, че зараждането на корените е тук, но те са били спасени в Шумер след бягството от потопените брегове на Черно море.

Кирил Кирилов разработи пълна карта на разпространението на названието „магура“ по света.

Намерих корените на няколко смислени прочита: mag-ur – средището на обучените, посветените – училището, университета; mag-ura – голямата, велика, просветена душа; ma-gura – потомството на Богинята-Майка.
Интересно при имената Магура по света е, че, освен на населени места, са дадени само и единствено на хълмове, пещери и извираща вода – ясно указание за единнен произход на името.

От всички Магури по света, само и единствено пещерата в Северозападна България има и трите признака – пещера е, в хълм е и от галериите под нея се пълни намиращото се в близост Рабишко езеро.

В районите в много Магури има богове и митологични същества с подобни имена и качества като на Богинята-Майка, нарисувана в Магура. Там се намират и подобни символи. При наличието на три съвпадения гарантирано става дума за закономерност – за пренос на знания и култура от едно място на друго. В периода от 43 000 до 15 000 години назад във времето много информация е била складирана в графичен вид в пещерата, която е била превърната по този начин в библиотека. Преди около 5 000 – 6 000 години Магура е заработила като школа и тази информация е била занесена на много народи по света. Реално, ние живеем в магурски свят – културата, митологиите, религиите, ученията на много народи по света имат един общ корен и той се разпознава лесно чрез сравнителен анализ. Всичко това са фрагменти от записа в Магура.

Да, разбирам, че такива мисли са трудни и мъчителни за много хора.

Първо, как може гърците да не са първоизточника на цивилизацията, как може днешните велики сили да имат по-малък принос в развитието на света от някакви си древни хора от Балканите и как може всичките ни съвременни достижения да се основават и дори отдавна да са описани от онези, които с пренебрежение наричаме Homo sapiens, когато себе си назоваваме Homo sapiens sapiens.

Това е и добра причина науката вече толкова време да не е направила най-логичното – да провери поне къде по света го има името Магура, има ли корени в местните езици. Мисля, че просто не искат.

В дъното на пещерата, в Магура има 2 големи и основни, според мен, разказа. Единият е за лентата на живота в различните епохи и за него прилагаме видеоразказ от теб:

Във Верона се намира балкона на Ромео и Жулиета, а близо до Пафос, Кипър има скала, до която се е родила Афродита от морето. А ние имаме Магура. Коя? Магурата. Само че в Магурата няма само легенди, а истински рисунки на десетки хиляди години и един млад човек от Белоградчик, които е посветил живота си на разшифрованото им.Ако питаме Kiril Kirilov, Ромео, Жулиета и Афродита включително, пасти да ядат. Пещерата до Белоградчик запазва сведения на най-важните събития на човечество от 45.000 години насам.Вчера пак бяхме при него на гости и отново се чудя дали Homo Sapiens наистина не е получил просветлението в полите на Балкана между Враца и Видин 🙂 Гледайте това страхотно клипче с обяснение на Кирил за най-забележителните рисунки в пещерата.Скоро интервю с Кирил на сайта на www.svobodni.bg

Публикувахте от Патрик Смитьойс в Вторник, 16 януари 2018 г.

Другият е за слънчевия календар. Можеш ли да обясниш в няколко изпречения, защо той е толкова забележителен?

Слънчевият календар в Магура е с четири сезона, следователно не е привнесен от Месопотамия, а е разразботен в умерените ширини – на Балканите. Ясно става също, че и останалите рисунки не са привнесени. В него са отбелязани четири положения на Земята спрямо Слънцето – лятно и зимно слънцестоене, пролетно и есенно равноденствие. Удивителното е, че те са представени в кръг около Слънцето – това е изобразяване на хелиоцентричен модел много хиледолетия дори преди Древна Гърция. Обаче впечатлява фактът, че едното положение е показано най-близо до Слънцето – това е астрономическа истина – през зимата Земята се намира най-близо до Слънцето.

Върху стените на Магура е нарисуван слънчев годишен календар, който е най-ранният подобен, открит в Европа досега. Фотограф: Тихомира Методиева-Тихич

Какво, тези хора са знаели и разстоянието от Земята до Слънцето през годината ли? Според рисунките – да.
Календарът отчита и лунните месеци, но не както ние, а сидеричните – спрямо преминаването на Луната до конкретна звезда. Тези месеци са с продължителност от 27 дни, което поражда 13 месеца в годината. Тези хора са познавали и синодичния лунен месец – времето между две пълнолуния. Изобщо, имали са много равита календарна система.
Календарът е особено важен с това, че предоставя точна информация. Ако и за останалите интерпретации може да се спори, то в календара са записани числа, фази на Луната, положения на Земята спрямо Слънцето, което не беше отречено дори при посещение от астрономи.

Предполагам, че често имаш гости от БАН или от някой друг университет. Как възприемат изследванията ти от научната общност?

Никога не съм бил търсен от учен. Веднъж изпратих материали за разпространение на името Магура по света, подобия със символи и азбуки, подобия с други рисунки на Министерство на културата, но никога не се получи някакъв отговор.
След пресконференцията от април 2016 година научих, че е имало обаждания в Община Белоградчик да питат какви са тези, които твърдят, че рисунките не са датирани и разчетени вярно. Това беше всичко.

В тази връзка, имало ли някой преди теб, от когото да черпиш информация? Някой да те е упътил?

Научих, че споровете за това дали рисунките са древни или скорошни датират още от 1890 година и се запознах с аргументите на тези, които считат, че са съвременни. Аргументите им не са се променили оттогава и най-общо звучат по следния начин: „не е така, защото на всички е ясно, че не е така“. За аргументите в подкрепа на тезата, че рисунките са древни не се казва нищо.
След първото ми посещение в Магура през 2008 година бях много заинтригуван от наличието на толкова много символи по стените. Човек с нормално развита обща култура знае, че такива символи има в алхимията и астрологията, в някои религии, в древни азбуки и руни. Още повече, че символите по принцип не се отнасят до ежедневието, а са абстракции. Проверих да видя какво е публикувано по темата. От една страна бяха туристическите сайтове, които копират информация един от друг, твърдяща, че в Магура са изобразени ритуали и сцени от бита. От друга страна бяха проучванията и интерпретациите на г-н Тодор Стойчев. Той твърди, че всичките рисунки представляват годишен календар, посочващ на коя дата какво се прави. Но скоро стана ясно, че не се е задълбочил много в предмета на изследване и дори проявява някои своеволия. Ако някоя рисунка не съвпада с тезите му, той заявява, че е дорисувана по-късно. Ако някъде не му достигат рисунки, заявява, че те всъщност са съществували, но са били изтрити с времето.
В крайна сметка видях, че липсва обяснение на символите, на геометрическия ред в записа. Заех се със собствено проучване, в което мога да кажа, че не се основавам на предишни разработки. Изпозлвах съвсем нов подход, както считам – най-логичния от всички.

Ти си инженер, на 34 години. Какво те подтикна да изкараш толкова много време под земята като пещерен човек. Какво те кара да се замислиш и да разшифроваш тези рисунки. Според мен ти ги сънуваш. Какво толкова те заинтригува?

Да, завърших езикова гимназия, а след това и Индустриален мениджмънт в Технически университет София, имам 6.5 години стаж в строежа на огромни транспортни съоръжения по река Дунав.
Винаги съм се учил много старателно – можете да направите справка в гимназията и университета. Даже пишех и продавах курсови работи (усмихва се). Образованието не ме е затруднявало, напротив – оказах се податлив и възприемчив на образоване. Подчертавам това, за да знаят читателите, че имам образователна степен магистър и съм запознат с принципите на научния подход.
Не знам природата на въздействието, което рисунките оказаха върху мен, но от първата ми среща с тях те ме интересуват изключително силно. Главен стремеж на живота ми стана да разбера какво пише в тях. Разберете, не просто да си измисля какво пише в тях, а наистина да го докажа на себе си.
Там са работили с хора с изключителен интелект – всичко е под точен брой, изграждането на всяка рисунка си има точни правила, всичко това може да се представи само по този и по никакъв друг начин. Тези хора са открили съвършения изказ, невероятно информационно наситен, абстрактен, взаимосвързан и изчерпателен. Искам да се науча от тях, да ги разбера, умът ми да стане като техния, да погледна света и да видя принципите му под формата на ясни и последователни символи.
Нали разбирате, те са се постарали много, а ние сега омаловажаваме работата им. А те са го направили заради нас. Но ние дори не желаем да ги разберем, не ги питаме какво ни казват, а отиваме там и заявяваме, стремим се да опаковаме изказа им в нашите представи, какво той трябва да представлява.
Признавам си, че дори изпитах обида сякаш от името на авторите, че гледаме на работата им с такова пренебрежение. Започвах да изпитвам потребност да кажа на хората, че това не са примитивни драсканици, а е съкровищница. И не с цел да идват по милион туриста на година, това може да е всъщност вредно за пещерата и рисунките. За мен стана потребност хората да знаят.

Тогава, каква е твоята визия за Човечеството, не само за българите, защото философията на Магура, според мен, далеч надхвърля пределите на родината.

Научих, че не сме първите и няма да сме последните. И други преди нас са знаели това, което знаем сега, а някои от тях – и много повече. И, че животът се подчинява на цикли, които са неумолими. Че времето на жизнения цикъл е, за да израстваме.
Никакви познания и никакви технологии не са спасили онези преди нас от края на тяхното материално съществуване. И ние няма да го избегнем. Но и, че самата идея на живота не е тялото и материалните блага да пребъдат. Крайната цел е да изявим собствената си воля да даряваме от себе си и да служим – така се постига освобождението от материалния свят. За съжаление, рисунките не казват какво следва после. Подозирам, че някъде съществува още една галерия с рисунки, която разказва за нематериалния свят.
Сега ние сме на етапа „искам“, „стремя се да взема и да получа“, „правя го за пари“, „правя го по навик“, както и на етапа на техническата цивилизация – изминали сме 7/13 от жизнения си цикъл, а сме едва на 1/5 до 1/4 от представеното в рисунките развитие.
Човекът е дух в материално тяло. Тялото не е живо, духът в него е животът. Тялото не е цел, а изразно средство. Животът на духа става вечен, ако постигне съзнание.

Намерил си много символи в пещерата които са 1:1 с буквите от сегашната ни азбука. При положение, че най-новите рисунки в Магура са на около 15 000 години. На 24 май празнуваме ден на българската писменост, която се е появила някъде 14 000 години по-късно. Тук някак си няма логика…

Древни прототипи на 26 букви от кирилицата, изобразени по стените на пещерата няколко хилядолетия преди създаването на славянската писменост.

Дотук сравних финикийската азбука, келтските руни, руните на древните тюрки, „прабългарски“ руни, знаците от културата Винча, Линеар А и Линеар Б и някои други писмени системи с магурските рисунки и получих между 60% и 90% съвпадения. Също така с почти всички символи от алхимията и астрологията – и резултатите са същите.

Интересно беше също да намеря, че 27 от буквите ни имат първообрази в Магура. Затова мисля, че произходът на различни писмености от Магура е закономерност – случило се е на много народи и е нормално, защото в самата Магура тези символи имат значение и се ползват за предаване на информация.

Учил съм, че българската азбука е създадена в края на IX – началото на X век по подобие на гръцката. Вече не вярвам в това. Азбуката ни се състои от символи, използвани в периода от 43 000 до 15 000 години назад във времето.

По принцип съм земен човек, но след всяко посещение в Магура и всеки твой разказ за историята на пещерата, слушайки твоите открития и твоята визия за човечеството, ме вкарваш няколко дена в размисъл. Никога няма да разберем на 100% какво се е случило тук, в Магура, но има голяма вероятност нещата да не са чак толкова прости, както множество хора мислят. Как реагират туристите, след като научат за Магура? Разчупваш ли представите им за историята? Променят ли се след срещата с това познание?

Хората казват, че няма как да сме сигурни и са прави, но споделят, че чутото е напълно логично. Те също прекарват известно време в дълбоки размисли след чутото и видяното. Някои споделят, че повече никога няма да бързат да приемат древните символи и рисунки за глупави. А веднъж дори ми предадоха, че след посещението синът на едно семейство казал, че ще става археолог, за да чете древни символи.

Не мога да оценя мащабите на въздействието върху хората, което оказва тази беседа. Но мисля, че след години ще доведе до цялостно подобрение на светоусещането и взаимоотношенията. Моите се промениха силно, откакто изучавам рисунките.
Искам да допълня нещо. Изпитвам уважение към всеки читател и слушател. Знам, че всеки един може да провери всичко, което казвам – да преброи рисунките, да ги раздели по видове, да погледне колко са изпъкнали, да прочете какво е открито от археологията, да намери имената Магура, да провери има ли я тази дума в местните езици – цялата тази информация е налична и всеки може да я провери. Затова, когато мисля, правя го така, все едно всеки човек пред мен ще направи проверка. Именно това е причината хората да се повлияват толкова силно – карам ги те самите да повторят мисловните процеси, през които съм минал. Тогава те се убеждават, че всъщност самите те мислят така.

Освен в пещерата Магура ти водиш туристи из целия белоградчишки район. С какво ги запознаваш по време на разходките? Има ли из тези величествени скали други култови съоръжения?

Нямах за цел да водя туристи наоколо. Обикалях и гледах къде какво има. След това пишех какво съм намерил и какво мисля за него. С времето много хора започнаха да искат да дойдат и да видят. Освен Магура, видях много неща и по скалите – останки от древни средища.
Пещерата Козарника я познавам като археологически обект от публикации и от мои приятели археолози, които участват в разкопките. Знам какво е намерено там. Освен човешкия зъб и предполагаемия числов запис върху кост на възраст от 1.2 – 1.4 милиона години, там има и по-съвременни находки, които отлично съвпадат с прочита на магурските рисунки, който правя. Числов запис върху ребро на 40 000 години отлично съвпада с тип числа, използвани в Магура. Кост с изображение на риба на 43 000 години пък точно потвърждава пристигането на Homo sapiens в този район и неговата способност да прави рисунки и изображение именно по времето, когато датирам най-ранните рисунки. Амулет и останки от фигура на Богинята-Майка на възраст 25 000 – 26 000 години съвпадат с описания катаклизъм и с възникналата от него потребност на хората да създават идоли на боговете си.
Тук е и светилището Чачин камък с ритуални кладенци и сложни петроглифи. Право на юг от него пък е Звездната карта – множество кръгли дупки върху скална площадка. Заснехме около 2/3 от тези дупки и ги наложихме върху звезден атлас. Получихме много добри съвпадения в околностите на съзвездието Орион. В скалите отдолу пък се намира пещерата Лепеница с нейните два откртити етажа.

Пещера „Лепеница“, Белоградчик. Фотограф: Тихомира Методиева-Тихич. Януари, 2018г.

Претрошаването на камъните в конгломерата показва, че великолепната форма на свода на втория етаж е постигната с обработка. Пещерата е служела и за астрономически наблюдения. Все още са запазени системи от безели на нейното дъно и скални отвори на отсрещния склон, придружени от ритуални ямки при всеки отвор.

Намериха се и други светилищни площадки, системи от скални отвори и олтари, както и скала, оформена като рисунка на Богинята-Майка от Магура. Обектите са наистина много, а някои от тях дотолкова стари, че вече приличат на естествени образувания. Само измерването на взаимното им разположение и вече трудно личащите канали по същите направления показват, че много отдавна това са били изкуствени структури, създадени за недокрай ясни цели.
Откриването на три кръгли каменни плочи, счупени по еднакъв начин и разположени на 1 км една от друга, образувайки две оси с ъгъл между тях 167 градуса, ме наведе на мисълта, че това е един връх на фигура с 27 равни страни. Изчертах фигурата на картата, използвайки размера на страната от 1 км и зададения от трите плочи връх, и шест от върховете на фигурата съвпаднаха с вече известни ми светилища. Направих още три експедиции до още три от върховете и там също се откриха следи от нетипични за битовото ежедневие дейности. Мисля, че в района съществува и комплекс от 27 светилища, освен всичко друго.

Говорил си с много туристи през годините все пак. Как приемат Белоградчик като дестинация и какво ги спира да дойдат с големи групи и да останат няколко дена в района. Да ползват хотелите и ресторантите. Какво трябва да се направи? Аквапарк ли трябва да построим?

Хората, които идват при мен, са специфични. Те са добре образовани, пътували много, четат много, обикновено разполагат и с доста средства. Но не търсят джакузита, кебапчета и дискотеки. Те искат да видят, искат да чуят, искат да знаят и да усетят. Правят походи и преходи, лагеруват в планината. Имат какво да кажат и допълнят. Те остават за много дни подред, а често се връщат още един или два пъти. Много от тях участват в различни групи, публикуват, правят филми, пътеписи, пишат книги, организират и провеждат семинари.
Ефектът от работата ми за местната общност е голям. Десет души, дошли за два дни плащат входни такси, нощуват, ядат в местните ресторанти. Увеличава се престижът и популярността на района, разказват на други, публикуват къде са били и какво са видели. За сравнение, туристите, идващи по представите на местните власти за туризъм, заплащат две входни такси и си тръгват.
Но изобщо не искам да говорим за масово производство, нито да броим успехите в брой посетители. Това ще тласне района във вредна посока. Все пак районът има капацитет, самата природа – пещери и скали – има капацитет, отвъд който ще започнат необратими промени.
Представям си местния туризъм без големи и претупани групи. Без „минаване“ през обектите.
Представям си тук да има местни или придошли, които познават района, били са по интересните места, чудили са се за значението им, които имат какво да разкажат, имат какво да покажат и знаят къде е. А тук да идват предварително запознати посетители – да знаят, че има такива места, да знаят как са проучвани, горе-долу какво се смята за тях. Хора, които знаят точно за какво идват. Задачата на местните ще е да опазват мястото, да го проучват и да го представят. Не виждам нужда от количества. При сегашния брой туристи, ако те са правилните туристи и биват посрещнати от правилните водачи, този район ще стане любимо място за живот.

Белоградчишките скали. Фотоалбум „Из земята на червените скали“ на Тихомира Методиева – Тихич. Януари, 2018г.

Така идва и отговорът на въпроса какво трябва да направим:
1. Да се проучат и премислят местата и обектите;
2. Да се говори за тях и да се създаде предварителна осведоменост;
3. Да има кой да ги разкаже и покаже – не, защото това му е работата, а защото му харесва да го прави;
4. Винаги да помним, че гостите ни идват отдалече, разходват време, пари и сили. Избрали са нас пред другите и за нас това наистина е възможност да им дадем най-хубавото от себе си. Да дадем, не да им вземем нещо.

Прил.: Видеоразказ за  сцената в Магура с прераждането и създаването на божествени владетели.

Относно сцената с прераждането и създаването на божествени владетели – някои нейни елементи се наблюдават чак до Второ Българско царство

Публикувахте от Kiril Kirilov в Неделя, 28 януари 2018 г.

 

Тихомира Методиева: Личният пример е заразителен и може да прерасне в полезна епидемия

 
  • Да намерим начин да увличаме хората да бъдат съпричастни, а не да ги осъждаме, когато не могат да ни следват.
  • Да се научим да приемаме природата и културното наследство като завет, а не като бащиния.
  • Да не спираме да се вдъхновяваме и да помагаме на други каузи.

За първи път не смея да напиша увод за един мой нов приятел.

Ще бъде смешно аз да философствам нещо за добротата и вярата и за доверието в другия, върху интервюто с тази жена, която истински докосна сърцето ми…

Тихомира Методиева – накратко Тихич, фотограф, планинар, пещерняк, граждански активист, доброволец в археологически разкопки, доброволец – пожарникар, майка на 17- годишна дъщеря:

“В моя свят хората са добри. Навсякъде, където отида, срещам само добри хора. Не мога да определя дали те ме намират или аз тях, но живея с вярата, че ги има и каквото и да правим, ще се срещнем. Може и да го намираш за наивно, но тази увереност ми дава сили всяка сутрин да се събуждам преизпълнена с доброта и да бъда безпричинно весела по цял ден

Вече си представям скептичните усмивки на лицата на читателите. И съм съгласна, че може да има и други, може да има и користни, и кариеристи, и глупави или просто зли, но като подходим към тях човешки, като им отвръщаме с добрина, те нямат избор – или се променят, за да не разочароват доверието ни, или сами се отстраняват от пътя ни. Е, разбира се, на мен ми е лесно, защото аз не съм заплаха за техните амбиции… Аз само преминавам.

…На първо място собственото ни чувство за малоценност. То е основната причина да не вярваме, че гражданите имат повече сила от политиците.

Другата ни слабост е скептицизмът, колко пъти на ден чуваме по най-различни поводи „да, ама не…, това не може да стане у нас”. Това може да демотивира дори най-разпаления активист.

Третата болка е липсата на солидарност между хората. Не се чувстваме като единна общност, не сме една глутница. Твърде дълго са ни убеждавали, че семейството е най-важното, дори единственото важно в живота ни. И докато злото не влезе в нашия двор, не се завре под нашата черга, не бива да се интересуваме какво става оттатък дувара.

Съответно недоверието, с което подхождаме един към друг, ни унищожава. И ако някой от нас започне да проявява гражданска активност веднага търсим в него користни подбуди. Дори и да няма такива, измисляме си ги.

Страхливци сме – страхуваме се от разочарованието, от новото, от неизвестното, от това да не изгубим нещо от удобствата, с които сме обзавели малките си светове.”

Фоторепортер и доброволец. Родена в София. Израснала на „Кристал“, „Синьото“, „Попа“, по пещерите из Искърското дефиле, водите на Струма и по склоновете на Витоша, Пирин и Рила.

Доброволства като доброволец – пожарникар в Столичното доброволно формирование. Секретар е на Национална асоциация на доброволците в Република България, която обединява доброволците, чиято дейност е свързана с пожари, наводнения и други бедствия и аварии.

Тя е един от учредителите на Гражданска инициатива за опазване на културно-историческото наследство. От онези редки изкопаеми е, които вземат активно участие в опазването на наследството с кирка в ръка, в качеството си на доброволец-археолог на археологическите разкопки на Никополис Ад Иструм край Никюп и на Античния керамичен център край Павликени.

Тя е член на екипа на Експедиция „Преоткрий България”, с която фотографи, историци и археолози популяризират добре забравени или току що разкрити археологически обекти. Фоторепортер е на Агенция Булфото. Доброволец – фотограф е на Детския хор на БНР, както и на множество граждански инициативи, свързани с опазването на природата и културно-историческото наследство.

Тихомира, честно да ти кажа, има сериозна опасност обикновения човек да изпадне в депресия след като прочете за теб. Ако ти си гражданин образец и слагаш летвата за това, с което може човек да бъде полезен за обществото, не знам дали има 100 човека в цялата държава, които ще се класират.

Имам късмета да пътувам заради заниманията си и пътувайки навсякъде,  срещам прекрасни и отдадени хора, които правят чудеса и за обществото и за местата, които са избрали за свой дом. За съжаление малко хора ги познават и малко хора могат да се вдъхновят от техния пример. Попътувайте с мен и ще видите съвсем различна България!

Разбрах за теб, като попаднах на снимка на хубава жена, която се бори с огъня, покрай пожарите в Кресна. От цели 4-ма доброволци в Кресна, ти си една от тях. Как попадна там? Да не си и пожарникар по принцип в свободното си време?

Да, доброволец-пожарникар съм в Столичното доброволно формирование и съм секретар на Националната асоциация на доброволците в Република България, която обединява доброволните формирования от цялата страна, ГДПБЗН (Главна дирекция Пожарна безопасност и защита на населението), Националното сдружение на общините, Сдружение Пещерно спасяване, Федерацията на радиолюбителите, Мобилната спасителна служба на Офроуд сдружението, УАСО (Университетския аварийно-спасителен отряд) и Рафтинг клуб „Рефлип”.

Снимка: Личен архив

Засега сме толкова, но продължаваме да издирваме и набираме съмишленици, с които да помагаме при пожари, наводнения и разни други бедствия.

Доброволните формирования в страната са 210. В тях членуват близо 3000 души. Всяко от тези формирования е в различна степен екипирано и доброволците са в различен етап на обучението си.

Ти се шегуваш, че само 4-ма доброволци бяхме записани в щаба на Кресна, но истината е че при толкова много професионалисти и толкова оборудване, колкото беше събрано на Кресна от цялата страна, прецених, че няма нужда от повече доброволци. Именно затова помолих приятелите си природолюбители, които пожелаха да дойдат да помагат, да не идват на Кресна, предпочитам първо да ги обучим и оборудваме, и след това да ги хвърляме в огъня.

Разбирам, че голяма ти страст е археология. Разкажи. Любима тема ми е. Има ли още какво да се намери в България? Има ли още хора, след известния професор Китов, които да се занимават с откриване и проучване на археологически обекти?

Не, не бих я нарекла страст, по-точно е кауза. Министерството на културата не може да финансира всички археологически проучвания, а земята ни е пълна с важни за науката находки. Затова доброволци помагаме на археолозите, на които държавата не отпуска финансиране.

Миналото лято се включихме в разкопките, ръководени от доц. Павлина Владкова на Никополис ад Иструм. Това е огромен римски град, основан от император Траян в началото на ІІ век в чест на победата му над даките при Дунав (Истър). В този град през ІV век се заселва готския епископ Вулфила, който за първи път превежда Евангелието на готски език. След напускането на града в началото на VІІ век, върху него не са изграждани нови селища, няма средновековен пласт, няма съвременност. Копаеш и достигаш до автентични римски улици, сгради, канали.

По-късно пред есента продължихме с разкопки в региона този път под ръководството на археолога Калин Чакъров в Античния керамичен център край Павликени. Това е римска вила рустика от І век, около която се е развивало керамично производство. Има открити над 50 пещи, както за строителна, така и за битова керамика. През 70-те години на миналия век археологът Богдан Султов е създал музей на открито на мястото, където са открити пещите. Изградил е и археологическа база, като сградите са  построени с намерени по време на разкопките парчета от римски керемиди, тухли и базалт от близкия вулкан Чатал тепе.

Това лято си довършвахме проучванията на Античния керамичен център и участвахме в разчистването на римския каптаж в село Мусина.

На Керамичния център в тазгодишните разкопките се включиха над 30 души доброволци, едни от тях идваха за втора година, други привлякохме чрез платформата Тайм Хироус, а трети, научили че с археолога Калин Чакъров търсим доброволци ни доведоха международна група, състоящата се от шестима доброволци от четири държави. Проучвахме една от сградите на римската вила, която е служела за жилище на работниците, обслужвали имението. Най-интересната находка за сезона бяха 5 оловни огледалца, от които 3 са със съвсем еднаква украса и надпис на старогръцки „ТYXH KAΛH“, което означава пожелание за добра съдба.

Римският каптаж в село Мусина също е изключително интересен обект. Това всъщност е началото на 20-тина километровия акведукт захранващ с вода Никополис ад Иструм. Когато почнахме да го разчистваме в началото на август, беше целият блатясал и пълен с камъни, а сега туристите могат да  видят градежа. Много силно впечатление ми направи солидарността на местните хора. Още от първия ден дойдоха да ни помагат кметът на селото, собственикът на рибарника и собственикът на местната фабрика, в която се произвеждат барчета Nics. Не, не изпратиха работници. Сами нагазиха в 14-градусовия вир, за да вадят камъни и да гребат тиня. Много е обнадеждаващо да видиш, че е възможно. Без пари. Без фондове. Без облаги. Бизнесът и общинската администрация да помагат с все сили за опазването на историческото наследство. Значи можем.

Щастлива съм, че съм доброволец. Така срещам тях – истински отдадените хора, заради които си заслужава.

Освен с лопата и кирка, помагаш за популяризирането на красивите места и чрез фотографията.

 Участвам в Експедиция „Преоткрий България”, с която група фотографи, историци и археолози, обединени от Евгени Димитров от Булфото, се опитваме да популяризираме малко известни или току що открити археологически обекти. Обикаляме страната, снимаме и всяка година правим изложба на Моста на влюбените и календари със снимки от експедицията.

Тракийската гробница до Поморие е забележителен паметник на тракийското архитектурно строителство от римската епоха по българските земи. Експедиция „Преоткрий България.“ Фото: Тихомира Методиева.

Един от първите обекти, които популяризира Eкспедицията, е Източната могила в Караново със зидана гробница от средата на І век и четириколка с коне. В гробницата е открито много богато погребение с мечове, пръстени, стъклени съдове, както и две изключително ценни чаши тип Боскореале. В цял свят са открити едва 15 такива чаши. Могилата е разкопана през 2008 година, заради иманярски набези. Тогава е поставена и временно пластмасова конструкция над могилата. За последните девет години конструкцията е започнала да се разпада и в дъждовно време върху колесницата поставят легени, за да не тече дъждът върху находките. Зимните студове и летните жеги съответно оказват необратимо влияние на стабилността на могилата. Ръководството на музея в Нова Загора и Министерството на културата си прехвърлят отговорността за обекта, междувременно могилата се руши. Това, което се случва с Източната могила е много показателно за чиновническото отношение към културно-историческото наследство.

Член съм и на Гражданската инициатива за опазване на културно-историческото наследство, която беше инициатор на сформирането на Форум „Културно наследство”. Със съмишлениците ми се опитваме да пробудим обществото да се възпротиви на подмяната на автентичността с бутафория. Стремим се да обясним на хората, че културно-историческото наследство е завет, който сме длъжни да предадем на поколенията след нас, а не да бъде „усвоен” от алчни политици и приближените им строителни фирми. Но явно не се справяме. Бутафориите се издигат из цялата страна, а автентичното наследство е оставено без елементарна защита, която да го спаси за да не бъде отмито от дъжда.

Спор няма, че Тракийското злато е автентично и толкова старо. Вярно ли  е, че значителната част от гръцката история, в действителност  е Българска? И вярно ли е, че когато египтяните още се чудили къде и въобще дали да построят пирамидите, тук вече имаше доста развита цивилизация? Ако  повярваме на някои истории в интернет, човечеството е потръгнало от едно село до Враца…

Из интернет се въртят какви ли не спекулации. Все си мислех, че по-мегаломански от македонските историци няма, но ти ме опровергаваш…

Добре е хората да си подбират източниците на информация. Скоро жълтата преса излезе с такива небивалици за римския каптаж на село Мусина, който разчиствахме този сезон, че с археолога Калин Чакъров и кмета на селото Христо Иванов, се чудехме дали за същия каптаж са писали. Писачът (защото авторът на тази спекулация няма как да бъде наричан журналист) на текста дори си беше позволил да „цитира” кмета в свободните си съчинения и да открадне снимки на археолога.

Колкото до погребенията, които археологът Георги Ганецовски откри край Оходен, те наистина са по-древни от Пирамидите. Датират от преди 8000 години. Тази година направиха радио въглероден анализ на олтара с еленовите рога, които показаха, че елените от олтара са живели около 6500 година преди н.е. На всички читатели препоръчвам, ако още не са посещавали врачанския исторически музей, да идат за го разгледат. Ако търсят поводи за гордост, ще намерят доста научнообосновани поводи.

Имаме ли наистина такава феноменална история, както твърдят във Фейсбук и интернет?

 История имаме. Отношение към историята нямаме. Объркани сме от пропагандата и залитаме в крайности.

Например във Велико Търново показваме на туристите Царевец. Царевец безспорно е много красив хълм, обграден от меандъра на Янтра, извисяващ се над Асеновата махала и турската махала, но е изграден през 60-те и 80-те години на миналия век с цел да показва съвременната мощ на българската държава, а не историческата автентичност. Под бетоните на този хълм са останали доказателства за живот от преди 6000 години, но тъй като това не е съвпадало с политическата доктрина на БКП, всичко е заличено.

Водим туристите в построената през 1981 г. Патриаршия, където Людмила Живкова е представена като Мадоната с младенеца и ги отпращаме да си ходят по живо, по здраво. А на 18 километра на север от Велико Търново се намира огромният римски град Никополис ад Иструм – напълно автентичен. Отворен е за туристи целогодишно, но те не стигат до него. Траян не е български владетел, съответно градът който е построил не е важен за български туристи, а чуждестранните няма кой да ги заведе. Малцина туроператори дори са чували за това място.

Чалгизирал се е вкусът на масовия турист. Бутафорията Цари Мали град е един от най-посещаваните обекти. Хората искат да се облекат в ризници и да си правят селфита с мечове в ръка или да си сложат главата на дръвника и да се снимат под падащото бутафорно острие. А има толкова много стойностни места, които остават невидяни…

Защо никой друг в Европа не знае за Българската древна история? Имаме ли начин, ресурси и идеи да променим това? Да поискаме нашето официално място в световната история и тогава България да може да е туристическа дестинация на база научни открития и разкопки.

Преди 2-3 години архео-астрономът Робърт Бовал, който показа, че египетските пирамиди са проекция на съзвездието Орион, заедно с проф. Ана Радунчева, геолога д-р Робърт Шок и астрофизика от НАСА Томас Брофи обиколи родопските светилища Белинташ, Татул и Харман кая. Тогава БНТ направиха филм за тяхната експедиция – „Забравена цивилизация”. Като фоторепортер тогава писах материал по темата. В галерия Credo Bonum гледахме предпремиерно филма и след излъчването проведохме среща по скайп с Робърт Бовал. В разговора той сподели, че при пътуването си в България е видял изключително интересни праисторически обекти с астрономически характеристики, които наподобяват египетските. Потвърди, че намерените по нашите земи са датирани в значително по-стара епоха от египетската цивилизация и в тази връзка предположи, че може влиянието да е дошло от българските земи към Египет.

Бовал сподели, че с колегите му са били учудени, че международната общност не знае какво се намира в България. Използва израза: „България е terra incognita за нас.”  Той заяви желанието да предприемат обстойни геоложки и астрономически проучвания, като се опита да успокои българските учени, че нямат намерение с колегите му да превземат работата на нашата научна общност, а напротив възнамеряват да използват откритията на българските археолози, за да им дадат международна гласност „защото това което имате в България представляват изключителни обекти, за които си заслужава светът да научи.”

Няма място да обсъдим всички твои хобита тук – пещерите са едно от тях. Но най-известна си май като фотограф. Виждал съм те по доста събития. Знам, че фотографите имат специален поглед върху нещата, защото преди всичко снимат емоциите на хората.

Да, фотографите различно запомняме събитията. Имаме възможност да сме в събитието и да наблюдаваме и реакции, и физиономии, и жестове. Още по-интересно е след време като преглеждаме архивите си, тогава откриваме интересни неща, на които не сме обръщали внимание по време на самите събития, които едва през по-късния поглед добиват смисъл и които си заслужават да бъдат анализирани. Така например, докато търсех нещо друго в снимките от първите дни на протестите срещу Орешарски, попаднах на снимки, на които за мое учудване превърналата се по-късно в лице на контрапротестиращите Нина Гергова, беше начело на протеста срещу Орешарски…

Снимах и нашите протести, бях и няколко пъти на Майдана в Киев и имах възможност да наблюдавам и сравнявам.  При протестите от 2013 – 2014 у нас хората лесно позволиха да бъдат настроени едни против други. Нямаше я тази сплотеност, която характеризираше украинските протести, нито това единство на протестиращите, което наблюдавахме по време на екопротестите през 2012 година.

При положение, че си снимала много протести и други за страната важни събития, пожари, наводнения и какво още ли не, наясно си с проблемите в страната. Можеш ли да изброиш 5-те най – важни болки в обществото. Петте най големи проблеми в страната, от които хората най-много страдат или се вълнуват?

На първо място собственото чувство за малоценност на българите. То е основната причина да не вярваме, че гражданите имат повече сила от политиците. С малко повече самочувствие бихме осъзнали, че тези, които наричаме „властта” всъщност са наши слуги. Ние сме ги избрали, ние можем да им търсим отговорност за делата, ние имаме право да ги сменим.

Другата ни слабост е скептицизмът, колко пъти на ден чуваме по най-различни поводи „да, ама не…, това не може да стане у нас”. Това може да демотивира дори най-разпаления активист.

Третата болка е липсата на солидарност между хората. Не се чувстваме като единна общност, не сме една глутница. Твърде дълго са ни убеждавали, че семейството е най-важното, дори единственото важно в живота ни. И докато злото не влезе в нашия двор, не се завре под нашата черга, не бива да се интересуваме какво става оттатък дувара.

Съответно недоверието, с което подхождаме един към друг, ни унищожава. И ако някой от нас започне да проявява гражданска активност веднага търсим в него користни подбуди. Дори и да няма такива, измисляме си ги.

Страхливци сме – страхуваме се от разочарованието, от новото, от неизвестното, от това да не изгубим нещо от удобствата, с които сме обзавели малките си светове.

Била си вътре, говорила си с много хора. Следва да попитам твоята визия за решаването на тези 5 главни проблеми.

Според мен няма бързи решения. Виждам, че много хора се променят, макар и бавно и затова съм оптимист. Вярвам, че е неизбежно хората да се променят. И тогава ще се осмелят. Ще се осмелим да поискаме от избраниците си да си вършат работа, за която сме ги избрали. Имаме подходяща поговорка: „Не е луд този, който яде баницата…”

Снимка: Личен архив

Постоянно чуваме, че промяната започва от самите нас и че ключът е в  гражданската активност. Такива подобни, знаеш. Пък гражданската активност в България означава една много малка група свръх активни хора и ти си една от тях. Според теб, какво може да провокира другите, които досега не са участвали и те да се включват?

Вярвам, че с личния си пример всеки от нас може да увлече и други. Личният пример е заразителен и може да се разрасне като епидемия. А епидемия от добротворци със сигурност ще промени обществото.

Много са хората в страната, които помагат –  доброволците на Червения кръст и на Планинската спасителна служба са най-многобройните, но освен тях в страната е пълно с хора, които са полезни за обществото си граждани.

Например в Северозападна България, във Вълчедръм, има едни впечатляващи доброволци-пожарникари, които по цяло лято със своя противопожарен автомобил помагат на местната пожарна служба в гасенето на пожари и по полето, и по складове, и по къщи, а зимно време поемат ваденето на пострадали хора и автомобили в преспите от северните снегонавявания.

В Кресненското дефиле пък има едни отдадени рафтъри и каякари, които, като дойдат пролетните води на Струма, спасяват хора и покъщнина от наводнените местности.

Една изключително сплотена солидарна общност са офроудърите. Те закараха с джиповете си помощи в наводненото с. Бисер и изкупиха всички налични генератори в магазинната мрежа, за да ги доставят по бедстващите от обилни пролетни снеговалежи родопски села.

И в горските пожари на Витоша, Рила и Пирин, и по време на наводненията на Аспарухово и Мизия хората са единни и всеотдайни, въпреки политически, религиозни, музикални и какви ли не други различия… Бедствията ни карат да даваме всичко от себе си и ни правят по-добри едни към други.

А понякога дори не е необходимо да има бедствие, за да бъдат солидарни хората. В Аспарухово бедствието ни срещна с хората от варненския „Солидарен център”, които бяха наели помещение, където се събираха, за да споделят знания и умения. Нещо като съвременно взаимно училище – кой в каквото се чувстваше по-можещ, го преподаваше безвъзмездно на останалите. Имаха класове по йога, китара, пиано, рисуване, приложни изкуства. Готвеха заедно. Споделяха книги. Наема и режийните си плащаха от събраните помежду си дарения. Солидарност от най-чист вид.

Има едни доброволци Зеленият отбор на България, които си поставиха за цел да залесят 1 милион дръвчета и които ежегодно се включват и в други доброволчески инициативи по залесяване. Правят го изключително доброволно, без финансирания, без политици, без фирми, без лобита и доказват, че можем.

Тази пролет научих за хората от читалище „Пробуда 1906” с. Никола Козлево, които се обединиха да картографират 27 кладенеца в района на селото и увлякоха децата от селото да събират стари семейни снимки около кладенците, менци и бъклици, да записват семейните истории за построяването на кладенците. Селото се е формирало след разделянето на Добруджа и хората там са преселници от Северна Добруджа. Преди да се заселят е трябвало да намерят вода и затова са копаели кладенци. Със създаването на канализацията тези кладенци са престанали да имат същата функция и са буренясали и пресъхнали. А след акцията по разкриването на кладенците, в селото вече бутилират собствена марка кладенчова вода „Селана”.

В село Долни Вадин пък дейците на читалище „Съзнание 1927” за втора година организираха „Село назаем”, проект чрез който в селото за 10-тина дни пристигат доброволци, които никога не са водили селски живот. Долновадинци ги настаняват по домовете в селото и ги учат на земеделска работа, отглеждане на животни, занаяти. Градските гости разнообразяват селския живот на бабите и предават своите умения в творческите занимания. Тази година къщите в селото бяха изрисувани в красиви графити…

Има най-разнообразни начини да бъдеш полезен. Който има необходимост да го прави, със сигурност ще намери своя.

Освен всичките твои хобита, които са и каузи, работиш ли?

Работя, разбира се. Всъщност си изкарвам прехраната като счетоводител.

Снимка: Личен архив

Не си съвсем в стереотипите на счетоводител, значи 🙂  Разбрах, че имаш дъщеря. Тя какво мисли за своята майка?

Самата тя е много осъзнат човек, така че ме разбира и помага. Пее в Детския хор на Българското национално радио. Доброволец на Българския червен кръст е. Лятно време, вместо да ходим на море, заедно доброволстваме по археологически разкопки.

Покрай нейните занимания с пеене, аз започнах да снимам Детския радиохор и сега не пропускам техен концерт. Взимат ме на турнета с тях, за да отразявам участията им. За популяризирането на децата се грижим основно родителите. Аз снимам и пращам на друга майка, която качва видеата в you tube канала и снимките във FB страницата на хора. Третата майка е лекар и като пътуваме с децата на по-дълги турнета тя осигурява медицинското обслужване. Всеки с каквото може помага, защото за култура средствата все не достигат.

Всички се оправдаваме, че нямаме време, че имаме много работа и собствени проблеми, пък всеки има вътрешното усещане, че ИСКА да помага, защото всички виждаме, че обществото е до никъде. Можеш ли да назовеш нещата, може би ще звучат незначителни, но които ще допринасят реално за промяната, която всички чакаме?

Не можем да чакаме промяната, трябва да я направим сами. Статуквото няма интерес да я направи.

Така че всеки от нас, от така наречените активни, в неговатата  област може да бъде непримирим с несправедливостта и да увлече и другите.

 От колко време се занимаваш с доброволчество?

С пожарникарското доброволчество започнах, като се запали Бистришкото бранище. В деня, в който пламна гората над село Бистрица, по новините казаха, че събират доброволци в кметството на другата сутрин в 6:00 часа. Хванах първия автобус и в 5:30 бях горе. Доброволците бяхме 6-7 човека, а над хижа Физкултурник се качихме едва 3-ма. Много, много не искаха да ни допускат на терен, но може би защото съм по-нахална, аз успях да си намеря задача. Като познаващ планината поех да водя през пресечения терен на Бранището екип от 4-ма пожарникари до фронта на пожара с мисията да носим вода и маски на колегите им. Бяхме стигнали съвсем до фронта и не виждахме от дима пред себе си откъде да заобиколим, за да стигнем до другите, които в това време завиряваха извора на Бистришката река, за да я ползваме за гасене. Катерехме се по дърветата, за да търсим обхват на мобилните телефони и да се свържем с колегите от другата страна на огъня. Усещахме, че е топличко, но се бяхме улисали в търсенето на обхвата и въобще не бяхме разбрали кога вятърът е обърнал посоката си. Тогава на единствения телефон с обхват получихме обаждане от комисар Димитър Иванов, който наблюдаваше пожара от пътеката над хижа Физкултурник: „Незабавно изчезвайте оттам, вятърът обърна”. И ние се обърнахме, и го видяхме, много близо. Нагоре бягахме. Пожарникарите носеха тежките си униформи в ръце, ботушите им с метални бомбета се късаха по пресечения терен… Като стигнахме поляната над последните дървета паднахме и петимата на тревата и докато си поемем дъх огънят лумна в дърветата, между които току що бяхме изпълзели… Димитър Иванов ни спаси, но от тогава моят живот си остана обречен на стихията…

В следващите дни се качиха много доброволци и се запознах с удивителни хора, с които все още ни свързва онова силно приятелство, което се гради само в борбата със стихиите. Същото лято имаше голям пожар в Риломанастирската гора, на Меча поляна на Витоша и още поне пет по-малки горски пожара в Рила и Пирин, в гасенето на които участвахме с приятели от Бистришко бранище.

Следващата 2013 година се запали гората над Локорско. Вече дотолкова ме свързваха с пожарите, че мой приятел видял от хижа Алеко как гори Стара планина и, вместо да се обади на 112, звънна на мен. Така се оказа, че едновременно с пожарната и кмета и аз бях на пожара.

През 2014 по време на голямото наводнение в Аспарухово ти отново беше там.

Колега от Булфото, който живее в Аспарухово, снима с телефон от балкона си какво се случва пред блока му. Още същата вечер се събрахме с четирима приятели и цяла нощ пътувахме към Варна. По изгрев бяхме в Аспарухово. С развиделяването страхът тъкмо напускаше квартала, а неговото място заемаха скръбта и отчаянието. Докато чакахме да се сформира щаба, обикалях да си свърша репортерската работа. По улиците още течаха реки от кал. Къщите бяха в тиня. Клоните, донесени от водата, отбелязваха нивото на преминалата река. „Знам, че пристройката горе е незаконна, но тя ни спаси живота”, сподели мъж, облечен в зимен кожух на 20-ти юни: „Ако нямаше къде да се покатерим, сега щяхме да сме мъртви.” Из махалата издирваха оцелели. Незабравим спомен за мен е човекът, който носеше в ръце единственото останало чисто от дома му – чифт бели маратонки. „Тук живееше семейство с две деца”, ми каза и посочи строшените прозорци и пълната стая с кал. Хората с тревога обикаляха и разпитваха за съдбата на съседите си. Отдъхваха си облекчено като научаваха, че някое семейство е било приютено в блоковете… Поехме първите лопати и започнахме да ринем… Пострадалите нямаха нито време, нито нерви да стоят безучастно и да оплакват съдбата си. Всички работеха. Това им помагаше. Изчиствахме един дом и се местехме в следващия. По някое време жената, в чийто двор ринехме, вдигна глава и абсолютно равнодушно, гледайки към крана, който вадеше коли от морето, ми каза, „Това е колата на сина ми” и продължи да работи. Сигурно съм я погледнала с очакване да продължи, защото след кратка пауза спокойно каза: „Живи сме. Снощи реката пред очите ми отнесе кола с жена вътре.” Веднага си го представих. Сякаш гледах с нейните очи през терасата. И разбрах спокойствието ѝ. По коренно различен начин оценяваш нещата след подобна гледка…

По-късно ходихме пак цял автобус доброволци от Столичното формирование и доста кал ни мина през ръцете и лопатите.

През август стана наводнението в Мизия, където прекарах може би месец. Там още в първите дни дойде като доброволец певицата Тони Димитрова. Интересно беше да се види как като я разпознаят на прага си, пострадалите забравяха несгодите и запяваха „Ах, морето…” Това, че любимата им певица е дошла да чисти техните домове им даваше сили и ги мотивираше да преодолеят по-лесно страданието по унищоженото от водата имущество.

Доброволците бяхме настанени в една детската градина в края на града. Аз спях в палатка, разпъната на двора, осеян с изсъхнали трупове на червеи. Може би в други условия не бих си разпънала палатката на такова място, но там това въобще не ми пречеше. В такава мизерия се ровехме по цял ден, че червеите бяха най-малкият проблем. За разлика от Аспарухово, където реката беше преминала за една вечер, в Мизия водата беше престояла над седмица в къщите. По дворовете гниеха зеленчуци, трупове на домашни животни се валяха из кокошарниците… Смрадта беше умопомрачителна. Като ме попитат „Коя картина най-силно се запечата в съзнанието ви от Мизия?”, аз отговарям: „Миризмата”.

А най-силният ти спомен от наводнението в Мизия?

 От дома на леля Цеца, жена с две патерици и разкривени от артрита ръце. Едната постройка в двора й беше поддала и покривът се крепеше на единствената здрава стена, а тя искаше да ѝ свалим циглите, за да ги използва когато успее да вдигне отново постройката. Погледахме с колегите доброволци „здравата” стена, циглите, пак „здравата” стена и ѝ казахме: „Твърде рисковано е. Ще пострада някой. Не можем да ги свалим.” А леля Цеца само кимна с разбиране и посочи към сина си – як двуметров, стокилограмов мъж – „Не се притеснявайте! Той ще ги свали”. Тръгнахме си. По обратния път в съзнанието ми се въртеше сцената на падащия от нестабилния покрив двуметров син. Влачех крака в отчаянието си и не исках да повярвам, че ще оставим това да се случи. Явно не само из моите мисли се беше завъртяла тази гледка. Вдигнах очи и погледът ми срещна загрижените физиономии на двама от колегите доброволци (Денис и Митко). Чух се да казвам: „Да пробваме ние! Той е много по-тежък от нас и със сигурност ще падне. Ние имаме шанс.” Лицата им грейнаха и се затичахме обратно. Покатерихме се и тримата горе. На земята други приятели поемаха циглите и ги редяха. Работа вървеше бързо. Неусетно ни остана само един ред и тогава „здравата” стена поддаде, но прежалихме този ред и щастливи и с чувство за изпълнен дълг слязохме. Нямаше как леля Цеца с двете патерици и синът ѝ да се справят сами…

В следващите дни се оказахме най-търсените доброволци. По пътя от детската градина до читалището, където си получавахме задачите, хората ни спираха и ни увещаваха първо в техния дом да идем. В списъците в читалището се оказваше, че хората са си „резервирали” нашия екип, защото ние не отказвахме работа…

От къде тази енергия? От къде този хъс?

От вярата в добрите хора. В моя свят хората са добри. Навсякъде, където отида, срещам само добри хора. Не мога да определя дали те ме намират или аз тях, но живея с вярата, че ги има и каквото и да правим, ще се срещнем. Може и да го намираш за наивно, но тази увереност ми дава сили всяка сутрин да се събуждам преизпълнена с доброта и да бъда безпричинно весела по цял ден.

Вече си представям скептичните усмивки на лицата на читателите. И съм съгласна, че може да има и други, може да има и користни, и кариеристи, и глупави или просто зли, но като подходим към тях човешки, като им отвръщаме с добрина, те нямат избор – или се променят, за да не разочароват доверието ни, или сами се отстраняват от пътя ни. Е, разбира се, на мен ми е лесно, защото аз не съм заплаха за техните амбиции… Аз само преминавам.

Непрекъснато четем за кражби и престъпления. Преди 2 години по Коледа ти намери голяма сума пари на улицата. Предаде парите в полицията и с помощта на медиите намери собственика им. Напомни ми, каква беше историята?

Няма много за разказване. Пробвах да издиря човека чрез видеозаписите от охранителните камери и ходих с полицаите да изискаме записите от близките учреждения. Камерите на много места стоят формално, а качеството на записите е под всякаква критика. Затова направихме медийна кампания по издирването на човека. И той сам се появи. Оказа се адвокат, осъдил Топлофикация, който носел на клиента си присъдената сума в найлонова папка, от която парите се бяха изплъзнали на тротоара.

Не ти ли мина мисъл да си ги прибереш?

 Не, не можеш да ги прибереш. Те парят – чужди са. Интересното беше, че бяха паднали на тротоара до паркирала кола, в която седеше човек на шофьорската седалка. Първата ми мисъл беше, че са негови, затова докато ги събирах, почуках на прозореца на автомобила. Попитах шофьора „Ваши ли са?”, подавайки му столевки, а той чистосърдечно отрече. Можеше да излъже и да ги вземе, но не го направи. Честността му ме впечатли. Има надежда.

 

 

 

 

 

Ивайло Петков: Важно е всеки да има кауза, без значение колко е голяма

  • Децата да бъдат възпитавани още от малки на здравословен начин на хранене
  • Да се промени основно храната, която се предлага в училищата и детските градини
  • Да бъдат създадени еко-ферми, където децата да могат да проследят цялостно процеса на производство, обработка и консумация на биопродукти
  • Да запазим автентичността и вкуса на българската кухня
  • България да се развие като дестинация за кулинарен туризъм

Ивайло е готвач по професия и филантроп по призвание. Когато не е в ресторанта, или се грижи за двете си деца като модерен татко, той е по разни домове, за да помага на деца в неравностойно положение. Организира им интересни събития, готви заедно с тях, събира играчки, книги, дрехи и какво ли още не.

Неговата кауза е да научи децата да разпознават качествената храна, да имат специално отношение към нея, защото храната е здраве. Той мечтае за създаването на малки ферми или градини във всички градове в България, където училищата да водят децата, за да готвят заедно и да им бъде обяснено как и къде растат доматите, патладжаните и чушките. А това е важно, защото световното затлъстяване вече е пристигнало и в България, заедно с Мак Доналдс и кроасаните 7 Дни. Всяка една инвестиция в ценностната система на нашите деца, особено в този труден момент за България, е абсолютно задължителна и неотложна.

За фото сесията на това интервю седнахме с Иво на едно мостче да го разпитам за тази и други негови каузи. Той извади от джоба си един домат и ми казва: “Ето, това е един домат. Ако и ти имаш един домат, можем да ги разменим, но двамата с теб, пак имаме по един домат. Но ако аз имам една идея и ти имаш една идея, и ги разменим, двамата имаме по две идеи”. Аз го гледам и си мисля: егати колко си умен…

По-късно разбрах, че един Ирландец, господин Bernard Shaw беше измислил тази философия, само че с ябълки, но това е без значение… По-важното е, че Иво ми припомни, че няма големи или малки каузи. Не е нужно да си с блестящ ум, да мечтаеш грандиозно и да имаш капацитета да променяш света. По-важното е всеки от нас да е загрижен. Да милее за другия и за обществото. Да дава своя принос там където може, и с каквото може. Когато започнем да споделяме идеите и опита си с нашите съмишленици и да си помагаме един на друг, нещата в България ще потръгнат. Радвам се, че намерих още един съмишленик и благородно му завиждам за това, че успя да ми обясни тази философия само за 20 секунди, докато на мен това ми отне 20 минути на TED-x VARNA преди няколко месеца.

Патрик Смитьойс

Ивайло Петков е майстор готвач по професия, но филантроп по призвание. Той е съпредседател на Българския клон на Евро Ток – Европейската асоциация на топ готвачите. Притежава ресторант Лейзи или както децата го наричат „При Ивчо”. Женен е и има 2-ма сина. 

Разкажи за себе си, Ивайло. Кое те вдъхнови да станеш готвач?

Баща ми беше военен с голяма страст към кулинарията – той винаги ни питаше дали харесваме ястията, които приготвяше. Предполагам, че това ме запали да се посветя на приготвянето на не само качествена, здравословна и вкусна храна, но и на такава, която визуално предизвиква апетит у хората.

Важно е да осъзнаем, че в резултат на това, че консумираме некачествена храна се появяват и много здравословни проблеми. Затова създадохме зеленчукова градина на 25 км от София, където отглеждам по биологичен начин различни видове билки и зеленчуци. Горд съм с това, че предлагам на клиентите си рукола, домати, тиквичка, цвекло и други зеленчуци собствено производство.

Защо след като завърши обучението си за готвач в България, ти избра да заминеш за чужбина и да работиш там?

Да, имах нужда от още развитие и затова посетих различни държави като Норвегия, Швейцария, Италия, Франция, Япония и други, където бях на практическо обучение или стаж. Това беше изключително важен опит за моето професионално до-оформяне като готвач. Сега мога да предам този опит и на хората, с които работя.

Защо се върна в България?

Смятам за своя важна лична мисия да рекламирам България и българската кухня и да предам това знание на идващите поколения.

И какво научи докато учеше и работеше в чужбина?

Научих се на всеотдайност, на труд, организация, възпитание на вкуса, борба за оцеляване. Е, имаше и весели безгрижни моменти.

Кажи ни две думи за твоите ресторанти и за работата ти в телевизията.

За телевизията мога да кажа, че колкото позитиви носи, толкова и негативи, а май негативите идват в повече. Телевизията носи популярност, защото все повече хора ме питат за рецепти, но в същото време, тази известност те „вкарва” и в полезрението на хейтърите, тези които от завист и злоба предпочитат да опровергават успехите на другите хора. А по този повод, като стана дума за властта на медиите ми се ще да кажа, че според мен не бива да се използват деца в рекламите. Нито за реклама на лекарства, колбаси или на перилни препарати.

Твоят ресторант е мечта, доказана и осъществена. Освен това, ти си един от председателите на Българския клон на Евро Ток – Европейската асоциация на топ готвачите. Имаш наблюдение върху ресторантьорството в България, образованието на нови готвачи и други кадри, продуктите, които се предлагат на българския пазар? Можеш ли накратко да направиш анализ на тази сфера в България?

Наблюдението ми за ресторантите е, че изпускаме младежите да бягат извън България. Аз имам великолепен екип от 26 човека обучени от мен и моите съмишленици. А иначе все повече от сериозните ресторанти започват да търсят качествени продукти.

Бих казал, че България е страна с огромен потенциал и ресурс. Това най-вече могат да оценят тези хора, които са обикаляли по света.

Ивайло, предполагам, че след 20 години в кухнята, вече ти е писнало от ресторантьорството. Или?

Не, напротив, мотивиран съм, мисля, че моята мисия е да приготвям все по-вкусна и по-красива храна, да управлявам екипа си все по-добре и така заедно да създадем атмосфера в ресторанта, така че всеки гост да се чувства специален. Но трябва да ти кажа, че за да го постигна, екипът е едно от най-важните неща.

Откакто те познавам все помагаш на някого. Най-вече на деца в беда. Организираш благотворителни събития, събираш играчки, техника, книги и пари за детски домове. Ходиш да им готвиш, за да ги научиш те да готвят. Тук в България много хора говорят за подпомагане, но едва малцина действително жертват лично време и средства за да подадат ръка на нуждаещ си. Какъв е този вътрешен твой глас, който те призовава всеки свободен час да си на линия за тези, които имат нужда от помощ?

Правя го, защото ми харесва, а и защото мога. Винаги съм бил привърженик на каузите.

Всеки човек трябва да има някаква кауза, да мисли позитивно и да бъде съпричастен или да се обедини с хора, които имат кауза подобна на неговата.

Чувствам се съпричастен към деца без родители, затова помагаме със съпругата ми на SOS детски селища. От 4 години се опитваме да направим  така, че хората, които поемат този огромен ангажимент да се грижат за тези деца да се чувстват по-добре, като им помогнем с храна, дрешки, барбекю, телевизор, ходим да готвим заедно и т.н.

Говорили сме си много и знам, че една от твоите болки е храната, която децата ядат в училище. Ти самият си опитвал няколко пъти да провеждаш курсове за готвачи в държавните училища с идеята менюто да стане по-разнообразно и по-здравословно. Да не забравяме, че тук не би трябвало положението да е толкова отчайващо като в USA. Възможно е Джейми Оливър да бъде много разочарован като открие какво ядат българските деца и какъв е манталитетът на готвачите в нашите училища. Какви са отзивите след твоите курсове? Има ли ефект, или поне разбиране от страната на ръководството на училищата и готвачите там?

Да, Джейми е много готин и със прекрасните идеи, трябва да има много като него. Той прави много за децата и показва вярното отношение към тях!

В България училищата започват да обръщат внимание на правилното хранене и да работят в тази посока.

Няма да стане лесно, но важното е да се върви в правилната посока. Готвенето с деца е наистина забавно и не е трудно да се привлече тяхното внимание. За съжаление, все още нямаме съдействие на ниво Министерство, в посока да ни подкрепи в тази кауза да обновим менюто, което се предлага в детските градини и училищата с нещо по-здравословно. Основният проблем е, че персоналът, който работи там има доста остаряло мислене, а за нашата кауза имаме нужда от хора, които искат да приветстват промяната.

Всъщност, тази инициатива трябва да започне и от самите родители. Те могат да настояват за промени от загриженост за това каква храна се предлага на техните деца в институциите, могат да дават личен пример като сервират здравословна храна в къщи. Колкото по-рано едно дете бъде възпитано на здравословни навици, толкова по добре. Аз приготвям за децата си торти със смокини, фурми, без захар и какао, направени с агар-агар вместо желатин.

Разкажи за твоите деца…

Децата са вълшебници, харизматични и палави, точно каквито трябва да бъдат. Моето желание е да ги науча да се хранят с качествена храна, да я разпознават и да я предпочитат. От ранна възраст ги възпитавам да обичат природата и да знаят от къде идва храната…

Но никак не е лесно, защото в магазините, по детските площадки, на детски рождени дни – навсякъде се предлагат лъскави опаковки, желирани мечета и торти с оцветени кремове, които с дни не могат да се отмият.

Как могат децата да различават качествените продукти от некачествените? Да изграждат уважение към това, което се яде. Смяташ ли, че е рано да се обяснява на деца на седем осем години какво е устойчиво земеделие.

Важно е децата от много малки да се запознаят с природата и земеделието. Да разберат откъде идват доматите, картофите, черешите, да се засили интересът им към опазването на природата, към съхранението на българския дух и автентичния вкус.

Децата от малки трябва да растат с разбирането, че картофите идват от нивата, а не от щанда в големите супермаркети.

Великолепна идея! Децата да се научат да готвят и да има познание за продуктите, с които се храним. Това означава, че ни трябват примерно 10 места, разпръснати из София, където могат да се водят децата няколко пъти в годината за един ден, все едно отиват на зелено училище. Цял ден готвене и ядене! Това не струва толкова много пари и със сигурност ще е голям купон, не само за децата, но и за учителките…

Да така е, но първо трябва да получим одобрението на министъра на образованието да се водят децата на такова място. Спонсори могат да се намерят… Много е важно, защото днешното поколение деца виждат храната само по етажерките на магазините, добре вакуумирана в пакетчета.

Така децата губят цялостно представа за това от къде идва храната и не я ценят толкова много, защото не знаят колко усилия коства да се посади растение и да се отгледа докато започне да дава реколта.

Има ли някакви положителни тенденции в твоята област?

Силните моменти са, че кулинарната култура израстна за последните 10-ина години, вече има конкурентен пазар на ресторанти и качествени продукти, има какво да се желае разбира се. Благодарение на добри и известни готвачи с опит, може да се види развитие в ресорантьорството и хотелиерството.

Иначе мисля, че кулинарното изкуство трябва да се превърне в приключение, опознаване на продукта и откъде идва. Но ще се борим както хан Кубрат! Каузи много, но идеята да се обединим в името на храната, спорта, и децата със съпричастни хора като Камен Донев, Симо Колев, Евгени Димитров – маестрото, Милена – тройка на разсъмване, Евгени Иванов, Маги Малеева, Митко Бербатов. Ето, това са малка част от хората, към които имам респект и уважение.

Възможно ли е България да се утвърди като дестинация за кулинарен туризъм, имаме ли потенциал за това?

Да винаги съм смятал, че имаме потенциала, защото България има огромни природни дадености, които за съжаление не използваме достатъчно.

Какво трябва да направим, за да развием България като привлекателна кулинарна дестинация?

Необходимо е да се измисли един хубав проект, който да покрива всичките 28 области в България. Да намерим представители от всяка област, които да се обединят около този проект и да отидат и поразпитат местното население за типичните ястия, които се приготвят във всяка област и разновидности на ястия от други области но приготвени по уникална местна рецепта. Например Кнежа е известна с лютиката, в Родопите се предлага пататник, клин от картофи със сминдух и чубрица, в Самоков – зелник без зеле и т.н.

Това е прекрасен проект…как бихте могли да подходите за осъществяването му?

Когато намеря съмишленици, които са готови да покажат автентичността на българската кухня в тези 28 области, можем да организираме кулинарен фестивал, за да привлечем вниманието на потенциални български и чужди туристи.

Те биха имали интерес да посетят различни области и да опитат от нашите традиционни български ястия. Вече съществуват туристически опознавателни винени турове в България, защо да не се организират и кулинарни…

Добромир Домусчиев: България може да печели над 500 милиона евро годишно от екотуризъм

  • Министерството на околната среда и водите, както и Министерството на земеделието да прилагат Закона за опазването и устойчивото ползване на биологичното разнообразие в България на практика
  • Фирмите, които работят в сферата на екотуризма да допринесят заедно за създаването на по-конкурентен екопродукт за международния пазар
  • Да бъде създадена по-добра инфраструктура (укрития, пътища и т.н.) и да се промени ценностната система на хората, да бъдат възпитавани да уважават природата от ранна възраст

Ако питаш обикновен човек за някаква сфера, в която България е успяла през последните години, има голяма вероятност да каже: туризъм. Но това не е така, това ни го внушават, за да се оправдае строителната лудост обхванала страната. У нас туризмът е свързан с пране на пари и строителство на апартаменти, с цел примамването на някой друг чужденец да ги закупи. В никоя друга държава министърът не информира народа кога пристига първият самолет с немски пенсионери и колко вървят шезлонгите на Златни пясъци. Освен това летният и зимният сезон са прекалено кратки тук, за да осигуряват целогодишна работа на хората, работещи в туризма.

Затова се радвам да ви представя Добромир Домусчиев – един човек, който знае как да развиваме част от туристическия потенциал на България целогодишно така, че много българи да имат полза от това. Той не предлага цялостно решение за туризма в България, но става въпрос за устойчив туризъм без да изхабяваме голямото природно богатство, което имаме. Добромир дава от 12 години всичко от себе си, за да покаже най-ценното на България на най-ценния контингент туристи от Европа. Известната международна организация WWF направи филм за „Скритите услуги на природата“ -именно за големия туристически потенциал на българската природа – с Добри в главната роля. Запознайте се с Добромир Домусчиев, един страхотен човек, който милее не само за нашата природа, но за имиджа на България като цяло, за устойчивото земеделие, за Дунавския кон и т.н. Списъкът е дълъг. Гордея се, че Добри ми е приятел.

Патрик Смитьойс

Казвам се Добромир Домусчиев, на 43 години. Имам семейство с две прекрасни дечица и прекрасна съпруга. Занимавам се с няколко неща, но всички са свързани с природата. От 15 г. бизнесът ми е екотуризъм – наблюдения и фотографиране на птици и животни в дивата природа. Преди това повече от 8 г. работих като доброволец в природозащитно дружество за защита на хищните птици (ДЗХП).

Добромире, кога усети, че дивите птици са твоята съдба?

На село, при баба и дядо, в Средна гора. Там започна всичко – любовта ми към птиците, към природата, към дивите животни. Тя се отключи от само себе си по някакъв начин. От най-малките обикновени птички – каменарчета, синигери, овесарки и домашната червеноопашка, която е любимата ми птица.

Домашна червеноопашка

Това е една мъничка птичка, среща се от морското равнище до почти 3000 метра надморска височина в България. Наблюдавах ги като дете всеки ден, дори не знаех как се казват и чак след две години, когато си купих първите книги, по описанието разбрах името на моята любима птица.

Защо обичам дивите птици и специално хищните птици? Нямам отговор. Това е нещо като любовта – то ти идва отвътре. Не го обясняваш, не го мислиш, то просто е така.

Как реши да превърнеш тази любов в бизнес?

Просто превърнах хобито си в бизнес. Първите ми години като природозащитник бяха страхотни, но нямаше никакви пари.

Тогава как се издържахте?

Карахме го абсолютно аскетски. Тогава имах една „Лада“и на офиса ни ул. „Хан Крум“ я паркирах надолу срещу движението, защото тя не можеше да пали. Така че, тогава пари нямаше, но това не беше проблем. Но в един момент дойде време за семейство и за сериозен поглед към бъдещето. А и самата природозащита вече тръгна в една посока, която не мисля, че е правилната, за съжаление…

Имаш предвид начина по който се изкарват пари, проектите, които се правят ли?

Дълга тема е, но истината е, че миналата година Испания има одобрени проекти по програма “LIFE” на ЕК за 62 милиона евро. България има един проект за 600 000 евро.

Но това е сто пъти по-малко, защо?

Защото тук вече няма капацитет за правене на големи проекти. Благодарение на няколко фундаментални грешки, които се направиха от природозащитата, в основа, на която е „братоубийственият бой” и криворазбраната конкуренция. Това доведе до там, че много хора се отказаха и започнаха да се занимават със съвсем други неща, включително и аз.

Можеш ли да кажеш какъв е този „братоубийствен бой”? За какво става дума?

Става дума за криворазбраната конкуренция в България във всяка една област – в природозащитата, във футбола, в земеделието, в политиката и т.н. В конкретния случай за времето, което споменавам тя основно се изразяваше в борбата между „Зелени балкани“ и БДЗП (Българско дружество за защита на птиците) – двете големи дружества. Те просто използваха огромна част от ресурса си, за да убедят донорите на средства, че „те” са по-добрите, защото другият е фалшив, измислен: кой е открил еди кое си гнездо, кой е направил повече за лешояда, кой е направил повече за гъската. И така се създаде една много лоша, неприятна среда, в която свестните хора, които не бяха зависими от това нещо, включително и аз, просто се отвратиха и лека полека се отдръпнаха. Това се случи, защото те криво разбраха възможностите за развитие на природозащитата и като финансиране, и като приходи, и като проекти, и като бизнес. И започнаха едни мръсни номера – като обжалване на проекти. Първият “LIFE” проект в България беше блокиран точно по тази причина. БДЗП също бяха подали проект, но имаше пропуски и не беше одобрен, но пък те обжалваха резултатите!

Постъпиха некоректно така ли?

Ами доколкото знам човекът, който е отговарял тогава за проектите в България им е казал – дори и да обжалвате, единственото, което ще постигнете е, че ще изпуснем сроковете и проектът няма да се случи. И те въпреки всичко обжалваха и така проектът не се случи. Това беше един проект на Централната лаборатория по обща екология… за изработване на планове за действие за 9 НАТУРА зони. Мисля, че това беше проектът. В резултат на това, в момента влизат малко пари в природозащитата… Но за външния наблюдател, природозащитата е най-активният NGO-сектор (НПО, неправителствен) в България независимо от всичко.

Брюксел не е виновен за малкото пари, които влизат в България. Грешката е изцяло наша, на природозащитниците. Ние си осакатихме целия потенциал в глупави битки, едни срещу други. Много хора се дръпнаха. Много хора бяха изхвърлени. Финансирането за природозащитниците можеше да бъде 10 пъти по-голямо и успехите ни можеха да бъдат 10 пъти по-големи, ако се беше работило по правилния начин. 

Да, и това, което се вижда е, че е така, защото имат финансиране…

Това, което се говори сега, че сме мафия, че сме платени отвън са тотални глупости. В България всеки може да бъде оплют по най-елементарния начин. Знаете – става дума за големи интереси на гърба на държавата и на ресурса от природата, които ние, по някакво чудо, все още успяваме да спираме. Съответно тези, които имат апетити за това, използват цялата си съдебна, медийна, политическа, икономическа власт срещу нас. Ето скоро Патрик беше казал във Фейсбук – „Минстрой – спонсор на концерт в НДК”, а половината Родопи са съсипани от него. Хората, които са гледали концерта, въобще не правят връзкатa.

Ние, природозащитниците сме изправени срещу този ламтеж за огромни и лесни пари. И се чудим дали гъските да опазваме, орлите ли, с отровите ли да се занимаваме, отчети ли да пишем, проекти ли, или да обясняваме, че не сме мафия.

Така де, но все пак, вие сте единствените активни хора, които се обединяват.

Да, така е, критикувах доста нашия сектор отвътре, но съм готов да го защитавам срещу всеки отвън, който седи, съди и не прави нищо. Протестът за „Пирин“, предишния път събра едва 500 души. Защо не 5 000, защо не 50 000? Тогава, кои са тези, които ще ни критикуват? Тези, които са пили кафе или са хапвали, или са гледали някакво тъпо реалити, докато ние сме били навън.

Зелените и природозащитниците сме хората, които сме най-активни, дори и тези, които са участвали в „братоубийствения бой”, са дали страшно много от живота си.

Кадър от документалния филм ‘Скритите услуги на природата’

Да се върнем на това, с което си изкарвате прехраната. Ти спомена, че България е най-благодатната страна в Европа за екотуризъм, по-специално за „Bird watching“ (наблюдение на птици). Защо?

Този бизнес го започнах, за да покажем на хората, че има реална алтернатива на еднократното, моментното унищожаване на природните ресурси, като източник на доходи. Екотуризмът е най-силния инструмент, който може да покаже на местни общности, на държава, и на правителство, че в някои части на страната, а те въобще не са малко и не са малки, екотуризмът може да бъде сериозен и основен източник на приходи.

Екотуризъм е отговорно пътуване до места със запазена природа, традиции, култура, където клиентът, туристът, пътешественикът ползва тези ресурси устойчиво и основната част от парите, които той харчи остават в местните общности и икономика. Екотуризмът е специализирана част от алтернативния или устойчивия туризъм и е свързан с наблюдението на диви животни и тяхното фотографиране, рисуване или просто присъствие в дивата природа. Птиците са с най-големият дял в екотуризма. 

Но защо България е най-подходяща в Европа за този вид туризъм?

Това е така, защото на изключително малка територия са събрани много различни видове хабитати (местообитания) и съответно много голям брой птици, които благодарение на малката територия могат да се видят за къс период от време. Не е необходимо да пътуваш стотици километри, както например в Испания, за да ги наблюдаваш. Освен това, основните пазари, основните хора, които се интересуват от това нещо – дали като клиенти, дали като хоби, които идват в България, са от Западна Европа. А тук ние, бидейки най-югоизточната част на Европа, имаме много видове, които те въобще ги нямат и въобще не стигат до там.

Кои са най- големите мераклии за такъв туризъм?

Англичаните. Но този вид туристи са хора, като цяло много интелигенти, много образовани… Също, обществото отдавна е преодоляло такива битовизми като нашите – проблеми с прехраната си, със сигурността. То просто е обърнало поглед към природата. В Англия още от времето на Викторианската епоха е било признак на благородство и на достойнство да се занимаваш с такива неща. От 200 години насам, поколения го практикуват…

Ами Джералд Даръл прави цяла поредица от книги, то просто е страхотно…

Джералд Даръл, Чарлз Дарвин преди него и Алфред Уолъс, Дейвид Атънбъро в момента. В Англия са правени много проучвания, въобще във всичките сфери на журналистиката, най-влиятелният журналист, най-влиятелният медиатор това е сър Дейвид Атънбъро. Огромно удоволствие е да слушаш нещата, които той казва, начинът, по който ги казва, уникално преживяване. И тези хора неслучайно са англичани. Та основната част от клиентите са оттам, следват Холандия, Белгия, Скандинавия, Франция…

Трите места, които са най-хубави за Bird watching в Европа са Испания, Скандинавия и България. Ние понеже имаме най-малката територия и понеже сме на изток това ни прави много по-атрактивни. Например в Испания за 12 дни може да видите 180-190 вида птици, в България за 12 дни може да видите 230 вида птици. Испания има повече видове от нас, но пък тук може да се видят повече за единица време. А от хищните птици например ние имаме повече видове от испанците. 

А от холандците?

От тях пък имаме още повече. Говоря чисто количествено, за да разберат хората какво богатство имаме тук. За човек, който обича птиците нещата са несъпоставими. Тук може да се видят много птици, но пък какво е удоволствието да видиш една полярна сова във Финландия! Тя живее максимално на север, а зимата слиза малко по-надолу. Така че тук в България през зимата ще видим 120-130 вида птици за една седмица, но какво е удоволствието да отидете във Финландия и видите полярна сова?! Огромно!

В България имаме червеногушите гъски през зимата. Невероятен спектакъл е да видите 50 хиляди от тези прекрасни птици в района на Дуранкулак и Шабла. Аз съм имал клиенти, които са се връщали от Южна Джорджия, от Антарктида, имали са шест седмици пътуване с круизен кораб, където виждаш уникални неща – китове, косатки, императорски пингвини! Тези клиенти обаче след това идват тук, за да гледат гъските. И казват – „Това е най-големият спектакъл на земята.”

Зимовището на червеногушата гъска – мистичното и красиво езеро на Дуранкулак ли е?

Отклонихме се малко от темата, но ето, червеногушата гъска е един пример как в България нещата не се случват, защото ние имахме страхотен потенциал, само че не го реализирахме. Тя е един от орнитологичните феномени на миналия век, защото гнезди в тундрата, и е зимувала около Каспийско море, но понеже сменяват зимната пшеница с памук, гъската не е имало с какво да се храни и просто си премества цялото зимовище тук при нас в Крайморска Добруджа.

Имам един клиент, който ми е личен приятел, мултимилионер, бил е два пъти на обяд с кралицата, той дойде само, за да ги снима през 2006 г. и 2009 г. и ми каза:

„От червеногушите гъски, ако бяха в Англия, или ако тук имаше англичани, щяха да влизат 50 милиона паунда на година в Дуранкулак и Шабла.‘‘

А земеделците са крайно недоволни от гъските, защото им кълват нивите. Мисля че има и някакво европейско подпомагане вече дори.

Това е нелепо. Навремето са вкарвали овцете в нивите да пасат, за да брати повече житото. Министерството на околната среда не направи абсолютно нищо в защита на Червеногушата гъска, макар че е задължено по силата на международни конвенции. Съответно горе, край морето на север е тотална мизерия. Няма хубаво място, където да отседнеш, ако пък има условия, то има стрелба по животни, бракониерство, „перки”, газ, мръсотия… Затова в момента от тези гъски не влизат и 50 хиляди лева.

Май само вие двамата с Павел се занимавате с тях?

Пет или шест фирми сме в България, които се занимаваме с това нещо. За съжаление ние не направихме никакво сътрудничество помежду си, за да вдигнем нивото на екотуризма в България, на нивото, на което би могло да бъде. Както и навсякъде братоубийственият бой се пренесе и в екотуризма, той се пренесе и в Зелените и затова резултатите са много минимални и много тъжни.

Колко оставя един турист или една група на седмица?

Моите турове на седмица са между 1000 и 2000 евро. Най-евтиният тур – снимане на пеперуди, макро фотография, той е 900 евро. Ако клиентът иска отделна стая, която е още 120 евро, 1000 евро е едноседмичен тур за снимаме на пеперуди. Това е най-евтиният ми тур. Включва всичко без алкохол, всеки си плаща застраховката и самолетния билет. Така че тук в България от този човек остават 1000 евро реално.

А лешоядите?

Лешоядите – те са част от цялото нещо. Лешоядите не са толкова атрактивен вид, защото всеки ги е виждал в Испания. Не че не им харесват на туристите, не че всеки път не ги гледаме, но в България има 70 двойки, а в Испания има 20 хиляди.

Да, те вече и във Врачанския балкан завъдиха лешояди.

Аз съм участвал в започването на този проект и е удивително. Вчера разбрах, че един от отровените лешояди в Кресна, където бе унищожена цялата колония, първото лешоядче, което се излюпи във Врачанския балкан през 2016 година, след 70 години, е било отровено сега през Април.

Така ли?!

Да. Първото лешоядче Ники, което е кръстено на Николай Ненчев, директорът на ПП Врачански Балкан… Излюпи се във Врачански балкан, отиде в Кресна да зимува и беше едно от жертвите, за съжаление.

А по отношение на цените, България е една от евтините дестинации, за съжаление. Не защото няма какво да предложим, а защото имиджът на страната е такъв. Истината е, че на самите туроператори основната им стратегия беше да предлагат по-ниски цени, за да привлекат повече клиенти. А и както в много неща в България, ние сами си подбиваме цените. Сега от 2 години започва да се случва едно снимане на глухари в България, за по 50 лв. И аз говорих с хората, които направиха това нещо, но не можах да ги убедя да направим един качествен продукт за снимане на глухари.

Какво значи качествен продукт за снимане на глухари?

Например в Норвегия и Финландия за снимането на глухарите плащаш 2-3 хиляди евро за една седмица до 10 дни. Сутрин ставаш в 3 часа, 2 часа те карат с колата, 1 час газиш в торф, кал, студ, лед, киша и вече умрял от студ и изморен те „пльоскат” в една палатка да замръзнеш и ако ти дойде глухарът отпред – дойде, ако не, си тръгваш вкъщи.

А при нас как е?

А тук – ставаш в 11 часа, ако искаш. Хапваш, пийваш, ходиш 500 метра на слънце и глухарът е там. И аз им казах – дайте да направим един качествен продукт, не го правете по този начин. И те го предлагат на сигурни хора за 50 лева на ден снимаме. А в Испания миналата година направиха едно единствено укритие за глухар. Първия ден, само в укритието, водачът взема 400 евро за снимането на глухар на ден. Неговото задължение – той те взима от хотела с кола, оставяте в укритието и вечерта те взима. Хотелът и храната ти си ги плащаш отделно, а 400 евро ти е пълен ден в укритието. Вторият и третият ден са ти по 30 евро. Ние нямаме разбиране за това как да се случват нещата тук.

Можеш ли да ми кажеш, този вид туризъм как се отразява върху развитието на местната икономика?

За съжаление е трудно да ти дам положителен пример от България.

Дай ми от чужбина.

Езерото „Керкини“, което навремето е било в границата на България под името Бутковското езеро. Та него преди 10 години никой не го знаеше. Един гьол, обаче лека полека се разбра, че пеликаните са на 3 метра от хората в този гьол.

На 3 метра от теб?

Да. И започнаха да ходят там първо българи, после още българи, гърци, всякакви чужденци – англичани, американци, японци. Преди имаше два хотела, сега има над 30 хотела. Хората отидоха там заради пеликаните, най-запалените. Видяха, че там е и хубаво място за почивка, там може и да се язди и т.н. Там имаше в началото една ферма с 50 бивола. В момента има две ферми с над 1000 бивола. Всеки си купува биволски стекове, биволски наденици, биволски продукти. И там аз съм сигурен, че голяма част от икономиката в района идва от пеликана.

Това е невероятно.

Този пеликан се снима от 3 метра. Всъщност за какво става дума. Хубав гръцки залез, гръцка музика и тези величествени птици плуват пред теб. Ние ходим всяка година. В България този пеликан от 300 метра като те види изхвърча вертикално, изнася се, птиците са наплашени. Там няма море, но има едни пеликани и половината икономика се крепи на пеликаните.

Освен хотел, те сигурно предлагат местни храни?

Всичко е местно.

Tук наредба 26 за директните доставки на малки количества суровини и храни от животински произход е все още твърде консервативна обаче, нали?

Аз също се опитвам да бъда фермер и знам колко абсурдна и брутална е. Тази наредба реално саботира фермерите да предлагат продуктите си директно на крайния потребител. Например на туристи, които ние сме довели. Крайно желателно е тези хора да получават качествена храна, за да ги задържим, което може да е само от полза както за производителите така и за привличането на повече туристи. Фермерите много добре знаят какво тази наредба трябва да съдържа, но никой не иска да ги чуе. Бюрократите просто си държат на техните си безумия.

Значи ти също имаш и ферма, защо?

Опитвам се да създам биологична ферма, имаме стадо от 200 овце, но средата е абсурдна и просто няма начин да се случи това тук. Опитвам се да помогна и за спасяването на една от нашите породи коне – Дунавска, но и тук кашата е пълна заради личностни взаимоотношения.

Добре, защо при нас не се получава това, не можем да се продаваме ли, каква е причината?

Причината е в този братоубийствен бой, при който 90 % от енергията отива за простотии. Това е навсякъде в нашето общество, във всяка една сфера. Иначе виж какво става по света – във Финландия 6 милиона евро на година плащат клиентите само, за да гледат нещо. Отделно са хотели, храни, транспорти, атракции и т.н.

Майка с 3 едногодишни мечета в Стара планина

На колко, според теб, възлизат тези приходи?

В Швеция приходите от природния туризъм през 2015 г. възлизат на 390 милиона евро. Това са мечки, пеперуди, разходки в природата. В България тези данни, които ги дават за туристите са тотална смешка. Тук има не повече от 3.5 милиона истински туристи. В Чехия има 14 милиона, в Хърватска има 8 милиона. Това са цифрите. Ние, ако докараме още 500 000 туристи допълнително, което е пак наполовината от Хърватска, за екотуризъм по 1000 евро – това стават 500 милиона евро. Ето ти една елементарна сметка. Но за това нещо държавата трябва да има хубав имидж, усмихнати хора, добро обслужване, чиста среда, що-годе читави пътища, шофьорите не трябва да карат като обезумели. Те хората идват тук, виждат две изпреварвания и казват, ми ние сме живи, само защото имаме късмет. Да си доведа децата ли? Как ще стане тази работа? Ами няма!

Чужденците  какво харесват в България, освен  дивите птици и природата?

Първо България, в добрия смисъл, им напомня на това, което са били техните страни, когато са били деца. В България, все още, можеш да ходиш навсякъде свободно, дори и да сгазиш на някого нивата, пак можеш да си ходиш. В Западна Европа за това нещо си навличаш големи главоболия. Тук има една голяма запазена природа и свобода, която вече никъде я няма. Един чех ми разказваше, бяхме на северните поли на Витоша – „Това вече в Европа никъде го няма – да се качиш на коня и да яздиш необезпокоявано 30 километра.”

Кои са трите неща, които с приоритет трябва да се направят в България в твоята област – екология и екотуризъм, за да може природата най-оптимално да се използва като ресурс за доходи, но и да бъде запазена?

Министерството на околната среда и водите, както и Министерството на земеделието да прилагат Закона за биологичното разнообразие на практика, защото държавни структури като Регионалните инспекции има, но реално този закон за опазването и устойчивото ползване на биологичното разнообразие в Република България – не се спазва. Например необходимо е райони като езерото Дуранкулак да бъдат опазвани и запазени, тоест да се спре всякакъв вид неустойчиво строителство, бракониерството, ловът и сечите там, за да може този район да се ползва за екотуризъм.

Фирмите които работят в сферата на екотуризма да работят заедно, вместо да си пречат.

Необходимо е да се създаде по-добра инфраструктура (укрития, пътища и т.н.), за да се развиват по-добре както екотуризмът така и селският туризъм. Необходима е и промяна в ценностната система, тоест да бъдат възпитани хората да уважават природата и този процес може да започне още от ранна възраст.

Повече за екотуризма в България с участието на Добромир Домусчиев можете да видите в документалния филм ‘Скритите услуги на природата/ The Secret Services of Nature‘.